Мо Йен «Уморен да се раждам и да умирам»: записки на преводача
„Бездънно чувство за всеобща мимолетност…“
Мо Йен «Уморен да се раждам и да умирам»: записки на преводача
© 2014. Превод от китайски език и обяснителни бележки Петко Т. Хинов
Семеен епос в няколко епохи
Ако трябва да изразя най-сбито съдържанието на романа „Уморен да се раждам и да умирам“, бих го нарекъл: семеен епос в няколко епохи. За тази книга, след получаването на Нобеловата награда, самият автор казва: „Този роман сравнително цялостно изобразява моя писателски стил и моите издирвания в областта на изкуството на романа.“ Романът проследява живота на няколко поколения китайци, в средата на чиито изменчиви съдби е поставена съдбата на богатия земевладелец Симън Нао.
Книгата е разказана като диалог между Симън Нао — шесткратно преродилия се богат земевладелец от докомунистическата епоха — и Лан Дзиефан, сина на Лан Лиен, Синьото лице — кръгло сираче, което Симън Нао е спасил от гладна смърт и премръзване. Историята започва на 1 януари 1950 г. и завършва на 31 декември 2000 г. Книгата е разделена на пет части и е разказана в 58 глави, всяка от които, по образец на класическите средновековни китайски романи, започва с двустишие, загатващо за имащото да стане в нея. Повествованието начева душата на Симън Нао, след разстрела му от „народния съд“. Онеправданата душа се явява в подземния дворец на Ямараджа да търси справедливост. Ямараджа, властелинът на ада е всъщност антропоморфен хитрец и кривосъден присмехулко, чието всевластие над погиналите души е сякаш копие на земното всевластие на бюрокрацията. За носеща конструкция на книгата си Мо Йен е използвал, с литературна фриволност, будисткото учение за прераждането. В едно подир друго животно се превъплъщава душата на Симън Нао — една от друга се излюпват нетърпими една към друга епохи — конфликтите между хората (или както Мо Йен често ги нарича: действащи лица в драма) и поколенията, са до голяма степен конфликти, породени от резките исторически промени в съдбата на Китай.
Част първа. Неволите на магарето. Епохата на 1950-те. Разказа подхваща Симън Нао в своето шесто превъплъщение като едроглавото дете Лан Циенсуй — тялом внук на другия разказвач, Лан Дзиефан, а по душа, неговият побащим Симън Нао. Детето споделя с Лан Дзиефан целия си живот като Симън Магарето. Животът на магарето обхваща епохата на ранния маоизъм, първоначалното разпределяне на иззетата от едрите и средни земевладелци земя в полза на „бедняците и най-бедните средняци“, повсеместната колективизация и големия скок в металургията, които довеждат до страховития глад (1958-1962) отнел живота на 20-45 милиона китайци. Повествованието е мощно, наситено с плът и кръв, експресивно и на моменти екстремно. Епохата е изпълнена с жизнерадост и кървави противоречия, словото е примитивно до безпощадност, виталният магарешки наратив разкъсва със зъби квадратната риторика на политическия лъжеезик, толкова добре познат на родените до 1980 г. български поколения.
Част втора. Упорството на бика. Разказа поема Лан Дзиефан, който си припомня детството. Годината е 1964, китайското село се е посъвзело от гладните години, две лета преди следващото страшно изпитание: „Великата културна революция“. Личностите, с които читателят се е запознал през погледа на магарето, се доизграждат, конфликтите се задълбочават, отношенията се усложняват и изпъстрят. Майсторското слово на Мо Йен ни потапя в пасторалния свят на китайското село, съвсем близък до този на българското село, описано в редица „селски творби“ на нашата литература от първата половина на ХХ век. Следва т. нар. културна революция с издирването и громенето на „вътрешните врагове“ на Партията — тя преобръща с главата надолу живота на село Симънтун. В отделна повествователна линия, Лан Лиен, Синьото лице, се изправя срещу целия комунистически строй, отказвайки да влезе в комуната. В една ясна лунна нощ този единствен частник в целия Китай изплаква пред жена си, дошла да го убеждава да влезе в комуната: „Всички врани под небето са черни, защо да няма и една бяла? Ето, аз съм бялата врана!“ Епохата на бичето упорство скоро свършва. Започва епохата на 1970-те — епохата на
Лудориите на нереза. Третата част на романа разказва превъплътеният в нерез Симън Нао. Тук налудността се нажежава до бяло; интертекстуално романът се доближава до „Фермата“ на Оруел, поне като образност и гротескност. След „великата културна революция“ логически настъпва епохата на „голямото отглеждане на свине“, където иронията на автора и многословието на свинята достигат своя разцвет: „Имах едно предчувствие, — споделя Симън Нереза — че ще се родя в безпримерно процъфтяваща свинска ера, в която — както никога преди в човешката история, — свинята ще се радва на небивало високо аристократично положение, ще обладава небивало голяма значимост, ще упражнява небивало дълбоко влияние, и че в скоро бъдеще милиарди човешки същества, под призива на водачите си, ще бият чела в земята пред Свинята. И в тая светло-тържествена епоха на Свинята, мислех си, у много човеци ще се роди желанието да се преродят като свине в следващия си живот, а още повече човеци ще въздишат жално, че не са се родили свине.“ След вдъхновената епоха на Свинята настъпва епохата на отворените врати, която бележи и началото на усилена урбанизация на Китай. Синът на Лан Лиен се казва Лан Дзиефан (освобождение), а неговият син — Кайфан (политика на отворени врати, разкрепостяване). Естествено, действието се премества от село Симънтун в окръжния град Гаоми.
