В памет на писателя Тодор Г. Влайков

Написано по случай 50-та годишнина от блажената му кончина, 28 април 1993 г.

На една от последните му снимки го виждаме свел кротко беловласата си глава, загадъчна усмивка трепва сякаш в слепите му очи и между пръстите му бляска броеница.

Друг портрет, нарисуван от писателя Георги Константинов: „Висок, почти слаб човек, с малка брадичка и с особено, сякаш обгоряло, зачервено от огън лице, миловидно като образите на добрите светии по иконите.“

Преди това: гладко сресани назад коси, чист, замечтан поглед и лик, от който лъха благост и благородство. Додето се върнем съвсем назад и надникнем в самата душа на детето Тодор Влайков – дето се таи неизразимият „копнеж по нещо много, много хубаво“. Нека запомним тоя тих ред от „Преживяното“ – „нещо много, много хубаво.“

Но да се върнем още по-рано, когато прощъпулникът не е разчупен: под свидната родна стряха, в оня кът, отдето започва всеки човешки живот и дето човек се връща, за да събира опадалите бисери детска чистота и натопли с тях оскъднялата на обич пазва. Тези бисери Влайков пази до самия край на дните си: той сякаш продължава да съхранява детската чистота на душата си, вярата си, любовта си, независимо от падините и дълбочините, в които светът го захвърля; евангелската вяра на незабравимия автор на „Дядовата Славчова унука“ е оная светла пътеводна звезда, която не изоставя писателя и в най-горчивите му дни. Иконата над леглото му, с тихото кандилце, е най красноречивия израз на дядо влайковата духовна просветленост и смирена проникнатост от дивната красота на православната, българската вяра. От отде иде тая светла вяра?…

Светинята, благоговейното християнско чувство за Влайкова начеват сякаш от майчината му набожност и смиреност… Вазов видя майката народна закрилница, нарече я двукратно майка. Влайков, който я бе приютил в сърцето си цял живот, ни я показа духовно в спомените си за най-откровените и чисти мигове от своето детство – найзтопло обрисуван е нейният и „татовият“ портрет в главата „Тяхната вяра и набожност“, която ненапразно е включил в трилогията си „Вяра, надежда, любов“ приснопаметният наш архимандрит Серафим (Алексиев). Дивни са тия редове, в които сякаш е запечатана една вечна картина на всежертвената майчина любов, проникната от горяща и всеотдайна вяра: вяра тиха и всекидневна, отразена в една друга и вечна Майчина любов и крило:

Намерила ме била веднаж някаква болест, която ме хвърля в силен огън. Привечер болестта се влошава, огънят се усилва. Аз съм се унесъл в безсъзнание.

Мама и тато се уплашват. Напарени са те: няколко деца вече на моята възраст са изгубили; не щат ли сега да изгубят и мене? Какво да правят?… Само един Бог може да помогне тука. Неговата помощ и Неговата милост трябва да изпросят…

Мама ме взима полекичка в прегръдките си, като поддържа с грижлива внимателност отпадналата ми и рукнала в огън глава, коленичи пред куностаса, дето запаленото кандило озарява образа на света Богородица, и вдига умоляващ, пропит с топла вяра поглед към Божата майка, прегърнала и тя своя Младенец. Тато изважда из долапа старото светче и се изправя пред куностаса край мама благочинно, със запалена вощеница в ръка и почва да срича полугласно и бавно някаква молитва за болник. По неговото лице се чете страх, тревога, голяма загриженост. Ала очите му, проникновено взрени в словата на светчето, са изпълнени с дълбока вяра.

Срича тато, изправен с благоговение пред куностаса, светата молитва; мама, коленичила, шепнешком повтаря изречените от него думи, или пък с насочен към куната поглед тихичко мълви своя някаква молитвичка и от очите ѝ от време на време се отронва по някоя едра сълза… и дълго, дълго се възнася към Божията майка тази от все сърце правена, тая пропита с гореща вяра молитва…

Ала ето по едно време аз сбръчквам челце, кихвам и — бавно отварям очи.

