Как се създават на Запад мненията за Китай
Откъс от «Бит и душевност на моя народ» от Лин Ютан. Очаквайте скоро на книжния пазар!
Някъде Карлайл е казал, че първото впечатление от една действително велика творба неизменно е обезсилващо до болка. Съдбата е отредила на великите да бъдат неразбрани — такава участ е отредена и на Китай. Китай е бил дълбоко, величествено неразбран. „Величие“ е често пъти думата, която наслагваме върху нещо неразбираемо за нас, нещо, с което не желаем да се занимаваме. Обаче между това да бъде нещо добре разбрано и да бъде наричано велико, Китай би предпочел първото и това би било по-доброто за всички по целия свят. Но как може да бъде разбран Китай? Кои биха станали негови тълкуватели? Дълга е историята на тази държава, изпълнена е с множество владетели и императори, мъдреци, поети и учени, безстрашни майки и надарени жени. Китай притежава своите изкуства и философии, картини и театри, които дават на обикновения народ всички нравствени понятия за добро и зло и огромната съкровищница на народната литература и фолклора. Дори самият език на Китай представлява непревземаема стена. Може ли Китай да бъде разбран просто чрез пиджин английския? Може ли тъй нареченият „познавач на Китай“ да проникне с разбиране в дълбините на китайската душа, черпейки познания единствено от своите китайски готвач и дойка? Или пък от своя Number One Boy? Или път от своите компрадор и сараф, или чрез четене репортажите на „Севернокитайски Дейли Нюз“? Такова предположение е подчертано нечестно.
Наистина, опитът да разбереш един друг народ с различна култура, особено така различен от собствените ти народ и култура като китайския, най-общо казано не е занятие за простосмъртни. За такова занятие е нужно великодушно, братско чувство — чувството за общочовешка връзка, радост за благото на общото съжителство. Човек трябва едновременно да го изпитва с туптежа на сърцето си и да го вижда с очите на ума си. Освен това е нужна и известна отдалеченост, не само от изучаваната страна — това е нещо неизменно — но и от самия себе си, от собствените ти съзнателни представи и от дълбоко вкоренените представи, натрупани още от детство, както и от еднакво тираничните идеи, придобити през зрелостта — от тези грамадни думи с главни букви като Демокрация, Просперитет, Капитал, Успех, Религия и Дивиденти. Човек се нуждае и от известна отдалеченост, и от мъничко простодушие — от простотата на ума, която толкова добре представя Робърт Бърнс, един от най-шотландските и същевременно най-универсалните поети, който оголва душите ни и разкрива общочовешките ни качества, любовта и скърбите, чийто наследник е всеки човек на света. Само с такава отдалеченост и с такова простодушие човек би могъл да разбере един чужд народ.
Кои ще са тогава тълкувателите на Китай? Почти не съществува разрешение на този въпрос. Естествено, те няма да са чуждестранните китаисти и библиотекари, които виждат Китай единствено през отраженията на класическото наследие на конфуцианството. Истинските европейци в Китай не говорят китайски, а истинските китайци не говорят английски. Европейците, които говорят китайски твърде добре, развиват у себе си умствени навици, сходни с тези на китайците и сънародниците им ги считат за „чалнати“. Китайците, които говорят английски твърде добре и са развили в себе си западна менталност, са „денационализирани“ или може би дори не говорят китайски, или пък го завалят като англичани. И тъй, по метода на изключването, ще се получи, че трябва да се примирим с изпечените познавачи на Китай и да разчитаме изключително на тяхното разбиране на пиджин.
