Цъфналата вейка

на архим. Серафим (Алексиев) — с вечна признателност

на архим. Серафим (Алексиев) — с вечна признателност

Пролетта дойде. Чудна премяна надяна селцето ни, сгушено в скута на стария Балкан. Жълтурчетата и срамежливите медуники накитиха поляните, къдравите гороцвети и нежните минзухари като шарен миндил застлаха ливадите. Закука кукувица. Вредом по дърветата се разпашкулиха едри, пухкави, бели цветчета — ще речеш, че облаци са накацали по баирите. Из просеките и по горските пътеки тук-таме още се белеят преспици, разтиквени от мекото слънце.

По отсрещните баири са наизлезли вакли стада — кротичко щипят росна тревица. Оттам се донасят топли кавалени звуци. Старата върба им приглася с тракане — върнал се е вече у дома и щъркелът!

Днес даскал Стойно ни отпусна по-рано от школьото и ние мигом се пръснахме: едни се запътиха към къщята си, а ние, дружинка весели деца, поехме към ливадето, дето е на горния кат на селото, — къдя Смиляновите къшли, — за минзухари. Небето е бистро — синьо мънисто. Слънцето — кротко като агънце. Из цялата долчинка дъхти нежно на цветя. Свеж развигор шушне в шумака.

Из пътя се отклоних от нашата дружинка и свърнах към селския метох, дето живееше един-единствен монах — старецът Теодосий. Ден не минуваше да не ида при него за благословия, та и днес пак се отбих от пътя си.

— Николчо! — извика Ружа, мъничката внучка на дядо Лальо — Ти пак ли пли дядо Теодосий?

Кимнах:

— Добле! Пък ние шъ та чаками хе-ей там, на плипека, пли минзухалите!

— Бива, Лужке, бива! — отвърнах ѝ с тънък гласец и останалите деца прихнаха в безгрижен смях. Ружето хич не се обиди, само се засмя тихичко, почеса си нослето и си лапна пръстчето.

Минавайки край варосания зид на стария метох, доближих се до сгърбушената круша-ранозрейка, надигнах се на пръсти и откърших от нея крива, нацъфтяла вейчица. Брей, че е гиздава! Вред поръсена с цветчета — бели-бели, приличат на зъбките на моето мъничко братче Славчо. На него вече му изникнаха зъбки и мама от радост на цяло село разправи. Даже и песенчица стъкми от това даскал Стойно:

Славчо-едроглавчо,
че ми е сукалче,
че ми е пискалче,
ала има зъбки,
бели като гъбки.

Ама и даскал Стойно сръчно върти перото!

Та гледам аз белите цветчета по откършеното крушево клонче и от тях грее радост в душата ми, и мисля си: „Как ли ще се възрадва мама от тоя армаган! Вярно, кривко е клончето, ама нали е пролет по него. Пък на Славча ще го покажа и ще му река — хе, какво знае той! — него клонче ми го даде щъркелът от старата върба край реката, донесъл ми го от юг, да видиш какви круши никнат зад морята!“ И както си мислех това, иззад мене се чу строг и мек глас:

— Не е хубаво да се лъже, детенце! Пък и чуждото да пипаш, и то манастирско, без благословия, хич не е харно!

Обърнах се смутен и видях отца Теодосия. Засмутолевих тогава:

— То… аз… таквоз… Прости мя, дядо Теодосие, и благослови мя!

— Бог да те благослови, пиленце! Ама вречи ми се, че повече няма да правиш така!

— Да, дядо. Вече няма.

— Жив и здрав да си ми, синко!

Боже, колко обичам дяда Теодосия! И само аз ли? Цялото селце го тачи и почита. Мъдър е, казват всички. При него се изповядва мало и голямо. Е, има някои, които май много-много не го тачат, ала що? Пък и дядо Матьо, старият овчар на селото, често казва: „Дето има добро нещо, там и завист има често!“ Аз пък, видя ли отца Теодосия, разтуптява ми се сърцето. С него малко говорим, но той и когато мълчи, сякаш говори…

Стоеше архимандрит Теодосий и се усмихваше тъй сияйно, че и сенките на крушата чезнеха от набразденото му лице. Ще речеш — Ангел Божий от небето слязъл, блага вест да вестява. Като си помислих това, сещам се за оная стара икона, дето виси от лявата страна на иконостаса — закичена с бръшлян венец, сещам се за Ангела на нея, който в ръката си държи една чудно хубава, цъфнала вейка, досущ като откършената от мен.