Част четвърта. Проницателността на кучето. Навлизаме в епохата на 1980-те. Наративът се разширява като река, която поема в себе си като притоци съдбите на третото поколение герои от семействата на Симън Нао и Лан Лиен. Разказвачите Лан Циенсуй и Лан Дзиефан се редуват — всеки разказва по една глава и като в кинофилм ракурсите непрестанно се менят — като совалка върху стан. В последната глава на тая част повествованието става толкова напористо, че сякаш разказвачите едвам се изчакват — всеки говори пет-шест минути и другият го прекъсва и замества. Според обобщението на „черногръбата немска овчарка, която пазеше правителствения хотел и обладаваше огромен опит и ерудиция, както и дара на красноречието“, приятел на едроглавото дете от времето на кучешкото му превъплъщение: „Хората от петдесетте години са общо взето нравствено чисти, хората от шестдесетте години са изключително фанатични, хората от седемдесетте са доста страхливи, хората от осемдесетте са недоверчиви и наблюдателни, а хората от деветдесетте са ужасяващо зли.“
Част пета, „Завършек и начало“, се отличава рязко от предишните. Състои се само от пет глави — модерността няма време за романтичните описания на магарето, суровата напевност на бика, тщеславното многословие на свинята и чувствителния психологизъм на кучето. Изчезват въвеждащите във всяка глава двустишия, заглавията на главите са изплетени напълно в духа на едно абстрактно, постмодерно мислене. Пред нас забързано се раздипля Гаоми, въплъщаващо образите на Китай от последното десетилетие на ХХ век. Разказва не друг, а Мо Йен, който впрочем също е герой на книгата си, при това със съмнителни качества. Романът изгубва почти изцяло сродството си с класическия китайски роман — сродство, което всъщност постепенно изтънява с преминаването от епоха в епоха, от превъплъщение в превъплъщение. Китайското слово, заедно с китайското общество, също изстрадва своите превъплъщения, губи и намира връзката си с класическото слово на Китай. С всяко следващо поколение, дъхът на словото изтънява, нишката, държаща повествованието за началото му сякаш се износва и аха-аха да се скъса. Нещо забързано, нещо нетърпящо връщане към стария свят на Симън Нао, но същевременно дълбоко тегнещо към него, се появява малко преди романът да заглъхне в далечините на новото начало. Почти всички главни герои вече са погребани в едно и също късче земя („онова прочуто място, превърнало се вече в гробище“) — едно дълбоко символично място в литературната топография на романа — „Тая земица, устояла непоклатимо цели петдесет години, почти се бе превърнала на гробище.“
* * *
Прометеевският патос на епохата на Мао е охладнял дори у някогашните радетели на революцията и новата реалност Мо Йен описва с безпощадна прямота (това са думи на Симън Дзинлун, някогашния вожд на културната революция в село Симънтун, а сега най-богатият човек в окръг Гаоми):
— Помниш ли още как с тебе пасяхме крави на речния бряг? Тогава, за да те принудя да влезеш в комуната, всеки ден трябваше да те бия по веднъж. Кому тогава би минало през ума, че двайсет години по-късно народната комуна ще се разпадне в един миг като къща от пясъчни тухли. В ония времена и насън не бихме си помислили, че ти ще се издигнеш до заместник окръжен началник, а аз ще стана председател на директорския съвет, и много неща, считани тогава за свещени, за които глава отсичаха, сега не струват и кучешка пръдня.
„Още от начало тъй е било писано, тъй е искало Небето, тъй е трябвало да стане, може ли човек да избяга от съдбата си?“, казва някогашната хунвейбинка Хъдзуо в края на живота си. На мястото на революционния материализъм се е завърнала старинната китайска вяра в мин, съдбата, която всекиму отрежда именно Небето. Цикличността, а не някакъв линеен прогрес, продиктуван от историческа необходимост, показва движението на историята. Представете си кинофилм, пуснат на бърз кадър — представете си живота на всеки един от героите като цвете — едно подир друго тези цветя се раждат от пъпки, разпукват се, преминават през свежата пролет и знойното лято на живота, грее ги слънце, вали ги дъжд, невиждани в човешката история епохи преминават над тях като бързи кадри на разгръщащи се и свиващи се облаци, идва есента, слана попарва цветята, сетните лъчи на слънцето ги изсушават и цветовете един подир друг окапват. „Бездънно чувство за всеобща мимолетност“ пропива целия роман. И все пак, всичко продължава. „Дали ще живееш в плач или в смях — все пак си жив,“ казва Лан Дзиефан в края на книгата, който съвпада с нейното начало — последното изречение всъщност е първото. Цикълът се затваря.
