«Йероглифите бяха ладията, която ме донесе до далечната Жълта река…»

Интервю за в-к «Росица» 18 юни 2015 г.

Увеличете снимката, като я натиснете

1. Наградата «Христо Г. Данов» е доста престижна. Какво означава тя за Вас, г-н Хинов?

Преди всичко, получих този дар най-неочаквано. За участие в номинациите са се погрижили колегите ми от издателство „Изток-Запад“, за което им благодаря от сърце! От издателството ми съобщиха за номинацията ми, а малко след това — и за това, че наградата е дадена за превода ми на първия том на „Сън в алени покои“ (1-30 глава). Това ненадейно признание за скромните ми трудове в областта на китайската литература е за мен най-вече крайно нужна подкрепа в самотния ми път, светло насърчение и свидетелство за това, че работата ми в тъй непознатия свят на старинната китайска литература и култура има смисъл в България. Наградата е и скъпоценно доверие, за оправдаването на което трябва тепърва да се старая при превода на останалите томове на романа, както и на всички останали книги, с които възнамерявам да се захвана.

2. Защо се спряхте на «Сън в алени покои»? Каква по своята същност е тя?
   

Този роман е моя отколешна мечта – когато за пръв път узнах заглавието на книгата, нещо у мен трепна. Започнах да я чета още като студент и красотата на словото ѝ ме прикова към нея завинаги. Мечтата за този превод се роди някъде в началото на 90-те. А и самият роман е най-високо оцененият в Китай, за него съществува отделна школа в китайското литературознание, наречена „аленознание“ (по първия йероглиф на заглавието, означаващ „червен“, „ален“).

В исторически план, романът е една от най-продаваните в световната история книги — от появата му в средата на 18 век до днес тиражът му е надскочил 100 милиона. „Сън в алени покои“ е един от „четирите велики романа“ от късното китайско средновековие, наред с „Повест за Трицарствието“ от Луо Гуанджун (14 век), „Крайречни брегове“ от Ши Най-ан (14 век) и „Пътешествие на запад“ от У Чън-ън (16 век). В сравнение с всички тях обаче „Сън в алени покои“ отдавна е надскочил границите на литературно произведение и е признат за обект на всестранно изучаване от науките, свързани с културата на Китай, за велико културно съкровище на целия свят. Това е роман-енциклопедия: в него е изобразен с етнографски подробности животът на аристокрацията и въобще на китайското общество от 18 век, с почти научна точност в романа са вплетени знания от областта на архитектурата, изкуствата, митологията, религията, социално-правните отношения, държавната и чиновническа администрация, музиката и театъра, поезията и калиграфията, дори от традиционното кулинарно изкуство и медицина на Китай. Ще си позволя да го нарека също — женски роман: „алени покои“ са жилищата на неомъжените девойки в богатите семейства. Цао Сюецин е отделил огромно внимание на женските образи, на душевността на китайските жени, неслучайно е вложил следните думи в устата на главния си герой: „Костите и плътта на жената са сътворени от вода, а тези на мъжа са направени от кал. Когато видя жена, аз чувствам радост и отрада, когато срещна мъж, от него се носи отблъскваща смрад.“ В този смисъл „Сън в алени покои“ е дълбоко проникване в средновековната женска култура на Китай във всичките й измерения и неслучайно половината от изследванията върху романа са посветени именно на женските образи в него. Лично за мен „Сън в алени покои“ е титаничен опит да се съберат песъчинките на величествената китайска култура, които вятърът на времето отнася в невъзвратимото минало. Може би всяка национална литература би трябвало да има такъв „Сън“ — такъв гигантски опит да събере всичко от себе си в едно-единствено произведение.

3. Наричат автора й Цао Сюецин “китайският Шекспир”. Разкажете малко повече за него?

Цао Сюецин (ок.1715—ок.1763) – авторът на «Сън в алени покои»

Сравнението с Шекспир е символично и има следния смисъл: както Шекспир е лице и емблема на английската средновековна литература, така и Цао Сюецин е лице и знакова личност за късната средновековна литература на Китай. Един сръбски философ е написал следното за Шекспир: „Аз не познавам Шекспир. Не бих и могъл да го познавам. Но той ме познава, той ме е описал, той е нарисувал тайните на душата ми по такъв начин, че докато го чета, сам себе си откривам в него“. Тези думи се отнасят с пълна сила и за Цао Сюецин. Неговият роман носи читателите в себе си. Навлизайки в него, те навлизат в себе си. Затова той е четим и извън историческия си контекст.

