Китайският Шерлок: представяне на книгата за съдията Бао в институтите „Конфуций“
„Чудните дела на съдията Бао“ е чудна книга. Докато превеждах първия том, отказах се временно — за три месеца, — от превода на любимия ми „Сън в алени покои“. Направих това не защото ми бе нужна по-особена обстановка и вглъбяване в делата Баови — книгата е съвременница на великия роман на Цао Сюецин! — а защото такива занимателни книги не оставят човека на спокойствие, теглят го все по-нататък и по-нататък в действието. Такива книги се измерват не със страници, нито с глави, а със случки. Една влече подире си следващата, следващата те тегли по-нататък и по-нататък. И накрая бедният преводач се е превърнал в читател, който занемарява останалите си дела, за да разбере какво става по-нататък. Когато стигнах до тридесетата глава, завършваща и без това обемистия първи том на книгата, въздъхнах не толкова от облекчение, колкото от необходимостта временно да се разделя с чудния свят на романа и неговите герои.
Затова нарекох българския превод — „Чудните дела на съдията Бао“, нейното оригинално заглавие е „Седмина юнаци и петима справедливци“.
[tribulant_slideshow post_id=”1321″]
Преди почти трийсет години в България за пръв път се появиха новелите на холандския китаист Роберт ван Хюлик за случаите на съдията Ди Жъндзие, които веднага се разпродадоха в огромни тиражи — тогава все още имаше опашки за книги и заглавия, продаващи се изпод щандовете. Находчивият български преводач още тогава нарече сборникът с произведения на ван Хюлик „Китайски загадки“. От там заимствувахме названието на поредицата, която издателство „Изток-Запад“ открива чрез първия български превод на китайски „детективи“ и загадки от оригинала.
В предговора към книгата съм описал подробно какво всъщност представляват тези детективски мистерии, на каква историческа реалност те принадлежат, каква е съдебната система на средновековен Китай и какви са особеностите на средновековния приключенски роман за съдии и юнаци, затова не е нужно да повтарям написаното там, то е достъпно и на сайта ми в интернет. По-скоро бих искал да се разпростра накратко към една от невидимите от пръв поглед страни на този роман, която притежава силата на символ за нас, читателите в България.
Първо моля уважаемата публика да си зададе въпроса: защо главният герой на толкова приключенски китайски романи е един неподкупен съдия? По силата на каква вътрешна необходимост един народ копнее за такива разкази? По логиката на каква вътрешна потребност едно общество чете с наслаждение и нравствено удовлетворение как един безстрашен, макар и обичащ ритуалите висш чиновник дерзае да казва истината дори на всемогъщия Син на небето, китайския император? Защо този роман, подобно на други велики китайски романи, е бил разказван из тържища, улици и стъгди дори в 19 век, когато поради развитото книгопечатане и книгоразпространение на Китай е можело това изкуство да замре и да се оттегли от полята на словесността?
За мен частично отговорът е в това, че книги като тая могат спокойно да се нарекат народни. Едно, че народът — простолюдието е действуващо лице, задаващо много от сюжетиката им, наравно със съдии, юнаци и справедливци. Доблестните деяния на героите най-често, ако не и винаги, в тях се извършват — без това да звучи идеологично! — в името на народа. Съдията Бао е народен герой, някъде дори — народно божество. Докато ги четем, ние, обикновените читатели, също се превръщаме в слушаща народния разказвач публика. И именно като малки, скрити в народната маса хора, ние изпитваме възхищение от мъдростта на съдията Бао, радваме се на справедливо безпощадното наказание на злосторника, който е бил безпощаден към народа, към нас, беззащитните простолюдини. Радваме се — без злорадство! — на това, което сякаш най-много ни липсва — обществена справедливост. Чудно ми е има ли българският народ такива народни романи, имаме ли ние герои, които да утоляват тая жажда за правда така, както това правят китайските романи за съдии, юнаци и справедливци?