Въпреки заглавието на книгата, въпреки зададената форма на наратива, въпреки дори цитата от Буда в началото, романът не носи религиозно послание — обобщеният зрителен ъгъл на разказване по същината си е хуманистичен, за което говори диалогът между Ямараджа и освободения от кучешкото си превъплъщение Симън Нао (вж. последния откъс по-долу). Съществува определена символична връзка между отрицателните качества, които въплъщават отделните животни и степента на човечност, към която се издига душата на Симън Нао при всяко следващо завъртане на цикъла. В известен смисъл Симън Нао, преминавайки през етапите на най-новата китайска история, очертава животинските измерения на върлуващите във всяка отделна епоха човешки страсти по един трагикомичен, иронично-плачевен начин.
Романът е богато изпъстрен с описания на народни обичаи, на театрални постановки, на народно изкуство, на реалии от стария, а още повече от новия Китай — в някаква степен „Уморен да се раждам и да умирам“ може да се нарече карнавал на познания по китайска народопсихология, етнография и обществознание, преплетени с незабравими пейзажни описания, поетични драски и проникновени портрети на „нашенците“ на превърнатия в жив литературен ареал роден край на Мо Йен, Северозападно Гаоми.
Не на последно, а лично за мен всъщност на първо място, стои великолепното словесно майсторство на Мо Йен. Романът е написан на изключително богат литературен, разговорен, на места нетърпимо вулгарен съвременен, а другаде непостижимо възвишен старинен китайски език. За преводачите на Мо Йен това представлява огромно изпитание — авторът е истински ерудит на китайската словесност, много от изразите и думите, които използва, не могат да се намерят дори в богатите интернет-ресурси на Китай. Неслучайно в английския превод на романа, например, липсват десетки места от оригинала — почти като по правило най-трудните за прочит и превод пасажи, дори цели страници, в които има преки и косвени диалози с класическата литература на Китай, непреводими игри на думи, на йероглифи, смесване на стилове (например използване на старокитайски фрази в един напълно разговорен, дори жаргонен стил) и т. н. Като цяло езикът на романа е близък до народния, с диалектни аромати от родния край на Мо Йен, с типичните за народния език синтактични обрати и прехващания на нова мисъл чрез повторение на част от старата; характерна е употребата на дву- и дори трисмислени думи, йероглифи, фрази, които съм обяснил, неизбежно, под черта; характерна е употребата на литота, хиперболи и други похвати на сатиричния дискурс. Езикът на Мо Йен се характеризира с богата експресивност, труднопреводима образност (поради логическа несъвместимост с европейските езици), пиршество на езиковото богатство на Китай, а същевременно примитивна неовладяност, неочаквани сравнения, непреводими алюзии и подхвърляния без връзка с дискурса, дори наративни сривове, моментни изблици на грубост и дори вулгарност, подхвърлена като лопата тор направо от селския обор. Позволете да споделя в няколко щрихи —
Експресивност:
- „Баща ти стоеше опрян с ръка върху рамката на вратата, а синьото му лице неудържимо трепереше, трепереше на пристъпи и синята му брада, а сините му сълзи се стичаха от сините орбити на очите му. Месечината на Средоесен вече лееше сини сияния.“ Почти по Пикасо!
- Бракът под месечината: „Баща ти вдигна с две ръце чаша вино и я плисна към месечината. Тя лекичко потрепери и светлината ѝ ненадейно избледня и примръкна, като че мъгла затули лика ѝ, ала миг подир това лунната светлина отново стана ярка, още по-благостна, още по-бистра и всичко в двора — сградите, дърветата, хората, кучетата — сякаш се потопи в прозрачното ѝ, светлосиньо мастило. Втората чаша вино баща ти плисна към земята. А третата чаша — нейното вино баща ти най-после изля в устата си. Това бе сухо червено вино, което приятелите на Мо Йен бяха поканили да направи немски майстор-винар: то имаше рубиненочервен цвят, силен аромат и леко нагарчащ вкус, изпиеш ли чаша от това вино, в душата ти се влива бездънно чувство за всеобща мимолетност.“
Поезия в проза:
- … бе навалял дебел сняг, покривите на къщята, дърветата и пътищата бяха затрупани, та навсякъде се виждаше безбрежна белота. … изкачих се върху околоселската стена да направя един кръг покрай селцето, да видя как от изток белият хоризонт порозовява, да видя огнените зари на утрото, да видя как се възкачва на небето аленото слънце, как се е ширнала поднебесната, как пурпурът на изгрева блести във снеговете като чистия кристален свят, за който разказват приказките.
