Откъси от новия ми роман «Възвращение», чийто първи том очаквам да завърша — с Божията помощ! — до средата на 2019-та година.

ВЪЗВРАЩЕНИЕ

роман за възможното минало и невъзможното настояще на България

Петко Т. Хинов

Книга първа

Отшествие

Предначало

Тази тетрадка намерих сред заглъхнали от забвение вещи в кованата ракла на дядо ми. Езикът, на който са писани, е векове по-стар от времето, когато са писани. Отделни страници са изцяло на старобългарски език – езика, на който дядо ми и баба ми говореха от дете и на който са учили баща ми, когато той е бил дете и който те наричаха “блъгарскыи ѩзыкъ”. Самият аз от дете навикнах да говоря и мисля на техния език, сетне успоредно усвоих неговата грамота, а доста по-късно навзех езика на българите сега, на който тъй не навикнах – смесица от някакви останки от българския от рожденото време на дядо ми (преди почти цял век, годините 1979-1989), и повече думи и изрази, препокриващи се със странни заемки от езика на янките, наричан английски. И тъй като ми е трудно да мисля и да изразявам ония неща, които ме накараха да събера дядовите дневници и майчините разкази от раклата, наречена време, реших всичко да запиша така – просто и мъдрено, якоже и ѹвѣдѣхъ ѿ нихъ – както го и узнах от тях. Отначало дядо ми писал на днешен език, после минал изцяло на старинен. Заради читателите и доколкото ми е по силите, преведох повечето неща на сегашен български, като тук там оставих отделни изрази и цели страници на първообразния език, та да почувствува читателя що за език говорехме в крепостта Възвращение. Прося читателевото снизхождение и въображение!

Иоан Втори

Встъпление

Из ранните дневници на дядо ми Иоан:

12 февруари 1992 г.

Винаги съм обичал загадките. Но не космическите или тези, на физическия микрокосмос. Вълнували са ме само човешките загадки. Най-вече две от тях – на миналото. И на човешкото слово. И като цяло – на отминалото човешко слово. Оттук се роди интересът ми към старобългарския език, към онова недосегаемо, далечно време на една стара България с нейния древен народ и старинен език. Достатъчно, за да отбягвам всяка младежка компания и всяка младежка компания да ме отбягва. Което и стана. Но така се запознах със Светослава. Това не е истинското ѝ име. И моето не е Иоан. И времето, в което решихме да живеем, не е днешното. Макар това да звучи налудно, ние решихме да продължим пътя на мечтите си и да се избавим от кошмара, в който лудите тласнаха България. Решихме го, защото обичахме един другиго, обичахме България и българския език. И защото искахме чрез лудостта си да отмъстим за всичко, което те ни причиниха. Те. Същите ония, които капитан Петко войвода не назова по име, но само с безличното „те“. Тези, които погребаха България. Три години ни бяха достатъчни, за да вземем това решение.

А какво собствено решихме?

Решихме да спрем дотук. Аз съм на двайсет. Тя е на осемнайсет. Да спрем дотук времето, което изгубихме с надеждите си на тоя свят. Някакво безумие е яхнало човеците и е напъхало в задниците им барута на модерността. От две години имам чувството, че не живея вече в България! Дори в английската гимназия не съм слушал толкова английски думи. По-право казано, американски. Опънати като тъпанова кожа върху костеливия български акцент. Иде ми да опъна въжето на кораба назад, много назад. Къде хан Крум някъде! Преди имаше соц-пропаганда, сега има proper-гадна! Не съм пророк, но ако нещата така продължават, следващото поколение, нашите бъдещи деца, ще предпочитат да говорят развален английски пред разваления български, който вече учат в училищата.

Затова Светослава и аз решихме да прережем въжетата на тази действителност и да насочим кораба си назад, много назад. Защото искаме децата ни да нямат нищо общо с Безумието. Защото искахме да запазим България, която обичаме. А тя е девствено чиста, славянобългарска, чужда на бездуховното и изгубило мъдрост днешно племе, тя е… всичко онова, което нашата страст към загадки ни откри в течение на тези три години на нашето следване.

Това е бордовият дневник на нашия кораб, който скоро ще отплава в открито море. Ние ще търсим нова земя, гдето няма нищо мръсно и подло. Ние ще търсим България, която повечето, почти всички българи са загубили. Скоро…

18 август 1992 г.