„Изпеченият познавач на Китай“ [Old China hand] или И.П.К. — нека сега се спра и ви го опиша, понеже той е важен за вас като единственият авторитет върху Китай. Той е описан добре от г-н Артър Рансъм[1]. Но за мен самия И.П.К. е ярка личност и човек може с лекота да го нарисува във въображението си. Да не се заблуждаваме за него — той може да е син на мисионер или капитан, или лоцман, или секретар на консулска служба, или търговец, за когото Китай е просто пазар за продажбата на сардини и портокали „Сънкист“. Той невинаги е необразован, всъщност може да бъде блестящ журналист, занимаващ се от една страна с политическо съветване, а от друга с комисионни за заеми. Той дори може да е добре осведомен в собствените си граници — ограниченията на човек, който не може да продума и три китайски срички и затова за доставката на информация зависи от китайските си приятели, които говорят английски. Въпреки това той се отдава на приключенията си и играе голф, а играта на голф му помага да остава във форма. Той пие чай „Липтън“ и чете „Севернокитайски Дейли Нюз“, духът му се възмущава от сутрешните новини за бандитизъм, отвличания на деца и повтарящи се граждански войни, които му развалят закуската. Носи се гладко обръснат и се облича по-спретнато от китайските си партньори, обувките му са по-излъскани отколкото се изисква дори в Англия, при все че това не му се вменява в заслуга — китайските момчета са изключителни ваксаджийчета. Пътува на разстояние от три до четири мили от дома до офиса си всяка сутрин и вярва, че го очакват с нетърпение на чай при „Мис Смит“. Той може да няма аристократична кръв във вените си, нито маслени портрети на прадедите си в залите на дома си, но винаги може да заобиколи това, като се върне още по-назад в историята и направи откритието, че в жилите на предците му от предисторическите гори е текла правилната кръв, от което умът му се успокоява и отървава от всички безпокойства, и така той може да изучава китайските предмети. Ала И.П.К. се чувствува неудобно всеки път, когато занятието му го изведе из китайските улици, където в него се вторачват очите на всички езичници. Тогава той измъква кърпичката си и гръмко се изсеква в нея, понасяйки всичко това смело, макар и в мрачно настроение. Той опасва нашироко с очи вълните от облечено в синьо човешко море. Струва му се, че очите им не са толкова скосени, както ги представят кориците на евтините булевардни романи. Могат ли тези хора да те ръгнат с нож в гърба? Под красивата слънчева светлина това изглежда невероятно, но знае ли човек? И спортсменският кураж, на който го е научило полето за крикет, се изпарява докрай. Ами че по за предпочитане е върху главата му да се стовари бухалка за крикет, отколкото отново да мине през тези тесни, криви улички! Да, това бе точно страх, примитивен страх от Непознатото.
Но за И.П.К. не е единствено това. Не друго, ами собствената му човечност не му позволява да понесе гледката на човешкото нещастие и бедност, както той си ги разбира. Той просто не може да понесе човешко товарно добиче да го влачи след себе си в рикша — нужен му е автомобил. И неговият автомобил не е просто автомобил, ами движещ се, закрит отвсякъде коридор, който го отнася от дома до офиса и го пази от китайското човечество. За нищо на света той не би напуснал своя автомобил и цивилизация. Той казва същото и на мис Смит докато пият чая си, настоявайки, че в Китай автомобилът не е лукс, а необходимост. Ето такова пътешествие от три мили от дома до офиса си прави всеки ден — в течение на двадесет и петте години в Китай — един И.П.К. със затворен ум в затворен стъклен ковчег — факт, който обаче той не споменава, когато се завърне в родината и започне да се подписва в Лондонския „Таймс“ като „човек, прекарал в Китай 25 години от живота си“. Такъв подпис прави изключително впечатление. Естествено, той сам би трябвало да знае за какво говори.
Между това, той рядко е излиза от периметъра на трите си мили, освен когато е трябвало да кръстосва Китай за леки печалби из китайските ферми, но тогава той е на открито и знае как да се защитава. Тук обаче той греши, тъй като това никога няма да му се наложи, той и сам го знае, и сам го казва, когато отива да спортува навън. Той никога не е бил канен в китайски дом, старателно е избягвал китайските ресторанти и никога не е прочел и един-единствен ред в китайски вестник. Отива в най-дългия бар на света за една вечер, сърба си коктейла и се вслушва и попива и препредава късчета от моряшки разговори на китайския бряг, достигнали до него от португалските моряци, и със съжаление установява, че Шанхай не е Съсекс, и се държи общо взето както би се държал в Англия[2]. Той се чувствува щастлив, когато узнае, че китайците вече започват да празнуват Коледа и напредват, чувствува се изумен, когато някой не разбира английския му език. Върви така, сякаш никой от тях не съществува за него и не казва „съжалявам“ дори на английски, ако случайно настъпи спътника си по крака. Да, той дори не е научил китайските еквиваленти на „danke sehr“, „bitte schon“ и „verzeihen Sie“, минималните морални задължения дори на един преминаващ турист, а се оплаква от ксенофобия и се отчайва, че даже плячкосването на пекинските дворци не е послужило за урок на китайците. Ето ви го вашият авторитет върху Китай! Да живеят общочовешките връзки!
Всичко това може да се разбере и то е дори съвсем естествено и не би следвало да го споменавам тук, ако това не показваше отблизо как се създават на Запад мненията за Китай. Нужно е човек да се замисли само за езиковото затруднение, за почти невъзможното научаване на китайската писменост, за действителния хаос в политическите, интелектуалните и артистичните кръгове на съвременен Китай, и за огромните различия между обичаите на китайците и на западняците. Тук аз по същество умолявам за по-добро разбиране на едно по-високо равнище на интелигентност. Да, трудно може да се отнеме правото на „изпечения познавач на Китай“ да пише книги и статии за Китай просто защото не може да чете китайски вестници. Независимо от това, книгите и статиите на такива И.П.К. са обречени да останат на равнище клюки, дочути край най-дългия бар на света.