- Беше късна есен, камъшите бяха пожълтели, росата бе станала на бял скреж, сред изсъхналите треви прелитаха светулки, а отпреде ми, прилепнали към земята, блещукаха и танцуваха изумрудени блуждаещи огънчета.
- Сръчността и умелата ръка на Худжу е всеизвестна. Хубави бяха везаните на цветя стелки за обувки, които кака правеше, ала тези на Худжу бяха още по-хубави. Когато в двора цъфнеше кайсията, тя заставаше под нея и гледаше цветчетата на дървото, а пръстите ѝ се носеха като вихър и тя вежеше и вплиташе кайсиевите цветчета върху стелките. И цветчетата върху стелките ставаха по-гиздави, по-нежни дори от истинските на дървото.
- Двойка гнездящи франколини се сепнаха и като пляснаха с криле, отлетяха в нечия друга нива. Те оставиха в небето под месечината две резкѝ, които само миг по-късно отново се напълниха с лунна светлина.
- Когато най-накрая стигнахме земята от едно му и шест фъна, която приличаше на излята от разтопено злато, месечината вече започна да бледнее. Отначало тя преля в светломораво, като патладжанови цветчета, сетне полекичка се преобрази в лазурносиньо и тогава навсякъде около нас, над нас и под нас лазурната като море лунна светлина се сля с безбрежното небе, а ние потънахме като мънички същества на дъното на това море.
Бих искал да обърна внимание и на един силно провокативен елемент в романа, който може да озадачи, дори да подразни читателя: Мо Йен споменава в романа си… Мо Йен 294 пъти, почти навсякъде самоиронично, дори самооплюващо. Елементът на автобиографичност е поднесен чудато, гротескно, обикновено през погледа на някое въплъщение на Симън Нао. Особен похват на разказа е внасянето на псевдоцитати от измислени произведения на Мо Йен. На места наративът протича изцяло в такива псевдоцитати.
Според животните в романа му Мо Йен е:
- майстор в изопачаването на истината
- синковец, подлец, мушморок, непрокопсаник, дори „малък бяс“, „който от скука никога не се свърташе на едно място и макар навсякъде да си навличаше хорското негодувание, си оставаше дебелокож нахалник и хич не му пукаше от това, но се увираше в делата на всички“.
- автор на бездарни и подигравателни стихове, той обладава „нечестен и покварѐн“ талант и никой не го взема насериозно.
- За стила на Мо Йен Симън Свинята казва: „В писаниците си Мо Йен не се гнуси от мръсотии и на мен ми се повръща, докато ги чета.“
- В родните места на Мо Йен е „широко разпространено преданието, че Мо Йен е превъплъщение на писаря на Ямараджа, властелина на ада.“ Това внася ново измерение в разбирането на писателската мисия — разбира се, отново в духа на мойеновия постмодернизъм, за своя стил самият той пише в романа си, че е “плод на особени исторически обстоятелства и има налуден, но и доста сериозен привкус, и е образец за най-пълнокръвен постмодернизъм.“ Някои податки от самия автор в „Уморен да се раждам и да умирам“ обаче дават основание да говорим по-скоро за „постреволюционен модернизъм“.
В заключение бих искал да обобщя: „Уморен да се раждам и да умирам“ е епически роман за културните превъплъщения на китайския дух през втората половина на ХХ век. Той е същевременно и любовен роман, на места пропит с изтънчен еротизъм, щедра самоирония и безпощадна самооценка през очите на пет превъплъщения, символизиращи пет епохи в живота на нов Китай. Това е роман, който носи в себе си много прочити, много противоречия и много силни преживявания. Роман, който човек не може да прочете само веднъж.
