За религиозното познание
Днешният либерален, светски човек оценява и религията, и философията ѝ по най-нелепия за един сериозен изследовател начин: по нейните най-външни, най-плитки прояви — естествено, бидейки «либерален», светският човек ненавижда религиозната дълбочина, която несправедливо нарича фундаментализъм. Религията е подобна на дълбок океан, тя засмуква към дълбините си търсещите, гладните за истинска храна риби, а на плиткото остават да киснат слабоподвижните (незаинтересовани) риби, хранещи се с каквото морските вълни благоволят да им изхвърлят от дълбочините. Плитководните риби не могат, нямат право да говорят за живота в невидяните от тях морски дълбини. Там, гдето хамсиите не достигат, царува въображаемият мрак на същността, която те отказват да признаят. А истината е много по-проста: фундаментализъм няма — има дълбочина и плитчина. В плитчината си — в своите психични, човешки измерения, — всички религии си приличат. Далеч от източника на светлина или тъмнина цари сивотата на релативизма. Единствено там, в тая сивина религиите наистина могат да диалогират. Един «светски християнин», един «светски мюсюлманин», един «светски будист» и един «светски атеист», в чиито сърца цари топъл хлад към вярата им, а в ума — щедра към чуждата сивота собствена сивота, лесно могат да се съгласят на всякакъв компромис в името на телесните блага, които са същност на всяка повърхностна религия. Но същностните им, коренните им разлики, различията в самата природа на отделните религии, могат да се видят само в дълбочина. Единствено християнинът, извървял пътя си до дълбината на християнството, до самия Христос, може да говори за това какво е християнството. Същото важи и за останалите религии. Всяко развитие в тях или става върху собствения им «фундамент», или те вече са извън себе си, не са себе си и за тях не си струва да се говори като за християнство, ислям, будизъм и тъй нататък. И, струва ми се, единствено по дълбоките хора на една религия трябва да се съди за самата религия, а не по подавящото множество плитководни риби, които или се страхуват от дълбочините, или «нямат време», тоест вяра, да плават към дълбокото, към мястото, където ги води самият основател на тяхната религия. В нашето плитководно време за религиите се разсъждава крайно неправилно, след като за тях се съди не по основите им (фундамент), а по повърхностните им прояви и по все повече разширяващата се тяхна периферия, отвеждаща все по-далеч от сърцевината и същността им. Това познание за религиите е имитация на познание — в такава степен, в каквато отдалечените от сърцевината им адепти са имитация на вярващи хора. С такова познание могат да се гордеят единствено имитатори.
(Личен дневник, 16 април 2016 г.)