Във второто ми интервю за международно радио „Китай“ (излъчено от Пекин на 18, 25 юни 2013 г.) ме попитаха кой е любимият ми герой от романа. Отговорих: авторът на романа. Мисля, че този роман е ключ към изключително богатия душевен свят на Цао Сюецин, към неговия живот. А животът на Цао Сюецин е бил страдалчески. Той се ражда през 1715 г. в едно от най-богатите семейства на династия Цин, израства в райски красивата „Градина Величествени гледки“, която увековечава в своя роман. Наследява несметното богатство на предците си, но и техните огромни дългове. В 1728 г. подир няколко неуспешни опита да се погасят тези дългове, с указ на император Юнджън (цар. 1723-1736) цялото имущество на семейство Цао е конфискувано и семейството, някога прославено с разкоша и щедрото си гостолюбие, изпада в крайна бедност. „Сън в алени покои“ е епична лебедова песен на разцвета и разорението на този род. Една китайска пословица казва: „В живота има три нещастия: да останеш без родители в детството, да загубиш жена си в разцвета на живота си и да загубиш децата си в старостта си“. Всички тези нещастия сполетяват Цао Сюецин! Не е ли самият живот на автора — разковниче на тази негова лебедова песен? Затова дори и най-трагичният от героите на „Сън в алени покои“ не може да ме развълнува тъй, както живеещият в книгата си автор!

4. Наричат я книга-гигант, шедьовър на световната литература и т.н. Колко време Ви отне превода ѝ?

Преведеното от мен досега е само четвърт от цялата книга. Започнах работа над него през 2012 г. в Китай. Тогава учителствах и се грижех за семейството си, та време за книгата почти не ми оставаше. От Китай донесох в България първите единайсет глави. Тук, в село Богатово, в бялата спретната къщурка, където е работният ми кабинет-библиотека, преведох останалите деветнайсет глави за първия том[1]. Нека уточня, че след завръщането си в България през 2013 г. преведох още три китайски книги — „Тридесет и шестте стратегеми“, „Нощни разговори край огнището“ (Уан Юнбин, 19 век) и обемистия роман на съвременния китайски писател и литературен нобелист Мо Йен, „Уморен да се раждам и да умирам“ (общо около 1300 машинописни страници, освен над 700-те страници на „Сън в алени покои“). Първите две книги, преведени от старокитайски, получиха „Специалната награда за изключително високи постижения в областта на превода“ от Съюза на българските преводачи през 2014 г., а за превода на романа на Мо Йен получих висока оценка от самия автор, който посети България през септември 2014 г.

5. Казвате, че преводът от китайски език е вълшебство, удивително пътешествие. Какво Ви дава срещата със старокитайските йероглифи?

Вместо отговор, направо ще приведа няколко реда от първа глава на книгата „Преживяното в Китай“, която пишем заедно с жена ми:

«От всички мои ранни спомени, свързани с Китай, най-загадъчни ми се струват тези с китайските йероглифи. И досега за мен писмеността на Китай остава неразгадана — смисълът на знака е толкова „навътре“ в него, че дотам не достига звукът на човешката реч. Китайският йероглиф е ням, той не носи в себе си „азбучен звук“ — рисунката на произнесеното слово и затова се произнася различно от северни и южни китайци, от корейци и японци през вековете и сега. Мисля, че мога да напиша отделна книга за йероглифите — те не са просто знаци, те са лица; не са просто лица, а древни личности, те са човешки души, живеещи извън времето и пространството — в царството на Смисъла. Всеки йероглиф е обител на станалия, ставащия и имащия да стане смисъл. Бих дръзнал да кажа, че именно йероглифите бяха ладията, която ме донесе до далечната Жълта река.

Друг спомен. Ето, седим на урок по солфеж в детската музикална школа на Севлиево, в читалище „Развитие“. Годината е неясна. Стените греят от мекото есенно слънце, пианото люлее следобедта в тиха прегръдка, а ние се борим със скуката на музикалната теория. На последната страничка на тетрадката ми е „китайската българска азбука“ — срещу всяка буква е изобретен „йероглиф“, неистински подражания на фалшиви йероглифи от някоя детска книга с приказки. Мога да пиша на китайски! Вече почти съм запомнил този тайнопис. Той ще се яви на много места из ученическите ми тетрадки, на хвърчащи листчета, като изображения на една неосъзната дарба, на едно неназовано бъдеще. За да изчезне като предутринна мъгла при явяването на първите лъчи от изток.»

