Стихове от Китай (2017)
ДЪЖДОВНА НОЩ
Многохиляден хор от цикади
планината безлюдна люлее;
тъмнината е непроходима,
ситни капчици рони
над пътеките глухи бамбука.
А във мене притиснати
нейде толкоз дълбоко
сякаш никога не са били
глъхнат други пътеки, по които
вече никой не може да ходи…
Мои детски пътеки,
прахоляци и кътища
като родно селце запустяли!
Мои друми запомнени
мои пролетни птици
за далечни земи копняли!
Тихо спира дъждът,
отмаляла от плач
грее в локвата древна звезда;
планините мъгливи скрибуцат във здрача
на изгубено в спомени утро.
(Чонги, юни 2017 г.)
Калта, в която всяко съзерцание угасва
клепачите ми теготи за сън,
а нейде в пещерите на сърцето ми напразно
юмруче лумка, гласом плаче вдън…
В косите разпилени на копнение неземно
за сетен сякаш порив съм изопнат,
от тихото отдоле пак горчилките се емват
и в звездобран умът ми е пристегнат.
Но не за дълго – кой ли път се вричам? –
затворил съм вселената си в мрака
на моя страх от Светлината, що обичам,
която не приемам, а само плахо чакам…
Роса угасва в цъфналите тръне,
за сетен грях светът събира сили,
а докога? – аз мълком бдя от дъното
над раните, що сам съм осолил…
(Пекин, 2 май 2017 г.)
СЪМНЕНИЯ
Съмнения, поръбени с мелодии
на думите ми земни неподвластни
една смирено-синя пеперуда
е литнала да дири в мойте ласки…
Че аз съм до изгнаничество ласкав,
до ненамиране на сън съм всеотдаен…
та те да ме завърнат са поели
от нежността на устрема докраен…
Бях много тих сред заливните букли,
усамотен – света разбрах докрай –
и днес, когато люляците бухват,
ме убеждава смърт – ти нямаш роден край!
Съмнения ми пеят до полуда
на всеки стих отронен неподвластни
и само таз смирена пеперуда
си спомня още първата ми ласка…
(Пекин, 2 май 2017 г.)
МОЯТА КНИГА
Затворена книга с очи, що те гледат от Там –
само тя ще остане след мене
и от тихата пръст – под тревите без слово оставен –
аз спокойно ще чакам последния ден.
Най-тежко ще бъде, че ти да ме чуеш ще искаш,
ала ситните буци устни ще стискат… Тогава
зачетена в моите страници мен ще притискаш,
и с мене – от думи човек – ще разговаряш…
С нея пак ще сме двама, докато и твоята книга
уморени от четене клепки затвори.
Ще се върнеш при мен – като спомен при сън – а децата ни
кротко ще ни дочитат в тревите отгоре…
(Пекин, 16 май 2017)
НЯКОГА
«Oh I believe in Yesterday…» (McCartney)
Някога утрото беше спокойно
като селце ранобудно
и като звън от пчели ме пробуждаха
български думи пречудни…
Рукваше ден, светлина до премала
галеше младия свят –
с неотменима надежда поемаше
пътя си тих кръговрат.
Някога зимата трупаше преспи,
а липите цъфтяха през май,
верни на думите, родните хора
тачеха родния край.
Някога пиехме дъжд от листата
боси, безгрижни, добри…
Над «Еделвайс» все още се носи
ехо от неукротими игри …
Няма да мисля, няма да чувствувам –
кръвта уж вода не ставала!…
Но на децата си моето «някога»
с чисто сърце завещавам…
(Чонги, 19 юни 2017 г.)
Все още, когато пиша писма
ръката по навик започва годината с 19…
Къде окъсняла си, моя душа,
и не искаш оттам да си тръгнеш?
(Чонги, 20 юни 2017 г.)
Петко Т. Хинов (Китай, април-юли 2017 г.)