— Сполай ти, света Богородичке! — И мама с благодарност се прекръства.

— Слава Богу, завръща са! — казва тато с облекчено сърце, като се навежда над мене и ме поглажда по челото. — Поспаднал му е огънят.

— Ето, тук отстрани и капчици пот… Завръща ми са, миличкото! Сполай ти, света Богородичке! — И мама пак се кръсти.

Тато се изправя отново пред куностаса. И почва сега да срича пък друга молитва. В очите му свети и радост, и чувство на голяма благодарност, и още по-силна вяра…

Аз съм заспал спокойно. И на другия ден съм бил вече почти оздравял…

Влайковият „тато“, иначе строг, суров човек, омеква сякаш пред иконата, в душата му оживява и припламва оня спасителен страх Божи, който по думите на премъдрия Соломона е начало на мъдростта.

Спомням си. Всяка вечер, преди да си легна, и заран, след като се съмне, тато благочинно ще се изправи пред куностаса и дълго ще се кръсти. Кръсти се той не набърже и с небрежност, както съм виждал да правят това други мъже, а полека, с внимателна правилност и с едно страхопочитание. И кръсти ли се, устните му винаги се мърдат — шепне си той все и някаква молитва…

У Влайковата майка религиозното чувство винаги е по-първично, по-непосредствено и пламенно, в нейния образ, гледан през очите на писателя сякаш трепкат чъртите на селската мадона – тъй живописно и неповторимо е доловил тая ѝ особеност дядо Влайков, както рядко са могли други в нашата литература. И то религиозност не външна и формална, вероизповедна и лишена от мистично и молитвено съдържание, но вяра жива и състоятелна, всекидневно, ежечасно, ежеминутно:

Кръсти ли се, дори и при най-обикновен случай, пред ядене например или кога ще пие вода, всякога прави това с едно благоговение. И за да проникне сякаш кръстът ѝ по-дълбоко в нейната душа, силно налягва тя свитите пръсти на десницата си, кога ги слага на челото и на гърдите. А кога ги сложи на лявата си страна, дето се свършва кръстът, ще налегне още по-силно и ще ги задържи повечко.

… Вечер мама си ляга много късно, след като аз съм заспал, а сутрин става много рано, та обикновено не я виждах, кога се кръсти. Ала случвало ми се е някога — изкарал първия си сън — да се събудя от един слаб шум на тихо движение и от някакво вълнообразно шепнене, което ту се издига по-високо, ту се снишава. Отварям очи и се взирам. Пред куностаса слабо се очертава тъмна сянка. Тя се клати и навежда. Мама е. Чак сега ще си легне, та се кръсти пред куната. При всеки кръст ще преклони малко глава, а след третия ще направи дълбок поклон до земята. Изправи се — и пак кръстове, и пак поклон… В замрялата нощна тишина аз долавям и някои по-височко изказвани думи от шепота на нейната молитва… «Преблагий Господи»… «Сладчайши Иисусе»… «Закрилнице наша пречиста Богородице»… «Мене грешната и недостойната»… Дълго още се кръсти и кланя тя. И вече затворил очи, нейният откъслечен шепот продължава да гали моя слух…

