Първа обич (разказ за Ран Босилек)

Леда Милева и Ран Босилек

Пролетта на хиляда деветстотин и шеста година беше слънчева. В малкото по туй време градче Габрово тя не даваше мира на децата. Току надничаше през разтворените прозорци на класните стаи и зове­ше палавите душички навън — към нагиздените с върби брегове на Янтра, към полето с отрупаните с цвят трънкосливки или към пробуде­ните горички.

Учителите бяха в чудо. Какво да сторят, за да отърват децата от ма­гията на пролетта? Това беше през тази пролет една от най-големите грижи на всички преподаватели. И всеки воюваше със слънчевата го­стенка както знаеше и както можеше. Едни подръпваха оглушалите за уроците детски уши. Други молеха палавците да внимават.

Бореше се с пролетната омая в училището на квартала «Падалотто» и двадесетгодишният първоначален учител Генчо Станчев Негенцов. Но се бореше по чуден начин… Забележеше ли, че детските очи започ­ват да поглеждат честичко към огрените от слънцето прозорци, той за­ставаше сред стаята. И подкачваше да разказва на палавата аудитория някоя от ония дивни приказки, които беше слушал като малък от май­ка си. Или прочиташе на малчуганите стихове, нарочно подбрани от мно­го книги за тях. Децата тутакси стихваха. Очите им се вторачваха в сладкодумния разказвач. А сърцата им — поведени от мелодичния му глас по приказните светове — забравяха, че навън грее слънце, ехтят птичи песни, цъфтят цветя. Само слушаха и… слушаха.

Славата на сладкодумния учител скоро премина стените на класна­та му стая. Разнесе се по домовете на учениците. И неусетно отделе­нието на младия Негенцов взе да се пълни със странни гости… Мом­ченца и момиченца, още не тръгнали на училище, започнаха да идват с батювците и какичките си при него, за да послушат и те приказките и стихотворенията…

Веднъж, когато децата бяха излезли на двора, една от тези добро­волки изтича с поруменели бузички при младия учител. Повдигна се на пръсти, дръпна го за ръкава на палтото му и изчурулика:

— Учителе, напиши едно стихотворение и за мене!…

— Какво стихотворение, Минке? — усмихна се младият човек.

— Такова… като тия, дето ни чете днеска в клас! .. . Кака ще ме научи да го казвам, когато дават забава…

Усмивката изчезна за миг от лицето на учителя. Той стана сериозен. Замисли се… Наистина защо да не напише нещо за това дете с грей­налите очи. За златните му косици, за червените му като ябълки бу­зички… Може да излезе нещо хубаво! … И обеща:

— Ще напиша, Минке… Ала ще дам стихотворението на кака ти — да те научи да го казваш, само ако тя и другите деца от отделение­то го харесат!

Тая вечер младият учител седя до късно в бащината си къща с две­те липи отпред и дълго работи. Пред погледа му непрекъснато се мяр­каха ту златните косици на Минка, ту нейните зачервени от играта бузички, ту безкрайната вяра в очите й, че учителят може всичко … А когато на следната утрин отиде в училището, в джоба на палтото му се гушеше един лист от ученическа тетрадка. Там двадесетгодишният Генчо Станчев Негенцов беше преписал на чисто с едрия си равен по­черк своето първо стихотворение. То носеше необичайното заглавие «На косичка» и беше подписано с още по-чудното име — Ран Босилек…

Децата харесаха много стихотворението. А мъничката Минка научи да го казва толкова хубаво, че когато излезе на сцената, слушателите я извикаха три пъти да повтаря все него… Това насърчи младия учител. И той изпрати първата си творба до редакцията на излизащо­то по туй време в град Плевен детско списание «Светулка». Редакторът Георги Стоянов също хареса стихотворението и го напечата в шестата книжка на списанието.

Така в българската литература за първи път се появи писателското име на габровския учител Генчо Станчев Негенцов — Ран Босилек!…

През хиляда деветстотин и десета година Генчо Негенцов напусна учителствуването и замина за столицата да следва литература. Но жадното му за повече знания сърце не го остави дълго време и тук. След година той отиде да се учи в Мюнхен, Германия. А на следващата година — хиляда деветстотин и тринадесета — доскорошният габровски учител се записа в така наречения «Нов университет» в Брюксел, Бел­гия, който завърши с най-голямо отличие и докторска степен по юридически науки… Ала нито следването в София, нито учението в чужби­на, нито по-късно адвокатската дейност можаха да откъснат трудолюби­вия младеж от поетичните му занимания. Името Ран Босилек през тия години се явяваше все по-често и по-често по страниците на нашите детски списания — ту под песни, ту под стихотворения, ту под сладкодумни приказки или весели писма в римувана проза. В песните на Ран Босилек бълбукаха горските поточета, жужукаха трудолюбивите пчели, пееха безгрижни птички. В стихотворенията си поетът възпява­ше труда, омайната родна реч, бащината стряха, пролетта, родната плодна есен. А приказките му и веселите писма за патилата на баба Цоцолана и нейните внуци пленяваха детските сърца, разсмиваха ги, развеждаха ги из своя очарователен свят…

Към края на хиляда деветстотин двадесет и трета година Ран Босилек прие с готовност поканата на издателство «Хемус» и премина на работа в него. Стана редактор на списание «Детска радост» и на всички други издания в детско-юношеския отдел на издателството.