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА
Из част първа: „Неволите на магарето“
Един ден аз гризях кората на кайсиевото дърво на двора. Грубата кора тъй дращеше нежната ми уста, че тя пламна люто, ала аз не се оставях, искайки да узная какво е скрито под тая кора. Кметът и партийният секретар на селото Хун Тайюе (Авторитета), се разкрещя и взе да хвърля по мен остри камъни. Един от тях улучи бедрото ми тъй, че костта му иззвънтя. Изпитах остро чувство — такава ли е болката на магарето? Някакво горещо, чак лютиво усещане; кръвта хлуйна като ручей, олеле, о-о-ох! Умирам от болка, аз съм едно сиротно магаренце. Като видях кръвта по бедрото си, неволно цялото ми тяло се разтресе. Окуцях, с куцукане избягах от склоненото на изток кайсиево дърво и се свих в западната страна на двора. Пред вратите на дома ми, срещу изгряващото слънце, опрян на южната стена, стоеше салаш от пръти и тръстикови рогозки. Това бе леговището ми, тук се криех от вятър и дъжд, тук се скривах и когато бях уплашен. Но сега не можех да вляза вътре, там беше моят господар, който чистеше изпражненията ми от нощта. Когато докуцуках при салаша той видя кървящата рана на бедрото ми. Догаждам се, че той също видя как Хун Тайюе ме замеряше с камъни и как ме рани. Камъните летяха в безцветния въздух, острите им ръбове го цепеха, сякаш разрязваха висококачествен брокат, и тъй свистяха, че магарешкото ми сърце се свиваше от страх. Видях как господарят ми стои на входа на салаша, огромното му тяло приличаше на желязна кула, слънчевата светлина се лееше като водопад, стичаше се по тялото му, по лицето му — синкаво от едната страна и червено от другата, а носът делеше синьото и червеното като две територии, едната все още заета от врага, а другата освободена. Това сравнение днес вече е доста изтъркано, но тогава още беше свежо. Господарят ми изкрещя от болка:
— Магарето ми-и-и-и…
Стопанинът ми гневно изрева:
— А бре, Хун, с какво право нараняваш моето магаре?!
Господарят ме заобиколи с пъргавината на пантера и се изпречи пред Хун Тайюе.
Хун Тайюе бе висшият ръководител на селцето Симънтун, дължеше това на бляскавото си минало, по времето, когато обикновените функционери бяха предали оръжието си, той все още неизменно носеше със себе си маузер. Кафеникаво-червеният кожен калъф на оръжието прискърцваше, окачен на хълбока му, мяташе слънчеви отблясъци, пръскаше уханието на революцията и предупреждаваше всички зли хора: не предприемайте нищо лекомислено, откажете се от лошите си помисли, хич и не помисляйте за съпротива!
Хун Тайюе носеше тъмносива военна фуражка с дълга козирка, облечен бе в куртка от бял плат със замятащи се върху гърдите предници. Запасан бе с кожен колан широк четири пръста, бе наметнал елек от сив плат, обут бе в дебел сив панталон, непристегнат с канап по бедрата, а на нозете си носеше платнени обувки от син габардин с многослойна подметка. Всичко това донякъде му придаваше вид на боец на военен отряд. Ала военното време бе епохата не на Симън Магарето, а на Симън Нао; военното време бе епохата, когато аз станах пръв богаташ на село Симънтун, епохата на просветения селски аристократ Симън Нао, епохата, когато имах една главна и две второстепенни жени, двеста му плодородна земя, цяло стадо магарета и коне, а ти, Хун Авторитета, какво беше ти тогава, Хун Тайюе? В оная епоха ти беше негодник и половина, измет и утайка, просяк, почукващ с кравешки пищял, просейки храна. Твоята просяшка бутафория бе направена от тазобедрена кост на крава, бледожълта и станала необикновено бляскава от триене, а в краищата ѝ бяха нанизани девет медни пръстена, и костта при най-лекото поклащане издаваше звънливи звуци. На всеки пазарен ден в Симънтун, дето ставаше през пет дни, ти, стиснал дългата кост в ръка, стоеше на едно празно, застлано с бели камъни място пред ресторанта на гостилницата — с осаждено лице, гол до кръста, повесил на шия платнена торбичка, изопнал валчестия си корем, босоног и гологлав, опулил черни като нощ очи, стрелкащи поглед на всички посоки — и просеше чрез пеене и изпълнение на номера. Друг на света като тебе нямаше — да изломоти с някаква си кравешка кост толкова разнообразни номера. Дрън-дрън-дрън, чук-чук-чук, чука-трака-чука-трака, дрън-чук, дрън-чук, трака-чука, чука-трак-трак-чука-трак-трак…
Кравешкият кокал танцуваше вихрено в ръцете ти, хвърляше бели светкавици и бе станал средоточие на целия пазар. Той теглеше хорските очи, около теб се насъбираше народ, много бързо мястото се превръщаше във сцена, на която уличният просяк Хун Тайюе пееше с висок, напрегнат глас, и макар че имаше сипкав и скучен глас на паток, той пееше цветисто, с отчетлив ритъм и дори с немалко чар:
Още щом слънцето изгрее
то източния вал огрява
на източния вал от запад
все още сенчесто остава.
Щом кухненската пещ напалят
по кана топло запълзява,
кога по гръб заспал си сладко
гърбината ти то съгрява.
Кога е кашата гореща
с уста я духай да изстине,
върши добро и зло ли срещнеш
доброто все ще му надвие.