Имаме. Такъв е нашият хайдушки епос. Но, забележете, ние нямаме съдия-герой, който да брани интересите на обикновения народ вътре в системата. Всички наши герои са outlaws, извън-законни робинхудовци, хайдути, преследвани от „законната власт“, които бранят небесните закони и повелите на съвестта си не като Бао Джън, чрез мъдри познания на земните, държавните закони и безкомпромисното им спазване, а въпреки тях. Ние сме народ, който векове наред се е развивал „против течението“. Затова, за огромна разлика от китайците, ние нямаме съдия или държавник, който да е канонизиран от народа така, както китайците са въздигнали в божество своя чуден съдия Бао Джън. Когато се е налагало, ние сме бранели своята правда и истина извън-системно и може би оттам, неудовлетворено от обществената ни система, българското чувство за справедливост, българският копнеж по правдата се е изплеснал в оная тежка болест, която наричаме пословична завист българска. Какво ли не прави гладът!
Тук, за да покажа, че крушката си има опашка, искам да споделя една случка, разказана ми от мой духовен събрат живеещ в Китай; ето какво ми писа той преди месеци — цитирам:
„Сегашната китайска съдебна система има немалко проблеми и нередности, но едно не мога да ѝ отрека — действа изключително бързо и в този смисъл ефективно в сравнение със западните, и особено българската. Не съм чул голямо дело да се е точело с години. За мен беше впечатляващ факта, че Китай вероятно е единствената страна в света, която има целенасочена политика за връщане от чужбина на бегълци, търсени от закона. Както и високият процент на такива, които са върнати или са склонили да се върнат ‘доброволно’. Това обикновено са хора, които са изнесли от страната милиони. Ще ти разкажа и една много интересна история за правоприлагането.
Не си спомням къде беше точно, но беше дума за неизплащане на заплати на обикновени строителни работници. Фирмата изпълнител наема подизпълнител, който се занимава с организацията на работната ръка и този подизпълнител се оказва някаква мутренска групировка, която в продължение на година не изплаща заплатите на хората. Ако някой се пробвал да се оплаче — бой, заплахи. Накрая обаче хората не издържали и все пак отишли в кметството, а оттам — предполагам кметът, — още същия ден праща на обекта спецчасти, довличат шефа на подизпълнителите-мутри, водят го лично в банката да изтегли от фирмените си сметки пари за всички заплати, след това се връщат на обекта, слагат една дървена маса направо отвън и карат шефа на мутрите да седне и лично да раздаде заплатите.
Всичко това става без формални заповеди от съд, прокурори и никой после не поставя под въпрос законността на акцията. Напротив, светкавичното раздаване на справедливост води след себе си само одобрение.
Сам можеш да направиш разликата — ако това стане в България или където и да е на Запад, този кмет е свършен, ще бъде съсипан от критики за своеволия, ще бъде съден и най-вероятно осъден. В Китай, при всичките несъвършенства на съдебната им система, истинската справедливост (не буквата на закона) мисля, че все още е много важна, да не говорим, че самите китайци са хора с изключително изострено чувство за справедливост и неправда.“ (край на цитата)
Мисля, че е ненужно след тоя случай да се чудим защо съдията Бао е китайски национален герой, защо книгите за неподкупни и обичащи народа съдии са от векове всенародно четиво в Китай.
Мисля също, че всеки българин, който малко-много е вкусил някаква несправедливост в това наше съвременно общество, ще обикне от сърце съдията Бао и неговата непорочна безкористност. В някакъв смисъл — непознатите у нас съдийски романи на китайците ще се окажат мехлем за много рани. В тях читателите ще намерят освен сладкодумието на народния разказвач, също и истински приказки, подобни на приказките на Николай Райнов, Ангел Каралийчев, изпълнени с ония вълшебство и омая, за които елинпелиновият герой Благолажът казва:
— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.
Такива са и „Чудните дела на съдията Бао“, но те не те измъкват от истината, а те поставят пред лицето ѝ. Тяхното вълшебство не те задушава с благородната си лъжа, но те възвисява, кара те да си кажеш: „Ех, и такива хора имало значи!“ И да се присъединиш към тях, да се влееш в тяхната действителност. И да разбереш, че си човек!…
Надявам се да имам сили за останалите три тома на тия „Чудни дела“, а и за нови томове, извлечени от други книги за съдията Бао и пълни със случки, които не са влезли в „Седмина юнаци и петима справедливци“. Пък и за още „Китайски загадки“ с „Чудните дела на съдиите Ши, Ли, Ю, Пън, Лан, Гуо, както и на множеството юнаци от „Повест за Трицарствието“ до съвременните романи на Дзин Юн.
Благодаря ви от сърце!