Лятна ваканция. Светослава се върна в родния си град, за да подготви родителите си за предстоящото ни отплаване. Така ще го наричаме, за да не събудим тревога у близките ни. Те трябва да свикнат с мисълта, че ще бъдем много далеч и може би никога повече няма да се видим. Е, няма да им го кажем така силно, както ние го чувствуваме. Но времето на първоначалната боязън премина. Решени сме. Иначе тъгата по България ще ни убие, в чистия буквален смисъл.

19 август 1992 г.

От самото начало мразя времето. Защото минава. То превърна любимите ми баба и дядо в некролози, които вятърът подмята на уличната ни врата. Тези, които съградиха този дом, чиито стъпки са прекосили тоя праг милиони пъти; чиито грижи са ме изправили на крака, чиито думи са ме научили на любов към родния език. Времето безжалостно напредваше към точката, от която няма връщане. Времето ми ги отне. Мразя времето!!! И понеже не мога да го спра, ще го предизвикам. Ще го отхвърля. Ще създам свое царство, което времето няма да докосва, място, от което времето ще бъде изгонено завинаги. Вече дори съм измислил името му – Възвращение. Милиони човешки същества бягат от себе си, стремейки се към някакви мечти в бъдещето. А всъщност бъдеще няма – всичко е минало, което настоящето пресява като пясък и то с такава скорост, че назовавайки мига, написвайки мига в дневника си, аз вече го губя. Пясък… Затова – никаква прошка към времето! Със Светослава ще отплаваме назад, към недосегаемите далнини на времето. Нашето обиталище ще се нарича Възвращение. И ако времето бърза напред, ние ще бързаме назад. Нашите деца ще продължат делото ни, ще се завърнат още по-назад. Всеки минал миг ще бъде толкова по-свещен, колкото по-далечен е станал на измисленото настояще. Истината ще бъде в миналото. Нашето селище Възвращение ще бъде обител на миналото. Нашите деца няма да говорят разчленения и разложен език на съвременните българи. Вече знаем достатъчно старобългарски, всеки ден четем по няколко часа от богослужебните книги… Езикът на Възвращение ще бъде старобългарският. Език пречистен, преосмислен, преобразен. В него не ще допуснем нито зрънце от пошлостта на тоя век! Всяка секунда от нашето страдание във Възвращение ще бъде озарена от старинното злато на родния наш старобългарски език.

6 декември 1992 г.

Пиша това с премръзнали пръсти, които зимата се опитва да отхапе. Намерих мястото. Това е един наистина забравен от българите, намерен от Бога край. Усоето, през което минах, е запреспено тъй, че мъком се добрах до хълма, отдето почва едно катерило само за диви кози. Оттатък първия хребет има едно меко спускане към нежна котловина. Тук земята е хубава, времето е по-меко. Мека земя, оградена от сурови скатове. И ни следа от човек или животно. Снегът е все така дълбок, но има ясни белези, че под белите му пазви се таи плодородна гръд. Преди да се прехвърля отсам, открих някакви съборетини – виранлък от турско време. Ще спра дотук – останалото, когато се прибера в София. Завършвам само с това, че успях да огледам внимателно, от край до край бъдещото Възвращение. По-точно би било да кажа: от ръб до ръб, защото от три страни това място е поръбено от орляци, където и пиле не прехвръква. Естествена крепост! Единствено откъм превала, или по-скоро процепа, през който се добрах дотук, има нечовешки, животински път. Как намерих мястото ли? Един мой приятел, заклет турист, който познава българската земя педя по педя, ми каза, че то съществува. Само дето добави: „Моят учител по планинарство ми каза да не минавам оттатък, че и спасителните служби няма да могат да ме спасят. Ще те узнаят де си – рече, – само по лешоядите, дето ще се вият над трупа ти.“ Още щом чух тия думи, душата ми възликува, а сърцето ми прошепна: далечният бряг вече е съвсем близо. Затварям тетрадката и бързам обратно да съобщя великата новина на Светослава!

ГЛАВА ПЪРВА

Едно от най-хубавите неща на зимните вечери е, че светът е много по-добре подреден – на външен и вътрешен, когато се прибереш уморен от мръзнене. Светът остава вън, а вътре е онова свидно място, към което се стреми всеки здрав духом човек: у дома.