Това беше съдбоносна стъпка в живота му. От тоя момент юристът д-р Генчо Станчев Негенцов отстъпи изцяло и завинаги мястото си на сладкодумния разказвач и големия приятел на децата — поета Ран Босилек …

Когато отидох при Ран Босилек, за да ми разкаже най-свидния си спомен от детските години, той пак пишеше нещо за своите многоброй­ни приятели — децата. Ала щом чу желанието ми, стана от бюрото и се усмихна широко:

— Мъчна задача за човек, прехвърлил седемдесетте години!… На­ли на тая възраст цялото ни детство прилича на низ от бисери, кой от кой по-мил, по-свиден … Но като е за децата, ще се опитам да отде­ля едно зърно от броеницата на моите детски спомени!

И след малко изпитах отблизо завладяващата сила на неговия глас — същия глас, който преди повече от петдесет години беше по­бедил пролетната омая в сърцата на своите ученици…

— Бях ученик във второ отделение… — започна Ран Босилек. — Учеше ме учител, но колкото пъти срещах учителката на трето отделе­ние — една мила русокоса девойка, — винаги съжалявах, че не ни учи тя. Познавах я от любителско представление, в което тя играеше глав­ната роля. А аз — по препоръка на моя учител — трябваше да кажа няколко думи на сцената, като дете на дрипав просяк. На първото упражнение не можах да кажа както трябва тия думи и потънах в земята от срам. Готов бях да заплача, да избягам. Но в тоя миг сетих една нежна ръка да докосва косата ми. И някой мило ми пошепна:

— Не бой се, момченце! Отпусни гласа си и кажи още веднъж, как­вото има да казваш, ей така!… — и изрече моите четири думи така ху­баво, че аз се побоях да ги повторя.

Беше тя, русокосата учителка на трето отделение.

Когато най-после повторих ролята си, учителката остана доволна. Доволен беше и моят учител. А аз — о, аз в тоя миг бях най-щастли­вият човек на света!…

Една събота следобед същата учителка събра учениците от нейното и нашето отделение да ни чете приказки. Аз седнах на първия чин и зачаках със затаен дъх… След малко учителката взе новата книж­ка на списание «Звездица» и ни прочете оттам приказката за «Чудната кутийка».

Кой не знае тая приказка за Доброто момченце, което помага на котенце, на кученце и на жабче … Те го обикват и от сърце му се отплащат — подаряват му кутийка, от която то получава каквото пожелае.

Познавах и аз тая приказка от по-рано. Но сега учителката я прочете тъй хубаво, че тя ми се стори съвсем друга — много по-сладка, много по-увлекателна. И котенцето, и кученцето, и жабчето, и черният човек, и майката — всички оживяха пред мене. И всички ми станаха и близки, и мили.

Когато си отивах в къщи, в сърцето ми горяха две желания — да имам два лева за списание «Звездица» и да се науча да чета като ру­сокосата учителка…

Вечерта не заспах до късно. Все си мислех отде да взема два лева, за да имам и аз книжки с такива хубави приказки. Майка ми, бедна вдовица с многобройна челяд, не можеше да ми ги даде. И никога не бих й ги поискал — нали толкова пари по онова време бяха цяло бо­гатство! Тогава?… Ех, защо нямах чудната кутийка на детето от при­казката, която дарява кой каквото пожелае! Как лесно би се свършило всичко!… Мислих, мислих, най-после намислих и заспах.

На сутринта в неделя тръгнах от нашата къщичка към черквата. Очите ми не се отделяха от неравните камъни, с които беше настлана улицата. Чувал бях, че някои хора, както си вървят, намират изгубени пари… Защо и аз да не съм от тия щастливци? Защо и аз да не на­меря някои изгубени два лева?

Вървях и все си мислех как ще намеря сребърната монета, как ще я занеса на русокосата учителка, как ще получа «Звездица». Аз виждах вече хубавите картинки… Чета и препрочитам приказката. Научавам я наизуст. Разказвам я пред другарите си. Учителката ме слуша. Усмих­ва ми се одобрително. Радост завладява цялото ми сърце. Хубаво и светло е на душата ми.

Така унесен, с наведени и търсещи очи, отидох и се върнах няколко пъти от къщи до черквата…

— И намерихте ли двата лева? — прекъснах нетърпеливо писателя.

Той се засмя. И през усмивка завърши:

— То се знае, два лева не намерих! … Но в оная паметна утрин аз спечелих нещо много, много по-ценно — у мене тогава пламна първа­та обич към хубавата книга! Тя ми откри съкровищата на световната литература. Тя ме накара да позная отрано прелестта на родната реч и да я обикна с цялата си душа. Тя и до днес дава смисъл и красота на живота ми!…

Когато се сбогувах с писателя и си тръгнах, из пътя още веднъж мислено разлистих някои от неговите книги, така много радвали дните и на моето детство… Припомних си някои от приказките, събрани в книгите му: «Неродена мома», «Незнаен юнак», «Жива вода», «Косе Босе» и «Заю Баю». Развълнуваха пак сърцето ми някои куплети из. стихосбирките му: «Чик-чирик», «Синчец», «Весели очички» и «Нова пе­сен». Посмях се от сърце на патиланските истории от сборниците му: «Бате Патилан», «Патиланско царство», «Патиланчо на село» и «Патиланско училище». Мярнаха ми се прекрасните илюстрации в тях. И на­края неволно от гърдите ми се изтръгна:

— Наистина каква дълбока обич към книгата трябва да е имало в сърцето на техния създател! … И каква безпримерна вярност на тази първа обич!…

Георги Русафов, 1960