От тая свидна българска майка и топла молитвеница Влайков се научава на любов. Той сам признава, прямо и простодушно: „Всичко дължа на нея“. Нейният благочестив и ненакърнен от годините образ – български по душа и евангелски по дух – е сякаш за Влайков онова пламъче, което цял живот тихо трепка в кандилцето на сърцето му и миротвори, утешава и цери огорчената и прискърбена дори до смърт душа в криволиците и завоите на трудния му, изпълнен с драматични моменти живот. Не е ли дивно това влияние на майката! Тук не мога да не си спомня целия рой мои преживелици, свързани сѐ с тоя лик мил, угрижен и прибран в уюта на детската душа. Не мога да не си спомня Дебеляновото завръщане в бащината къща… Завръщането в оная „бяла спретната къщурка“, събрала в дребната си собичка детството, що не може побра във всичките си години цял човешки живот. Кой български автор не е писал за майката? И случайно ли последните, най-топли, пропити със светла тъга редове на Влайковата изповед, каквато представлява в цялото му трилогията „Преживяното“, са посветени ней? Случайно ли в нейния лик Влайков изобразява не просто своята майка, но оная – българката, която Вазов ни откри чрез разказа си, оная чиито черти пронизват всички майчини образи в класическата ни литература? И колко просто и безизкусно е претворен в слово тоя образ, колко непринудено и категорично:

От черкова тя се връща малко по-късно, че нейният вървеж е по-бавен. Влезе ли в собата, меко и сърдечно ще ни каже: «За много годин! Света Неделя да ни е на помощ!» Па и тя като тато се изправя най-напред пред куностаса да се прекръсти. Ще извади след това из пазвата си свита бяла кърпа и внимателно ще я разгъне. «Носа ви благословия от черкова» — ще рече и ще подаде по една нафорка каки и мен. Аз поемам нафорката и поглеждам мама в лицето. Сега то не е, каквото е всеки ден. Просветлено и като че одухотворено, по него грее една душевна красота, едно спокойствие и вътрешно задоволство. И повече от всеки друг път то ме облъхва със своята благост и топлота …

Не е чудно, че такава майка е възпитала такъв син. С нейната кротка поучливост и тихо назидателство Влайков приема в душата си дълбоко и искрено Христовото учение и насетне смиром носи кръста си; и безропотно, с една неизразима благост, родена от чистото и сърдечно покаяние, приема всички изпитания, които животът му поднася. Изгубил Мика, първата си съпруга, той кротко споделя с по-големия си брат Алипия: „Обични ми байке, изпих и аз до края горчивата чаша… Умря сирота Мика, като претегли големи и страшни мъки. Като ѝ помисля мъките, иде ми да я нарека мъченица…“ Сякаш своите мъки, цял живот носени, е забравил, но чуждите мъки, особено тия на любимите нему хора той преживява съкрушено и в дълбочина. Но евангелската нравственост, тихото смирение го карат да каже: „Па… що даде Господ, ще се търпи.“ Тихо живее тоя Иов на българската литература, чистият идеалист и християнин Тодор Влайков. Но колко чист е изворът, отдето тая Влайковска скромност черпи струите си:

„И тя отрежда: «Трябва да направиш сега пред куната четирисе поклоне!…» «Четирисе!… Колко много!… Ама щом трябва…» И с примирение тръгвам след мама към куностаса.

Изправям се. Най-напред тя самата се прекръства и покланя до три пъти. Накарва след това и мен да се кръстя, да правя дълбоки поклони и да се моля за прошка. Почвам да се кръстя, да се кланям чак до земята и усърдно да думам: «Прости ма, дядо Господи!» Повтарям го това, потретвам го, правя го много пъти. То се върши вече като от само себе си. Ала в същото време зад машинално повтаряните думи на молитвичката други думи се нареждат в мисълта ми: «Ще ма прости сега дядо Господ, ще ма прости!»… И смътно ме осеня някаква вяра, някаква увереност, че това ще бъде. И душата ми се пълни с особено, неизпитано дотогава чувство, с нещо тайнствено. И усещам, че ми става леко, хубаво…“