Вперих очи в отца Теодосия и развълнувано му рекох:

— Дядо-деденце! — тъй обичливо го зовяхме всички деца, понеже бе нисичък и имаше големи, детски очи.

— Кажи, дeте-дeтенце! — ласкаво се отзова той и от усмивката му като топъл развигор ме облъхна благост и любов.

— На! — протегнах към него цъфналата вейка. Дядо Теодосий я пое. В очите му заблещукаха две натаени сълзи. Светулки в летни кладенци.

Гледам го стареца и в ума ми се явява чудната икона на Архангела. И без да искам издумвам:

— Деденце, тая клонка много ти прилича, като на Ангела в иконата.

— Че да не съм икона, с цветя да ме китиш! — сопва се той и грейва изпосталялото му, бледо лице.

Руквам в смях, обръщам се и аха да запраша нагоре, къдя „плипека“, дето „Лужка“ и другите вече късат „минзухали“, ала сепвам се и се връщам засрамен. Прося прошка и благословия. Отец Теодосий прави над мен широк кръст: „Во имя Отца, и Сина, и Светаго Духа, амин!“ и с неговото „амин!“ в душата ми нахлува мир и чудна радост! А дядо Теодосий наставително додава:

— И да не си посмял вече на Ружка да ѝ викаш „Лужка“! Инак ще ти се разсърди дядо Господ и ще ти направи краката криви, такива ей — той огъна цъфналата вейка и от нея се отрониха две-три цветчета.

— Няма, няма! — побързах да обещая. Ветрецът емна цветчетата към черквата, а аз не можех да се начудя, отде е узнал това! И мигом се сещам, мама ми е разправяла, че отец Теодосий всичко знае, защото е близо до Бога. „А ние, простите и грешни човеци, — добавяше тя, — най-добре е по̀ да не знаем, че то умна глава на зло сърце чудо поразии и зулуми направва!»

Отец Теодосий, като ме видя такъв сепнат и свит като баберка, поотведри се, извади из джоба на изхабеното си расо залъче благословен хляб и със старинно напевен глас побърза да ме утеши:

— Хайде, върви! Бог да те благослови да чиниш само добрини!

Целунах му ръка и закрачих под ведрото пролетно небе, ободрен и лек като мушитрънче, нагоре към припека с минзухарите. И чувам как той се укорява сам: „Ех, Теодосие, Теодосие многословесие, монах ли си или бавачка? Де ти е строгостта, де ти е покаянието?“

Ама ангелски глас е дал дядо Господ на отца Теодосия! Запее ли в черква — цяло село притихва. Мек и топъл като овчарски кавал, чист и бистър като горски ручей, лее се благостно, с една умилна доброта. И един дълбок-дълбок — като любов. Запее ли само началото на светата Литургия, „Благословено Царство…“ и всяка негова дума те тегли нагоре, към небето, към Божия рай! Отдън сърце пее старецът, с всяка дума се покланя, благоговее пред всевиждащия Бог. Служи бавно, ала не протяжно, — тъй, че и камъните на черквата тръпнат и онемяват, слушат го и с него плачат: „Изрядно о Пресвятей, Пречистей, Преблагословенней, Славней Владичице нашей Богородице и Приснодеве Марии!“ И от всяка дума на отца Теодосия бликат лъчи, грейват иконите, грейват лицата на богомолците, грейват и душите им. От всяка думица поникват цветя, чийто мирис се преплита с тихия тамян. И всички устремяват насълзени очи към пресветлия лик на Божията Майка… Мене пък туй най ми харесваше — как отец Теодосий казва думите „Владичице нашей!“ Как натъртва на това „нашей“ — сякаш му се искаше да извика: „Ти, Богородице, всичко си за нас: наша си Майка, наша Застъпница, наша Надежда, наши Упование, Утеха и Оправдание. Тъй наша си Ти, Всеблагая, че зная — никога, никога не ще ни оставиш!“

Всякога преизпълнен с радост, отец Теодосий понякога горчиво плачеше. Ала никой не знаеше това. Той старателно таеше душата си от хората и хич не обичаше да говорят за него. Как открих това? Едва сега осъзнавам, че той сам е поискал да узная, знаел е светият старец, че ще дойде време да си спомним и за него…

Когато минавах една привечер край двора на метоха, позапрях за миг крачка и се наведох да извадя от цървулчето си едно камъче, от което много ми убиваше. И като се изправих до дувара, зърнах в стъмения двор дяда Теодосия, подпрял гръб о черковния зид и навел глава.