Ако на думите, що пея
не вярваш, честни господине,
върви си у дома и питай
ти родната си майка…
Та тоя ми ти хубостник, веднага щом се разсекретиха досиетата, се оказа, че е най-старшият нелегален партиен член на Североизточно Гаоми, оказа се, че е пращал сведения на Осма армия, оказа се, че закоравелият предател У Сангуй също е умрял от неговата ръка. След като сам честно им предадох цялото си богатство, тоя същият човек, с остри като кинжали очи, с кораво като стомана лице, обърса лице и с глас тържествен обяви:
— Симън Нао, по време на първата аграрна реформа ти с твоите нищожни благодеяния и престорена справедливост успя да заблудиш народа и излезе от водата сух. Този път обаче ти си сварен рак, който няма да се измъкне от котела, ти си костенурка в делва, за която няма вече избавление, ти си ограбвал народните блага, умело си експлоатирал народа, отвличал си мъже, похищавал си жени, бесил си и колил селското население, престъпленията ти са неописуеми, смъртта е единственото наказание, което може да укроти народния гняв срещу тебе и ако не ти откъсна главата, която като черна скала е препречила нашия път, ако не отскубна тебе, подобния да яко дърво, аграрната реформа в Североизточно Гаоми няма как да продължи, а бедното и отрудено население на Симънтун няма как да се прероди напълно. Затова сега обявявам решението на околийското управление по делото ти, одобрено и от окръжното политбюро: тиранинът-кулак Симън Нао се осъжда да бъде незабавно отведен под конвой на каменното мостче вън от селото, където смъртната му присъда да се изпълни незабавно и публично.
Тресна тежък гръм, блесна светкавица и мозъкът на Симън Нао се размаза по калдъръма под моста, чиито камъни приличаха на зимни тикви, воня на кръв се разнесе и пропи във въздуха. И днес, кога си спомня тая случка, игли се забиват в сърцето ми. И сто усти да имах, пак не бих могъл да се оправдая, защото те не ми позволяваха да се защитя; то бяха крясъци, то беше „Бий кулака!“, „Смачкай кучата кратуна!“, „Кълцай високата трева![1]“ „Скуби дългокосата гад!“[2] — когато човек има причини, какви ли грехове няма да ти припише! „Ще ти дадем възможност сам да признаеш вината си, че си достоен да умреш“, тъй ми беше казал веднъж Хун Тайюе, но те не ми дадоха възможност да оспоря обвиненията им — Хун Тайюе, твоите думи са чисти лъжи, ти сипеш обещания, които никога не изпълняваш.
Турил ръце на кръста си, той стоеше на портата лице в лице срещу Лан Лиен. От главата до петите целият излъчваше власт и авторитет. Макар че тъкмо си припомних предишния Хун, който похлопваше с кравешкия кокал и ми се кланяше от глава и от пояс, ала „ако човекът е с късмет роден, късметът по петите го следва, ако заекът е роден без късмет, по петите го следва орел“ — аз бях просто едно ранено магаре и нямаше как в човешкото си сърце да не изпитвам страх от тоя мъж. Моят стопанин и Хун Авторитета се гледаха изкосо, делеше ги разстояние от осем чи. Стопанинът ми бе от сиромашко потекло, корените му бяха „червени“, а произходът прогресивен; но той все пак бе ме наричал свой побащим, а и сам ми беше доведен син. При цялата ни двусмислена връзка по-късно съзнанието му бе „станало високо“ и в борбата срещу мен той бе изиграл ролята на „ударна сила“. По този начин Лан Лиен си бе възвърнал добрата слава на беден наемен работник и се бе сдобил и с дом, и с ниви и с жена. И все пак, поради особената му връзка със Симън Нао, властимеющите гледаха на него с известно подозрение.
__________________
[1] „Висока трева“ може да означава и виден, способен човек.
[2] По време на династия Цин мъжете нямали право да стрижат косата си, сплитали я на дълга плитка, това било символ на верноподаничество към императорската династия.
* * *
Хуан Тун взе да кима неспирно пред Хун Тайюе, а на лицето му се изопна фалшива усмивка, очите му — две цепки — хвърляха златни лъчи, устата му тъй се бе разтеглила, че се оголиха жълтите му зъби и се виждаха виолетовите му венци. Точно тогава жена му Циусян, която някога бе втора наложница на Симън Нао, идеше насам, нарамила с два коша, а в тях бяха турени двете ѝ момиченца, Хуан Худжу и Хуан Хъдзуо. Циусян бе сресала косата си нагоре, напомадила я бе с масло от османтус, което пръскаше опияняващ аромат, бе напудрила лицето си, облечена бе в поръбена с кант горна дреха, обувките ѝ от зелен сатен бяха извезани с пембени цветя. Нахалството на Циусян наистина стигаше до небето, напук на всичко тя носеше дрехите, които бе обличала като моя наложница, гримираше се, а очите ѝ светеха изкусително. Снагата ѝ пък излъчваше от глава до пети сластен чар, от който нейната женствена плът бе просмукана до костите ѝ — къде ти у нея и тонинко от жената-труженица? Отлично познавах тая жена, тя нямаше добро сърце, перната бе в устата и таеше лоши мисли, за играчка в леглото ставаше, но не беше жена, на която можеш да дадеш сърцето си. Знаех, че амбициите ѝ са високи и ако не бях я държал със здрава ръка, госпожа Бай и Инчун можеше да са умрели от ръката ѝ. Преди да пръснат главата ми като на куче, тая жена надуши накъде духа вятърът и без да се мае мина в другия лагер, заразправя как съм я бил изнасилил, как съм я бил похитил, как госпожа Бай всеки ден я е била тормозила. Циусян стигна дори дотам, че пред очите на множество мъже на великото събрание на движението „Народна разплата“[3] тя се разгърди да покаже на всички белезите върху гърдите си. На едно място, с нажежена до червено чашка на лула, я била изгорила жена ми госпожа Бай, на друго място злият демон Симън Нао я бил пробол с шило — тъй викаше и нареждаше тя с трогателен и звучен глас, не напразно бе учила театър, знаеше с какви похвати да покороява сърцата.
