Спомен за Десети
Мисля, че не е нужно да уточнявам, че става дума за 10 ноември на 1989 г. Далечният и не съвсем. За Десети днес се говори с почти същата емоционална обвързаност, с която се говореше преди за Девети. Денят на свободата. Девети. Десети. Единайсети? Изненадващото за мен и тогава, и сега, е, че Свободата дойде в живота ни толкова изненадващо, че не бяхме готови за нея. Не мисля, че беше свобода. Ще дръзна да нарека станалото от Десети насетне: «Великото развързване на ръцете» (ВРР).
Радикалността винаги ме е плашела. В Природата радикални са бурите, аномалиите и катаклизмите. Всичко друго върви по закон и ред, заложени в нея от незапомнени времена. Като чета по предизборни афиши «Време е за радикална промяна» косите ми се изправят. Защото обикновено човек започва такива промени не от себе си. Както и да е. Тъй като Десети наближава, понечвам да запиша някои накипели като есенна тъга спомени…
*
* *
Десети ме завари в училище. Бях на седемнайсет. Бях в пловдивската езикова гимназия, тогава наречена «Георги Кирков». Гимназия, създадена и извисена чрез усилията на много хора, сред които изпъква образът на един от малкото на онова време обичани от толкова много ученици директори — Любен Христов.
В навечерието на ВРР някой каза:
— Свалиха Тодор Живков.
— Да бе! — приехме го като виц.
По телевизията гледахме Промяната. Някой сподели с умерена подигравателност:
— Видя ли го, за пръв път е такъв оклюман!
Да, наистина човекът изглеждаше зашеметен. Някой с лекота бе разменил две от буквите в думата сЛаВен и бе се получило: сВаЛен. Този някой със завидна лекота прехвърли всичката вина за всичко върху сваления. Една епоха рухна. С лекота червеното стана синьо, защото някой друг за пореден път ни подари свобода, тоест ВРР. Но тогава никой от нас, младите, не мислеше така. Та нали за това е младостта!
Като (може би) всеки млад човек тогава, радвах се и аз. Все още не знаех защо. Първата определеност определено ме шокира. Тя настъпи скоро. Радикално скоро.
Не помня дали още на втория ден на политическото ВРР или малко след това в спретнатата езикова гимназия на Пловдив настъпи ученическо «Велико развързване на ръце» — дисциплината се превърна в свобода. Униформата също. Поведението на учениците рязко се одързости. Коридорите зашумяха, вятърът на промените зашиба лицето ми. Появиха се ярки, всевъзможни, грозни от свобода облекла. В душата ми нахлу чувството, че нещо някога градено, сега ще се руши в името на нещо ново. Че придошлата като пролетна река свобода е по-силна от раменете ни; че жаждата ни за нея е по-голяма от стомасите ни. И най-сетне, че тая свобода няма нужда от зрелите класове на предишните сеячи, а от хаос, плющящ като знаме на новия «ред».
И новият ред дойде. На плевелите бе казано: време е, растете, множете се и владейте земята. Предишното подредено и култивирано събрание от ученици се превърна в избуяло сечище. Училището се изпъстри като панаир.
Точно тогава мен ме загризаха неопределени, но дълбоки предчувствия за бъдеща разруха. За това, че предишният български век се знаменуваше с определението «сЛаВен», а настъпващият ще продължи под плющенето на «сВаЛен».
Наблюдавах разпуснатостта, дързостта и шеметът, с които почнаха да рушат предишния градеж в нашето училище, с които се репчеха против учителите. Предишното спокойствие избяга от класните стаи. От всичко това още тогава ме обзе недоверие към «новите ветрове». Това за мен бе първата слана, която попари есенната слава на Десети. Дълбоко чувствувах, че нещо умираше. Че за пореден път прибързваме да вярваме на думи.
Сетне дойде моят софийски период, през който видяното из улиците на столицата нещастие на много българи, особено на старите хора, окончателно ми показа дълбокото разминаване между думи и дела и при Десети. От това «Велико развързване на ръцете» отново печелеше някой друг, а не простичкият български народ. Това описах от натура в «Нашата тъжна София».
Днес си мисля — от България си отидоха много ръце, които трябваше да бъдат развързани в Родината за нов градеж. В България останаха много ръце, които по всички закони — и на Природата, и на обществото, — трябваше да бъдат вързани, за да има нов градеж. И си мисля, а дали това не стана, понеже ръцете, развързани за градеж, не си подадоха ръка? И до днес нашата делитба и делба край няма!
Във всеки случай, целият този опит от двайсет и шест години ВРР укрепи у мен убеждението, че радикалната промяна е полезна само в едно — личното покаяние за собственото зло. Насочена към другите, тя води единствено към бури, аномалии и катаклизми.