Слънцето вече се затуляше зад облите била на Балкана, лъч подир лъч гасеше своя светилник. Пчелите се прибираха с жужене към кошерите, стадата с медно клопотене се спущаха по баирите към селото. Отец Теодосий не вдигаше очи от земята. По едно време той погледна нагоре, към клонките на цъфналото дърво току над главата му. Там още се държаха, тук-таме, повехнали цветчета. После отклони поглед към смиреното небе, чиято синева ставаше все по-здрачна и тъговна. И тихо зарида. Глухите стонове неудържимо задавяха гърдите му, смесваха се с въздишки и сякаш ставаха все по-дълбоки, по-неудържими. По достолепния му лик улягаха отблясъци от вечерната заря, белоснежната му брада сякаш светеше в сумрака. И както го слушах, разхлипах се и аз.

Тутакси отец Теодосий извърна лицето си към мен. Плачът му секна. Сега от тоя мъдър образ се бе стопила личината на времето. Древна тишина се излъхваше от него. Тоя лик сега ми се чинеше вехта икона. Ту светъл, ту тъмен, като че вощеница люшкаше отпреде му жълто пламъче.

Колко веща ръка е изписала тая благолепна и загадъчна икона! Сигурно и очите на древния Майстор са плачели, докле е траело изписването ѝ! С величайший трепет и любов трябва да е държал тоя Майстор Своята първа и последна икона, желаел е тя да остане вечно образ и подобие на светостта Му. Ала е знаел как ще погрознее тя, как ще се окриви, ще почернее, колко мъка ще е нужна за нейното повторно освещаване, просветляване… Икона на страданието…

Нивга няма да забравя тая последна моя среща с отца Теодосия. Тиха априлова вечер. Усамотение и печал.

Повика ме, помня, мен — невзрачното и глупаво дете, и ме погали:

— Видиш ли, дѐтенце мое, е-е оная звезда? — и сухата му ръка посочи някъде на изток в нощния свод. Дълго напрягах очи и най-накрая съгледах, нейде далеч, през Млечния път, една трепкаща златна точица.

— Някога тя била едра и лъщяла като жълтица, — залови разказа си беловласият старец. — Нея следвали древните мъдреци, тя ги довела при яслите, гдето лежал Младенецът Христос. Тя същата висяла кърваво-алена над Разпятието на Голгота, видяла повитието на Святото Тяло с плащаница, видяла полагането в гроба на нашия Господ. Сетне видяла и възкресението Христово, после — проповедта на апостолите. С една дума — всичко, което отпосле се случило с тях, с учениците им, с нашата Православна Църква. С всеки изминат ден тая звезда креела, бледнеела. Понякога пак засиявала чудно, сетне още повече отслабвала, измътнявала. Неусетно се смалявала. Малцина я забелязвали. Отначало човешките сърца били по-възприемчиви за словата на Евангелието. Минавали вековете, отнемало времето, ден по ден, лъчец по лъчец, от звездата. Упорити човеци хитро измисляли лъжовни учения. Едни се покланяли на идоли — на планини, морета, реки, дървета, камъни… После дошли такива, които хулели Божията Майка и светците, тъпчели иконите, наричали ги идоли. После лукави човеци взели да учат, че нямало Бог, че светът сам се е създал, от нищо… И плъзнали какви ли не заблуди по земята, които и до днес се ширят по хубавия Божи свят…

Отец Теодосий замлъкна. Неволно подирих с очи звездата. Наистина, тя бе мъничка като глава на топлийка в черната бездна на вселената. Уплашено се сгуших до смълчания старец и двама се заслушахме в шумоленето на тревите. Нощният ветрец докарваше от незнайни кътища топъл лъх на липа.

Неочаквано нещо горещо ми тупна на ръката. Вдигнах глава. Очите на дядо Теодосий бяха хлътнали от мъка.

— Когато звездата съвсем угасне, детенце, Спасителят ще дойде да съди живи и мъртви. Мъртъвците ще наизскочат от гробовете и ведно с живите ще видят гневното Му Лице. Вселената ще затрепери…

От тия думи захълцах.

— Дядо Теодосие, не ми се умира, малък съм още!