Някога аз, Симън Нао, от доброта бях приютил при себе си тази жена, тогава тя бе още момиче на десет-единайсет години с две къси плитчици вързани на тила, ходеше подир слепия си баща из улиците и с песни изкарваше прехраната си. За нещастие баща ѝ умря на улицата, а тя продаде себе си, за да го погребе, и така стана слугиня в нашия дом. Неблагодарнице недна, ако не бях ти протегнал ръка за спасение, ти щеше или да замръзнеш на улицата, или да свършиш като пачавра в някой публичен дом. И сега тая пачавра плачеше и ме винеше, и тъй лъжеше, че лъжите ѝ от истински по-истински излизаха, старите жени под пръстения подиум подсмърчаха и хлипаха, бършеха сълзите си с ръкава на кафтаните си и те блещукаха от сълзи. Закрещяха разни лозунги, огънят на яростта им се разпали, и смъртта надвисна над главата ми. Знаех, че умирам заради тая кучка. Тя плачеше, надуваше шия, от време на време скришом ме поглеждаше с тесните си като цепки очи. Ако не ме държаха двама яки милиционери за ръцете, без да му мисля щях да ѝ се нахвърля, да я зашлевя, сетне пак да я зашлевя, и после отново да я зашлевя. Признавам, че заради нейните сплетни и интриги в семейството ми бях ѝ зашлевил три плесници, а тя бе се свлякла и прегърнала нозете ми и ме гледаше спокойно, с насълзени очи, а оная магия, оная жалост, оная чувственост в очите ѝ мигом смекчиха сърцето ми и вкоравиха хуя ми… Дори да сплетничи, дори да безделничи, такава жена не е за изхвърляне, тя и след три плесници се е вкопчила в мен като пияна, като безумна! Такава жена, изпълнена с безкрайно любовно очарование, бе за мен лек против всички болки! „Господарю мой, господарю мой, мили мой, убий ме, умъртви ме, на осем къса ме разкъсай — и тогава душата ми ще е привързана към тебе!“
Внезапно Циусян измъкна от пазвата си нож и посегна към главата ми да ме намушка, но няколко милиционери я удържаха и я завлякоха от подиума. А аз дори до тоя миг си мислех, че прави театър, за да запази себе си. Не можех да повярвам, че жената, с която съм бил тъй тясно съединен на одъра, може да ме мрази до мозъка на костите си…
Сега тя носеше с кобилицата Худжу и Хъдзуо, изглежда отиваше на пазар. Пред Хун Тайюе тя се поглези, дребното ѝ лице бе помургавяло като чер божур.
— Хуан Тун — рече Хун Тайюе — трябва да я обуздаеш, да я превъзпиташ, да я накараш да се откаже от навиците си на бивша кулашка жена, трябва да я накараш да се труди на полето, а не обикаля по пазарите на всички околни села.
— Чу ли това?! — рече Хуан Тун и препречи пътя на Циусян — Секретарят за тебе говори.
— За мене? Че какво ми е на мене? Щом не е позволено да се ходи на пазар, защо тогава не забранят пазарите? Ако ти е криво, че мъжките погледи лепнат по мен, вземи купи бутилка с киселина, та ми я лисни на лицето, да стана като сипаничава!
Малката уста на Циусян тъй мелеше, че на Хун Тайюе му идеше да потъне вдън земя.
— Скверно женище! Май те е засърбяло за бой! — рече яростно Хуан Тун.
— Удряй ако смееш! Само ме бутни с пръст и ще ти изтръгна кръвнишкото сърце!
Със светкавично движение Хуан Тун ѝ отвъртя плесница. Само за миг всички се вкочаниха, очаквах Циусян да почне да ругае, да се превзема, да се тръшка по земята, заплашвайки да се самоубие — това бяха обичайните ѝ номера. Очакването ми не се оправда. Циусян не направи театър, само хвърли кобилицата, закри лицето си в шепи и зарида. Худжу и Хъдзуо се стреснаха и също зареваха в един глас от кошовете. Главиците им, златисти и пухкави, отдалеч изглеждаха като главици на маймунки.
