«Бит и душевност на моя народ» и «Сън в алени покои» — две книги, чрез които познаваме душата на Китай.

Миналата година (2015) в “Китайски всекидневник” бе съобщено, че в Япония е открит непубликуван английски превод на романа на Цао Сюецин “Сън в алени покои”. На английски език съществуват два пълни превода на тази класическа книга от 120 глави — на Дейвид Хокс и Ян Сиен-и и съпругата му Гладис Янг.

Каква е връзката между “Сън в алени покои”, считан за най-великия китайски роман и Лин Ютан, считан за един от великите апостоли на китайската култура на Запад през ХХ век?

Лин Ютан е посветил повече от половината си живот на създаване на философско-литературен мост между Китай и англоезичния Запад. Неговият ерудиран и ведър поглед върху китайската култура, история, литература и философия прави книгите му My Country and My People (“Бит и душевност на моя народ” на български език) и The Importance of Living (“За това колко е важно да се живее”) бестселъри през първата половина на ХХ век. Същото може да се каже и за английските му преводи на класическа китайска литература. Традиционно образован ерудит, даровит писател, блестящ словесник, той е номиниран за Нобелова награда за романа си “Един миг в Пекин”, написан на английски език за една година в Париж. Именно този роман е наречен “Сън в алени покои” на ХХ век. Лин Ютан е обичал книгата на Цао Сюецин повече от всички останали, на нея е посветил огромна част от сърцето си — и както се оказа, и от времето си. Професорът, изследвал Лин Ютановия превод на романа нарича стила на този превод “уникален”, а самия Лин — “съвършен майстор на междукултурното общуване.”

“Бит и душевност на моя народ” е уникална книга. Нобелистката Пърл Бък пише за нея следното: “Тя е истинна и не се срамува от истината — написана е с гордост, духовито и красиво, сериозно и весело, с благодарност и разбиране на старината и новостта. Мисля, това е най-истинната, най-задълбочената, най-пълната и най-важната книга, която някога е била писана за Китай.” Кой от нас не би искал да погледне Китай откъм вътрешната страна на неговата душевност и бит? Книгата на Лин Ютан отваря врата към неподозирания свят на скрития Китай. Според мен тя е най-краткият задълбочен и достъпен увод в китаезнанието. Науката за Китай е необятна. Да се обхване всичко е невъзможно. Знанията за Китай са пълноводна река, а Лин Ютан е поставил насред нея със силата на огромната си ерудиция, солидни камъни, по които можем да преминем, върху които можем да спрем и да се полюбуваме на тая река — като гледаме против или по нейното течение.

Накратко за съдържанието на “Бит и душевност”:

Книгата е разделена на две части, Основи и Живот. В основите авторът навлиза чрез остроумно и живо встъпление, след което разглежда поред китайския народ, китайската душевност, китайския ум и житейски идеали. В не една народопсихология авторите се опитват да съпоставят особеностите на групи от население по географски региони — в случая Лин разделя китайците най-общо на северни и южни. Проследява историческите промени в техния генотип, тяхната дегенерация, вливането на свежа кръв, тяхната културна устойчивост и уникалното етническо дълголетие и младост на тази нация. В главата за китайската душевност авторът откроява някои от основните черти на своя народ: зрялост, улегналост, търпеливост, безразличие, закоравяла хитрост, миролюбие, задоволство, шеговитост и консерватизъм. В главата за китайския ум се запознаваме с особената китайска интелигентност, женственост, ненаучност, логика, интуиция и въображение. В това, а и в други свои произведения Лин отделя внимание на женската култура на Китай, една изключително важна за разбирането на китайската душевност област. След това идва ред на житейските идеали и философия на китайския народ: неговият хуманизъм и религиозност, като авторът обръща внимание поотделно на конфуцианството, даоизма и будизма. В “Живота” — втората част на книгата, — Лин Ютан навлиза именно през женските покои: глава пета е посветена изцяло на китайските жени: тяхното обществено и семейно положение, дом и брак, китайския идеал за жена, образованието на жените, тяхната любов и ухажване, бинтовани миниатюрни крака, женската еманципация и дори културната роля на куртизанките в средновековен Китай.

От женската половина на дома Лин Ютан навлиза в обществения и политически живот на китайците от древност до негово време. Първата черта на тоя обществен живот е, според автора, “липсата на обществено съзнание”. Във всяка една спирка на своето пътешествие през живота на китайския народ авторът търси причинно-следствена и душевна връзка между минало и настояще, настояще и бъдеще. Отделни подглави тук са посветени на семейното устройство, шуробаджанащината, корупцията и външния етикет, привилегиите и равенството, социалните класи, ролята на селската система на обществено функциониране и специфичното китайско явление “власт на мъдрите и способните”. Авторът е положителен поддръжник на легистката концепция за управление на държавата и неведнъж подкрепя тезата си с позовавания на Хан Фейдзъ.