Когато Иоан беше дете, той често се доближаваше до зимния прозорец и плахо надзърташе навън. Тогава българската зима се радваше на дебелия си снежен кожух, комините пушеха тихо, сякаш шепнеха приспивни приказки, а уличните лампи жужаха с огромните си жълти очи, плахи като дете, което се взира в дълбоката зимна нощ. Сутрин Иоан намираше прозореца покрит със сребърни пеперуди, дантели, плетеници – кристални шепоти от тихи нощни светове, които с неохота идещият ден се гласеше да разтопи. От дете Иоан бе обикнал да гледа на света през среброто на своя прозорец. Той обичаше малкия севлиевски дом, където прекарваше мразовитите слънчеви зими. Сега, в кишавите мъгливи зими на София единственото, което го връщаше към ония дълбоки зимни спомени бе пак този единствен прозорец на квартирата, гдето живееха със Светослава – втория етаж точно срещу дома на любимия му български писател, дядо Влайков. Една едничка стая. Малко коридорче, което водеше към тясна баня отляво и мъничка кухня от противоположната страна.

Откак решиха да се задомят със Светослава, времето за него – а и за нея сякаш – премина отвъд една граница, зад която имаше неведоми простори, скрити зад снежни преспи високи колкото хълми. Тревогите, с които преди започваше всеки студентски ден, се стопиха. Светослава разбираше дълбоко всяка негова дума; думите им бяха малко, всяка от тях тежеше на мястото си като изстрадана молитва. И двамата бяха влюбени в златния век – не на Симеон Велики, а на най-българския княз, както го наричаха, на Покръстителя Борис, – и единственото, което им тежеше, бе невъзможността сега, още сега да се качат на ладията към далечния бряг на тяхното възвръщане.

Стъпките на Светослава по дъсченото стълбище – нагоре, бавно и сякаш крадешком – измъкнаха Иоан от неговия унес в словото. Той често имаше подобни унеси, те идват недоловимо, стените на дома му се раздигат, превръщат се в дим, който бързо се раздипля и отваря пред очите му обляни от светлина зимни далнини. Той изпуска каквото държи в ръката си и грабва перото – най-обикновена писалка, на която е отрязал под ъгъл топчето и която сега пише като подострено перо – и сяда, и реди на старобългарски страници от своите дневници. Често пъти Светослава застава зад рамото му и не знае дали да го позове – да не би връщайки го назад, в малкото пространство сред четири стени и един прозорец, да го стресне и нарани духа му.

Затова тя се изкачваше по скърцащото стълбище с цялата си предпазливост на обичаща жена. Но тази вечер, още щом отвори вратата на стаята им, очите ѝ тутакси намериха неговите – грейнали от нетърпение да ѝ каже новото си откровение. Да, тази вечер Иоан я бе чакал дълго, бе гледал през прозореца като дете, което вярва в дядо Мраз и вече се бои от изгрева…

– Намерих мястото, Свете! – без заобикалки я пресрещна и ѝ помогна да свали палтото си.

Тя само се усмихна, защото знаеше, че той ще продължи и без да го пита. След като окачи палтото ѝ и я покани с кимване да седне на леглото, Иоан се върна до писалището, взе дневника си, както бе отворен и ѝ го подаде. Тя прочете написаното на шести.

– Вярваш ли?

– Вярвам – отговори Иоан.

И тя не попита нищо повече. Отдавна бяха говорили за Възвращение. Отдавна времето бе се обърнало и течеше назад, към това място, което трябваше от място да се превърне в тайна, от време – във вечност, където да се скрият от безвремието, в което България потъваше така безжалостно, така безпощадна към собствения си език и минало… Но те криеха това също така страстно, както го и жадуваха. Всичко около тях – ежедневните новини, техните колеги, безскрупулното, безогледното, безсмисленото отрицание на миналото – ги тласкаше именно към миналото. Не заради самото минало. Заради България. Те изгубиха вяра в силите на настоящето, поробено на нов патологичен идеал за трансокеанско светло бъдеще, преводимо единствено на езика на парите – отнети нагло от един ограбен и клет народ… Отначало помисълът за възвръщане пламна в душата на Иоан. Той не бе просто порив. Може би в началото бе по-скоро преклонение пред красотата на старобългарското слово, отразена в хубавата родна реч. Иоан бе станал роб на тая красота, откак постъпи в българска филология той се превърна в отшелник на словото. Същевременно, от другата страна на увлечението му, втренчил остро око в душата му, будуваше разумът му – нощна птица, бухал на трезвението, възмутен будител на земната прагматичност… Където усмихнатият гълъб на Духа самозабравено политаше към несподелими необяти, оттам тутакси се задаваше като остър писък бухалът на разума и къде с крясъци, къде с кълване, го връщаше в кафеза на реалността. Иоан страдаше от тези клатушкания, но с всяко следващо завръщане гълъбът и бухалът ставаха все по-тясно свързани, докато накрая дойде денят на тяхното сливане в едно. В него ден Иоан се запозна със Светослава.

(Следва)