Е, има си и изключения — един сър Робърт Харт или един Бъртранд Ръсел[3], например — които са способни да видят смисъла в един начин на живот, толкова различен от своя собствен. Но на един сър Робърт Харт има десет хиляди Родни Гилбъртовци, а на един Бъртранд Ръсел има десет хиляди Х. Дж. У. Уудхедовци[4]. Резултатът от това е непрестанно, неинтелигентно „обясняване“ на презрения китаец, подобно на театрални измислици — всичко това е толкова детинско, колкото и неистинско; него именно познава толкова добре Западът и то е едно продължение на ранната традиция на португалските моряци без мръсотиите на моряшкия език, ала все пак, по същество, напоено с умствената мръсотия на същите тия моряци.
Понякога самите китайци се чудят помежду си защо Китай привлича единствено моряци и авантюристи на бреговете си. За да разберем това, ние трябва да прочетем Х. Б. Морз и да проследим развитието на тази моряшка традиция до ден днешен, както и да се вгледаме в приликите между ранните португалски моряци и съвременните „изпечени познавачи на Китай“ с техните възгледи, интереси, естествения процес на подбор и вълните на обстоятелствата, които са ги изхвърлили на тоя бряг на земята, заедно с мотивите, които са ги тласкали и все още ги тласкат към тази държава на езичници — златото и приключенията. Това злато и тези приключения, които отначало са тласнали най-великия сред моряците-авантюристи — Христофор Колумб, — да подири морски път към Китай.
Едва тогава човек започва да разбира приемствеността помежду им и това как тази създадена от Колумб моряшка традиция се е предавала толкова устойчиво и безпристрастно, от което човек започва да изпитва някаква жал към Китай. Жал, че не нашето човешко естество, а нашето злато и капацитетът ни на изкупни животни са привличали западняците към този далекоизточен бряг. Именно златото и успехът, „богинята-кучка“, за която пише Хенри Джеймс[5], са свързали западняците и китайците и са ги хвърлили в този въртоп на мръсотията без дори една-единствена човешка и духовна връзка помежду им. Това самите те не признават пред себе си — нито китайците, нито англичаните. Затуй китаецът пита англичанина защо след като толкова мрази страната му не я напуска, а англичанинът в отговор възразява, защо китаецът пък не напусне чуждестранните колонии; и никой от тях не знае как да отговори. Така стоят нещата, че англичанинът не си мръдва пръста да разбере китаеца, а истинският китаец не си мръдва дори кутрето, за да накара англичанина да го разбере.
Бележки:
[1] Arthur Ransom, The Chinese Puzzle, „Китайската загадка“, особено главата, посветена на „Шанхайското мислене“ — Бел. авт.
[2] Писател, подписващ се като Дж. Д. казва в една статия за „Англичанинът в Китай“, поместена в „Ню Стейтсман“ Лондон, следното: „Той прекарва живота си между своя офис и клуб. В първите той е заобиколен от чужденци като равни и висшестоящи, и китайци като низшестоящи — чиновници и прочие. А в последните, с изключение на слугите, той не вижда други, а чужденци, от които всяка вечер слуша оплаквания за китайската нечестност и тъпота, размесени с истории от работата през деня и обсъждания на спорта, който е единственото спасение на англичанина в Китай. Той е единствената алтернатива на оскърбяването на китайците.“ — Бел. авт.
[3] Сър Робърт Харт, първи баронет, GCMG (20 февруари 1835 — 20 септември 1911), е британски консулски служител в Китай, служил е като втори генерален инспектор на китайската Императорска морска митническа служба (ИММС) от 1863 г. до 1911 г.. Бъртранд Артър Уилям Ръсел, трети граф Ръсел, е британски философ, логик, математик, историк, пацифист и социален критик. Известен е с формулирания от него Парадокс на Ръсел в теорията на множествата. — Бел. прев.
[4] Родни Гилбърт (1889—1968), американски журналист, експерт по Далечния изток, роден в Ланкастър, Пенсилвания. В 1912 г. Гилбърт отива в Китай с цел да пътешествува из страната. Започва като търговец на „розовите хапчета за бледолики хора“ на д-р Уилиамс, но остава в Китай 17 години, изучава езика отлично и по-късно работи за „Севернокитайски Дейли Нюз“. През 1926 г. е съставена първата му книга „Какво не е наред с Китай“, в която събира пътеписите от времето, прекарано в китайски Туркестан. Убеден поддръжник на китайския национализъм и на Чан Кайшек, твърд антикомунист. Хенри Джордж Уондъсфорд Уудхед (1883—1959), автор на „Истината за Китайската република“, „Посещение на Манджурия“ и др. — Бел. прев.
[5] „Моралното безсилие, породено от изключителното служение на богинята-кучка Успех, то, заедно с достойното за презрение тълкуване на думата „успех“, е нашето национално заболяване.“ (Писмо до Х. Дж. Уелс от 11 септември 1906 г.). — Бел. прев.
