Край езерцето в Бейуай

Седя край шумящите води на изкуственото езерце в Пекинския университет за чужди езици. Водите тайнствено увличат мислите към вечността – неизменна и безжалостно близка. И за кой ли път усещам: единствено туй, що правим за вечността, има истински смисъл. А най-важното е туй, що правим от любов – дори най-нищожната, продиктувана от любов наша постъпка, е облагоухана от вечност.

Снощи с дълбока тъга си припомнях живота на баба и дядо – тяхната безгранична любов към нас и най-вече ония неспирни, всекидневни грижи, с които тая любов дишаше. Тяхното главно свойство беше – незабележимост. Също както незабележима е водата край мене, и слънцето, което корим когато го няма, и било забравяме, било отбягваме, когато го има. Когато те остаряха, най-голямата им болка бе, че не могат да са отново млади – но не за да се наслаждават на собствената младост, а за да ни отгледат отново. Сега, като родител, аз също разбирам това чувство и жадувам да измина всеки миг от пътя на собствените си дечица като грижовник и тих, таен дарител на безусловна любов.

… Водата в езерото е зеленикава като жабуняк – камъните под водата са обрасли с мъховидна зеленина. Трудно ми е да се усетя чужденец в тая далечна, тъй далечна от Родината ми страна. Дали защото водата на езерцето в Бейуай мирише досущ като родните струи на Росица? О, колко близък ми е тоя влажен мирис на зелени води, почти като оня мирис на моята детска река! Затворя ли очи – и ето ме отново край стария мост на село Стоките! И цялото ми сегашно – тогава бъдеще – е вече история, която не съществува. Тук, край водите, гъстотата на времето се губи – то сякаш се разтапя напоения от влагата и от глъчката на китайски деца топъл пекински въздух.

Бележка:

Бейуай, съкратеното название на Пекинския университет за чужди езици. Езерцето се намира в Източния двор на университета.

(Из «Китайски дневник, 2017»)