Старецът ласкаво ме погали и рече тихо:

— Не бой се, дѐтенце! Светата Божия Майка няма да ни остави, Тя докрай ще се моли горещо на Своя Син за нас. Вярваш ли?

Тия думи ме утешиха и аз притихнах. Ами да! Как я забравих! Да я оскърбяват, ако щат, лошите човеци, ще видят те, като дойде Синът ѝ! Кой тогава ще се застъпи за тях? Аз пък ще я обичам, да — от душа и сърце! Майко, Майчице наша Богородице, свят и вселена си ни, не ни оставяй, моля ти се, недей! Запази ни от тоя зъл свят!

Отец Теодосий вижда с дълбоките си очи пламенната ми молитва и дума ми кротко:

— Вярвай, дѐтенце! Нивга не ще ни остави тя, Царицата небесна! Ти само винаги я обичай, всеки ден ѝ се моли!

— Да, да, дядо! — със сълзи на очи се вричам и в душата ми става едно тихо-тихо. И поглеждам смело към звездата. Сега тя ми се показва по-едра, по-топла, по-светла някак. И сякаш усещам колко ни обича Богородица, как майчински бди над нас, пази ни от всяко зло…

Месецът жълтееше в небосвода едър като есенна тиква. Звездите тлееха — кротка жарава в нощно огнище. Нейде в мрака, като светъл пояс, ромонеше селската речица. Черквицата белееше под месечината като чумбер на жътварка.

— Отче Теодосие! — престраших се аз. — Ти одеве защо плачеше?

Старецът бе чакал тоя детски въпрос.

— Гледах това дръвче, Николчо, и цъфналите клонки. Ето, преди два дни то беше бяло от цвят. Плачех от радост, като го гледах. Днес гледам — цветчетата сбабени, омачкани от вятъра, ронят се безспир като снежец. И ми стана мъчно. Гледам снежинките-цветчета и си мисля за вас, дечицата. Днес сте като тях — чисти и бели. А утре, кой знае, вятър може да ви попари, да ви отрони в калта. Виж ги — падат ненагледните в калта. Но по̀ ми се къса сърцето от друго, Николчо, от друго… Страшни неща стават по света. Ти си отваряй очите на четири, не се помамвай, не оставяй Бога и нашата родна майчица, Църквата. Хората почнаха да се отричат от Бога. Христа хулят, свещениците Му ругаят. Искат сами, без Бога, рай на земята да си направят. И не се боят да вършат всякакво зло в името на тяхното „добро“…

Отец Теодосий ме погледна. В огромните му детски очи имаше уплах.

— И това е само началото. Тия безбожници не ще успеят с жестокостите си. Ще минат техните времена. Но подир тях ще дойдат хора дваж по-зли и по-чудовищни по лукавството си. По земята ще напъпли небивал разврат. Хората ще забравят що е срам, що е добродетел. И още по-страшно — потръпна белокосият старец и в очите му заблестяха две мокри луни — Те ще учат на разврат своите деца, от най-мънички още. Зли похоти ще напъплят вредом, дори в детските книжки. Демони и бесове от сутрин до вечер ще говорят с децата, ще ги учат на демонично „добро“. Родителите им ще ги учат, че похотта е полезна, че гордостта, себелюбието и алчността са добри! А като порастат тия деца как ще порасте с тях злото по земята! А те после какви деца ще отгледат! Добрите ще бъдат презирани като безумци, чистите по сърце — като развратници… И колко хули, колко проклятия ще се изсипят върху вас, преданите на Църквата и Бога християни… — при тия думи старецът не издържа, отново зарида без глас.

С широко разкрити очи слушах думите на отца Теодосия и макар да не разбирах всичко, страшно ми беше на душата от тях. И мигом в мен блесна вдъхновена мисъл:

— Не плачи, дядо-деденце! Аз като порасна, ще стана отец като тебе!

Отец Теодосий просия:

— Наистина ли?

— Да, дядо — рекох му — и ще пиша книжки за дечицата от моето време, да не вярват на лошите! Няма да оставя лукавите хора да ги мамят, ще видиш!

Седим двамина под чудния свод на нощта и тихо мълчим. Повява утреник с дъх на Балкан, на росна папрат, на мащерка и липа, и по главите ни се посипват последните крушеви цветчета. Някои звезди, като духнати тънки свещици, гаснат от тоя повей. Далеч по билата се развива като тънка връвчица сребърната диря на настъпващото утро.