Седмата глава на книгата е изцяло посветена на литературния живот в Китай. Поотделно, сладкодумно и ерудирано Лин Ютан ни разказва за това какво е особеното, неповторимото в китайската книжовна култура, като започва основателно с китайския език и спецификите на мисловността, органически свързана с този език, говори за ученото съсловие на старинен Китай, за неговата образователна система и за прозата, поезията, драмата и романите, за литературната политика и революция в пролетта на живота му, както и за влиянието на западната литература в началото на ХХ век, когато се създават основите на съвременната китайска литература.

Осма глава е посветена на китайските изкуства, а девета — на изкуството да се живее. В изобразителното изкуство на Китай авторът ни въвежда през душевността на китайския живописец и онова, което рязко го различава от западните му колеги. Особено внимание е посветено на калиграфията, китайската живопис и архитектура. Житейските радости на китайците, техният дом и градини, храна и питие, както и смисълът на живота такъв, какъвто го виждат — това изпълва последните страници на “Бит и душевност на моя народ”.

Книгата преведох от оригиналния ѝ английски текст, всички цитирани от Лин Ютан произведения преведох от китайските оригинали, илюстрациите и снимковият материал също са моя подборка и съжалявам, че не можах да включа всичко, което събрах по темите. Всички снимки са от ХІХ и началото на ХХ век — искаше ми се българските читатели да видят оня Китай, който е описал Лин Ютан в забележителната си книга.

В главата, посветена на китайския роман, Лин Ютан е отделил на “Сън в алени покои” няколко страници, наричайки го “връхна точка” в развитието на епическата литература и “съвременно източно съответствие на Клариса Харлоу”, “роман-монумент на традиционния семеен живот на китайците”, а автора му “Цао Сюецин — безспорно един от най-великите, ако не и най-великия майстор на прозата в Китай”. Ето как самият Лин Ютан представя романа на читателите на книгата си — оттук до края ще говори само той:

«Даоистки монах намира историята, издълбана върху огромна скала — оказва се, че това е камък, захвърлен от легендарната богиня Нюуа като излишен след като тя употребила други 36,500 камъка за поправянето на огромен пролом в небето, предизвикан от ужасна борба между “олимпийски“ великани. Камъкът бил сто и двайсет стъпки висок и двеста и четирийсет стъпки широк. Даоисткият монах преписал цялата издълбана върху камъка история и когато този препис попаднал в ръцете на Цао Сюецин, той работил над него десет години и го преправял пет пъти, разпределяйки го на глави, при което написал стихове върху повествованието:

Книга, изпълнена с думи безумни,
листи, с горчиви сълзи напоени.
Всички мълвят, че е авторът луд —
кой би разбрал вкуса, в тях утаен?

В края на историята, когато се разиграва една от най-трагичните и дълбоки човешки драми и героят поема пътя на монашеството, душата, която му е дала разум и способността да обича и да страда, се връща в Камъка такъв, какъвто преди хиляди години го е оставила Нюуа — тогава отново се появява същият даоистки монах. За него се казва, че преписал историята отново и един ден се върнал в кабинета на писателя и предал ръкописа си в неговите ръце. Цао Сюецин отвърнал със смях: “Това са само празни приказки, чиста глупост, годна за убиване на времето в компанията на добри приятели, които се гощават с вино или седят под светлините на фенерите. Ако ме попиташ откъде познавам героя на тази история и поискаш всички подробности, значи си приел всичко прекалено на сериозно.“ Като чул тези думи, монахът хвърлил ръкописа върху писалището му и със смях си тръгнал, клатейки глава и бърборейки: “Наистина, книгата е пълна с глупости и празнословия, и авторът, и преписвачът ѝ, пък и читателите ѝ не знаят нищичко от това, което всъщност се е случило. Това е просто литературна занимавка, написана за удоволствие и лично удовлетворение.“ И по-нататък се казва, че някой написал върху нея следния стих:

Историята свършва тъжно и мъчително
и от това нелепостта й става още по-печална.
Отколе е Сънят на всинца все един и същ —
затуй не се присмивайте на глупостта човешка.