6. Защо китайският език Ви е толкова «легнал на сърце»? Кога се «влюбихте» в него?

«Една вечер, в средата на осемдесетте, в рубриката „От понеделник на големия екран“ показаха кадри от първия филм на изгряващата китайска звезда Ли Лиендзие (известен повече като Джет Ли) — „Манастира Шаолин“. Това, което мигновено грабна вниманието ми, беше удивителното умение на момчето Сяохудзъ, дръзнало да се бие с голи ръце срещу въоръжен мъж. По онова време всички момчета от махалата имахме някаква „бойна“ мечта, съчетана с рицарска воля да защищаваме слабите, бедните, онеправданите. Немалко от игрите ни бяха на „хайдути“, на „индианци“, и най-привлекателното в тях беше това, че малобройните, слабите, невъоръжените, с почти свръхестествени умения успявахме да надвием по-силните, но застанали на страната на злото свои противници. В нашия детски свят доброто винаги побеждаваше — това бе необорим природен закон на всички наши игри, на целия живот.

Помня, че след като за пръв път видях „Манастира Шаолин“, аз бях впечатлен най-много от три неща: изумителните бойни изкуства на Китай, завладяващата мелодия на китайския език и песента на пастирката Бай Уся. Нито едно от тях преди не бях виждал, нито чувал. Затова в известен смисъл този филм е колкото съдбовен, толкова и символичен за началото на моя съзнателен път към Китай. От ручейната китайска реч, загадъчните яркожълти йероглифни надписи и омайните мелодии на този филм моята „китайска мечта“ започна да добива плът и да тупти в сърцето ми.» („Преживяното в Китай“, Глава първа. Как започна всичко.)

7. За кого е предназначена книгата «Сън в алени покои»? Какъв тип хора биха посегнали към нея в библиотеката или книжарницата?

Романът е за абсолютно всички читатели, които копнеят за машина на времето и пътешествие в средновековен Китай. Дълбоко се надявам тази книга неусетно да влезе в повече български домове и да откъсне хората от злободневието и житейската суета. В нея всеки ще открие нещо за себе си: мечта, сладкодумие, любовни истории, загадки, поезия, изкуство, знания за Китай…

8. Върху какви работите сега? Предвиждате ли превод и на останалите томове от тази изумителна книга?

Разбира се, че продължавам с превода на оставащите 90 глави на „Сън в алени покои“! Сега работя над „Бит и душевност на китайците“ от „китайския Иван Хаджийски“ — Лин Ютан. Книга, която трябва да прочете всеки предприемач, тръгнал да се занимава с далечния Изток. Тя е най-добрата народопсихология на китайците, въпреки че е писана през 30-те години на 20 век. Работя и над превода на „Книга на песните“ — най-древната запазена китайска поезия, от която тръгват като от извор пълноводните реки на цялата класическа китайска поезия. Троха по троха събирам и свой „Голям китайско-български речник“ (проект за поне десет години, вероятно над 4000 страници). Никоя от изброените тук книги не е превеждана досега на български език.

8. Съжалявате ли, че ние българите нямаме подобна на «Сън в алени покои» книга?

Българите имаме свои достижения в литературата, съизмерими с неволите ни на народ поробван и мачкан от чужди и от свои. Вярвам, че и занапред ще имаме велики писатели и велики книги, стига само да се отърсим от чуждите си зависимости, да спрем да подражаваме на външни идоли и да намерим себе си чрез едно ново духовно, културно, просветно и книжовно Възраждане. Вярвам твърдо, че при една силна надежда, при една братска сплотеност, вън от всякакви политически пристрастия, в името на този изстрадал наш народ, това е възможно!

Необходимо уточнение за одеждата, в която съм сниман – тя не е нито будистка, нито даоистка религиозна роба, а традиционен за китайските учени и интелигенти «костюм», който се нарича просто «чанпао» или дълга роба. Замята се също като нашите православни раса и цветът му не е непременно сив. По някаква чиста случайност жена ми е купила (2013 г.) точно този цвят и кройка. Съвпадението с портрета на Цао Сюецин открих по-късно, малко преди издаването на книгата, когато търсих «снимка» на автора на «Сън в алени покои».