Отец Теодосий се вдигна, изглади гънките на расото си и умислено рече:

— Николчо, Бог да те напъти в тоя прекрасен път, що си избрал. Защото по думите на свети Серафим, няма нищо по-хубаво от православното монашество! Добрият монах е кандило, що грее и топли душите на хората в мрака на богоотстъпничеството. Но дори да не станеш монах, пази, свидно детенце, най-много сърчицето си, варди го от нечистотата, която иде. Помни, че детската душа е незасята нива, покрита с чист бял сняг. Там ние, духовниците, сеем чистите семенца на Христовото Евангелие. Снегът е невинността на детското сърце. Настъпи ли утрото на живота, през нивицата тръгват всякакви нозе — и прекосяват тая нивица с кални обуща всякакви човешки учения, измислици и лъжи. И тя погрознява. Снегът се топи. Представи си, Николчо, тая нивица след години, когато денят запладни. Окаляна. Разтъпкана. Грозна.

Очите на стареца отново се насълзиха.

— Мигар не си виждал горските поляни, покрити от целеца?

Кимнах.

— Едни равни, искрящи от чистота! — рече с радост старецът. — И ти се щѐ никой да не мине през тях, освен Оня, Който е ходил по вълните на Галилейското море. Само Той може да върви по тях, а те да остават все тъй бели, хубави и непокътнати…

Отец Теодосий ме прегърна и осени нашироко със сребърния си кръст:

— Бо́гъ да сохрани́тъ тѧ̀ ѿ всѧ́кїѧ скве́рны пло́ти и҆ дꙋ́ха!

В тоя миг дребничкият старец ми се стори като великан. Предутринният шушей на листака ме подсети за вкъщи. Тръгнах. Нещо ме спря. Обърнах се за сетен път да видя отца Теодосия. Утреникът раздипляше позакърпеното му расо и смирено вееше бялата му брада.

Това бе последната ми среща със стареца. Него ден се прибрах при изник слънце. В къщи ядох пердах, че не бях се връщал цяла нощ. За да не се срещам с обичния старец тате ме прати да чиракувам и уча в другото ни село, чак в равната Добруджа при баба Василена. Там завърших и гимназията. Когато постъпих в Университета, безбожното време, за което ме предупреди отец Теодосий, беше вече дошло. За вярата никой не смееше да говори.

Първото нещо, което сторих, щом се върнах от странство в родното село, в Балкана, през една от ваканциите, бе да потърся отца Теодосия. Той, обаче, бе вече преминал при своите, при праведниците Божии, с които тоя ангел в плът се родееше още приживе. И не само това — удостоил се с мъченичество за Христа. Научих за кончината му от дяда Матея, кроткия селски овчар, Бог да го прости!

Една тиха майска вечер арестували отца Теодосия, когато тъкмо се прибирал от вечерня към килията си. Щом ги зърнал, всичко разбрал. Обаче не се побоял, но кротичко тръгнал подир убийците си. В околийското го мъчили, гаврили се с него, заплювали го, хранели го със сол… Накрая го повлекли по чаршията, през мегдана на селото, дето не се мярвала и сянка от човек. Слънцето загасвало в безоблачното небе. А отец Теодосий, окървавен, на всяка крачка падал и пак ставал самичък. Пресъхналите му уста пеели „Богородице Дево!“. А убийците се надсмивали и бясно му викали:

— Викай, викай, белким доде да те отърве! Няма Бог, дъртако, защо не дойде да те спаси!

Обесили стареца на върбата с щъркеловото гняздо. Това видял единствено дядо Матей и мъничките щъркелчета, които от жал писукали. После захвърлили измъченото тяло във вадата, цяло в синини, кръв и черни рани.

Докато слушах простичкия разказ на дяда Матея, пред просълзените ми очи светлееше ликът на отец Теодосий, какъвто го видях за сетен път под гаснещата месечина край цъфналата круша в двора на стария метох. Разплакана икона на страданието!

Една вечер, не дълго подир туй, бях заспал изтощен и гледам — някакво светло място, зелена градина и там нацъфтяли много круши. В градината — прекрасни хора с ангелски лица в дълги бели одежди. А сред тях — отец Теодосий. Очите му огромни като на дете, от тях струи чудна любов. И знаете ли, в ръката му гледам — крива крушева вейка, отрупана с бели, невехнещи нивга цветчета. 

Петко Т. Хинов, 1993 г. — ред. 2021 г.