А започналият тази война Хун Тайюе в един миг отново стана миротворец и почна да увещава Хуан Тун и жена му да се помирят. След това, без дори да погледне встрани, той влезе в главния дом на Симън Нао, където на стената при входа висеше дървена табела с надпис „Райком на село Симънтун“, изписан с небрежни йероглифи.
Стопанинът ми ме прегърна през глава и взе да ме глади по ушите с огромната си груба ръка, а жена му Инчун проми със солена вода раната на бедрото ми, след което я превърза с бял плат. В този болезнен и трогателно нежен миг аз не бях никакъв Симън Нао, а просто магаре — магаре, което бързо растеше и споделяше радостите и горестите на своя господар. Също както оня подлец Мо Йен бе писал в стих в новата си шандунска пиеса „лю“, наречена „Патилата на Черното магаре“:
В тялото на Черното магаре
живееше душата на човек
на миналото спомените чезнат
в далечината като облак лек
в шестте превъплъщения[4] на всички живи твари
стаена е безбрежна мъка
но всички те са причинени от безумните, изгарящи
и неизкореними страсти.
Защо тогава не забравиш всичко от
предишния живот
и не прекарваш дните си без грижа под
оселския хомот?
Из част четвърта: „Проницателността на кучето“
… Втората половина на нощта татко ти ме взе и излязохме от големия двор на семейство Симън. Сега баща ти без съмнение знаеше цялата история на предишните ми животи и на сегашното ми въплъщение. Заедно стояхме пред портите на големия двор и огледахме с неизразима носталгия, но същевременно сякаш и без капка носталгия всичко на двора. Сетне поехме към онова късче земя, а месечината вече се бе снишила над него и ни чакаше увиснала над него.
Когато най-накрая стигнахме земята от едно му и шест фъна, която приличаше на излята от разтопено злато, месечината започна вече да бледнее. Отначало тя преля в светломораво, като патладжанови цветчета, сетне полекичка се преобрази в лазурносиньо и тогава навсякъде около нас, над нас и под нас лазурната като море лунна светлина се сля с безбрежното небе, а ние потънахме като мънички същества на дъното на това море.
Баща ти влезе в гроба си и легна, като лекичко ми рече:
— Господарю, върви си и ти!
Аз отидох до моя гробен ров, скочих вътре и почнах да потъвам надолу, потъвах, потъвах чак докато стигнах до оная ярко осветена синя зала. В нея адските войници бяха долепили глави и нещо си шепнеха на ухо. Седналият в огромната зала Ямараджа се оказа непознато лице. Без да дочака да отворя уста, той ми рече:
— Симън Нао, аз знам с всички подробности станалото с теб. Има ли все още омраза и вражда в сърцето ти?
За миг се поколебах и сетне поклатих отрицателно глава.
— Хората на тоя свят, които питаят в себе си вражда и омраза, са твърде много, прекалено много — рече прискърбно Ямараджа. — Ние не искаме обзети от вражда и омраза души да се прераждат отново в хора, но винаги се намират враждебни и мразещи души, които се изплъзват от мрежите ни.
— Велики царю, у мен вече няма омраза!
— Не, в очите ти все още виждам отблясъци от някакви утайки омраза — отсече Ямараджа — затова ще те накарам отново да се върнеш в света в животински облик, но този път ще си човекоподобно същество, което вече е много близко до човешкия вид, казано направо, ще се родиш като маймуна, но животът ти ще е съвсем кратък, само две години. Надявам се през тези две години от теб да изтече докрай цялата омраза и враждебност и чак тогава отново ще настане времето да се родиш човек.
… Съгласно с предсмъртните заръки на татко, ние изсипахме в гроба му всички зърна от делвите — пшеницата и зелената соя, както и зърната и гречихата от джобовете му, изронихме в гроба и зърната от висящите на гредата в стаята му царевични мамули. С тези драгоценни храни ние затрупахме тялото и лицето на татко. В гроба на кучето също засяхме малко зърно, макар татко да не ни бе давал такава заръка. Мислихме дълго и накрая все пак нарушихме дадената на татко дума, и издигнахме надгробен паметник над тялото му, надписа му съчини Мо Йен, а в камъка го издълба майсторът каменар от епохата на магарето, Хан Шан:
Всичко, що от земята идва, отново в земята се завръща.
___________
[3] От 1946 г. в Китай се формирало „Движение Народна разплата“, буквално „движение за разчистване на сметките“ главно с частните земевладелци, сродно с движенията против „кулаците“ в СССР и „народния съд“ в НРБ.
[4] Шест превъплъщения или шест кръга на прераждането са следните: на ада, на гладните духове, на животните, на асурите, човешки и небесен.