За мен “Сън в алени покои“ е една от най-великите книги на света. Изобразяването на човешките характери в нея, нейната дълбока и богата хуманност, нейния великолепен, съвършен стил и цялата разказана в нея история ѝ дават това право. Героите на романа са живи — по-реални и по-близки до нас отколкото нашите живи приятели, и всеки от тях говори с акцент, който лесно разпознаваме. Но над всичко това, в този роман е разказана една истинска история: една пословично богата китайска градина-дом; велико чиновническо семейство с четири дъщери и син, растящ заедно със своите връстнички братовчедки — всички те живеят в постоянни задевки и непрестанен весел смях; множество извънредно очарователни и умни девойки-слугини, някои от които плетат интриги, други мамят и хитруват, а трети са раздразнителни и избухливи, но все пак предани; други тайно са влюбени в господаря; има и неколцина съпруги на мъже-слуги, жени с предателски нрав, замесени в дребни домашни зависти и скандали; баща, който винаги отсъства от дома по държавна служба и две-три снахи, които се справят със сложното всекидневие на цялото домакинство с порядък и точност, сред тях най-способна, най-надарена, най-словоохотлива и най-обичана от всички е Уан Сифън — напълно неграмотна при това. Главният “герой“ Баою, момче в пубертета, с високо надарен ум и неописуема привързаност към женската компания, е изпратен — както ни разкрива авторът — от Небето, за да премине през цялото съновидение на любовта и страданията. Той е във висша степен покровителстван като единствен наследник на най-великите фамилии в Китай. Баба му, старата госпожа Дзя, го обича до неразумие, а тя е най-високият авторитет в цялото семейство. Баою се бои до смърт от баща си, Дзя Джънг. От момчето са във възторг всички негови братовчедки, за него се грижат ден и нощ предани слугини, дори когато се къпе или спи. Баою е влюбен в рано осиротялата си братовчедка Лин Дайю, която е приютена в тяхното имение, страда от туберкулоза и я хранят със супа от лястовичи гнезда. Дайю без усилие надминава по блясък останалите в красота и съчиняване на стихове, но е и твърде умна, за да е щастлива с по-глупавите около себе си. Тя разкрива любовта си към Баою с чистотата и силата на младото момичешко сърце. Друга негова братовчедка, Сюе Баочай, също е влюбена в него. Тя е леко пълничка и по-практична, поради което старшите в семейството решават, че е по-подходяща за негова съпруга. Последната измама е уреждането на бракосъчетанието на Баочай с Баою от майките им, без знанието на Дайю и Баою, който си мисли, че взема за жена Дайю. Дайю не узнава това до времето непосредствено преди сватбата, а когато го разбира, изпада в истеричен смях и това причинява смъртта ѝ. Баою пък узнава всичко едва след сваляне на брачното було в сватбената нощ. Откритието на родителската измама го хвърля в полуда, той става наполовина идиот и изгубва ума си, докато накрая се “пробужда“ и става монах.

Всичко това е изобразено на фона на въздигането и падението на огромната фамилия Дзя, а в последната третина на историята беда подир беда с нарастваща сила сполетяват семейството, спирайки дъха на читателите досущ като “Западналият дом на Ашър“ от Е. А. По. Златното време на насладите е отминало; над дома Дзя е надвиснало пълното разорение, вместо пиршества с вино под пълноликата средесенна месечина чуваме воя на духове из глъхнещата градина; красивите момичета са пораснали и са дадени невести на чужди домове, а най-преданата от тях — Цин’уън, умира девствена и вярна. Съновидението се е стопило.

Ако както твърдят някои китайски критици “Сън в алени покои“ може да разруши една държава, този роман отдавна трябваше да е разорил Китай. Дайю и Баою са станали любимци на китайския народ, заедно с други герои от книгата — буйната по нрав Цин’уън, женствено нежната Сижън, романтичната Сянюн, женствената Танчун, разговорчивата Сифън, даровитата Мяою — всички те представляват различни характери и всеки може да си избере по вкус и нрав любимка. Най-лесният начин да узнаеш темперамента на един китаец, е да го попиташ коя героиня повече харесва: Дайю или Баочай. Ако предпочита Дайю, той е идеалист, ако повече му се харесва Баочай, той е реалист. Ако харесва Цин’уън, вероятно ще стане добър писател, ако му харесва Сянюн, със сигурност е във възторг от поезията на Ли Бай. Аз лично харесвам Танчун, която съчетава качествата на Дайю и Баочай и която се омъжва щастливо и става добра съпруга. Характерът на Баою е определено слаб и далеч от този на “герой“, на когото младите мъже могат с възхита да подражават, но искаме или не, повечето китайци — и мъже, и жени, — са чели романа по седем-осем пъти, а за изучаването му се е появила науката “аленознание“ (от “Сън в алени покои“, първият йероглиф на чието заглавие е “червен“, “ален“) — по величие и обем на съчиненията аленознанието може да се сравни с трудовете върху съчиненията на Шекспир или Гьоте.

“Сън в алени покои“ е навярно върховното постижение на изкуството на романа в Китай.»

Петко Хинов, януари 2016 г.