Влайков преживява майчината религиозност по особен начин. Сякаш в душата му, редом с лика Богородичен и кроткия взор на Христа, светлеят и две други очи: нейните. Сякаш сам той възприема своята вяра като християнска, но и като майчина. Двете се преплитат. Дето е майката, там е и любовта Христова, там е покровът Богородичен, молитвената умиленост и топлата приютеност и причастност в Църквата, пред олтара и „куностаса“. И обратно: дето е Христос, там е и първонаставницата му в Христа, там е и „мама“, с „огрени от вяра и надежда очи.“ Особено добре си спомня Влайков житието на свети Алексия, человек Божий – живо е възкресен тоя „трогателен разказ“ в „Преживяното“, както и майчините разкази за митарствата, през които преминала душата на блажена Теодора. През майчиния поглед „тия пък ще да са нещо като кърските колиби на бекчиете.“ И сетне как тя самата си представя рая:

„Колко ли хубаво ще да е в рая!… Неизгледна градина… зелени поленки… лехички с най-миризливи цветя… кичести дървета с алени череши, червени ябълки, жълти круши. Наоколо летят крилати ангелчета и свирят със сребърни свирчици… Отгоре грее голямо ясно слънце… И навсякъде топло и много, много светло… Когато мама свръшва приказката, забравил страховните неща, аз чувствувам в душата си само радост и възторг…“

Ето отде черпи писателят Тодор Влайков своите образи, изчертани ясно и недвусмислено, и за да вникнем във Влайковата душевност, нужно е някак да напуснем надвисналите и мрачни картини на безнравственото съвремие, да отхвърлим „бремето на черната умора“, за да възприемем Влайков в неговия особен нравствено-социален контекст. За да го обикнем, нужни са ни неговата простота и чистосърдечие.

В Москва Влайков преживява редица разочарования и там укрепва неизпитаната отпреди юношеска душа. Скептицизъм, безсилие, злободневие, бъдеща неопределеност, тъй присъщи на предметежна Русия заразяват и чистата пирдопска душа. Влайков се лута, спъва се, търси пътя към истината. Но патриархалното, осветено от дълговековна традиция редене на празниците той не оставя, а с умиление възкликва в писмата си:

„Христос воскресе! За много ви годин светлото Христово Воскресение!“

„Цалувни от моя страна малкия Тошко зарад свети Тодор.“

„Честити празници!“

С близките си той духом преживява „не само Великден, ами и сичките весели Господски празници и Божи дни.“

На писмата си, вместо календарните цифри често-често срещаме набелязани свети празници Господски: „Свети Трисвятители, свети Тодор, Връбница, според Сирно заговяване.“

В Русия Влайков е завладян от духа на руския академизъм, впечатлен е от многото книги, обаян от типичния за тогавашната интелигентска среда стремеж към ерудираност, всестранна осведоменост и начетеност; и той се втурва към библиотеките с дълги списъци от книги, задължително решен да ги изчете. Той съзнава, че не е бил научен „сериозно да мисли“ и бърза да попълни домашната си библиотека с всички по-ценни книги, издавани в Москва по това време. Влайков е зашеметен и смутен от незнанието си.

„Земах си каталог от библиотеката. Този каталог съдържа 30000 тома и секи път земех ли да се ровя и да прегледвам този каталог, сѐ ме налегнеше една досада, едно отчаяние, дето няма как… и фаща те яд, като мислиш, че не можеш някак си отведнъж да преглътнеш всичко, щото има в тях, за да знаеш сичко…“

Можем да си представим огромното изпитание на Влайковата вяра, поставено в една среда на обновленчество, на упорито търсене на нови и съмнителни ценности, на интелигенция, която по думите на свети Йоан Кронщадски „боготвори себе си,“ общество, разяждано от безбожие и безнравственост, тъй правдиво разобличено в Гоголевите „Мъртви души“. Сам Влайков ясно съзнава: „Тука веке твоето бъдеще зависи от туй какъв писател ще ти се попадне най-напред, с какво направление и с какви идеи“ (Москва, 23, 24 и 25 [май 1887], сиреч на Св. Троица). Влайков упорито чете Н. Михайловски, „философските статии на Толстой“, той някак си се опитва да примири дълбоко вкоренената в душата му, топла, патриархална, евангелска вяра, свиден дар нему от майка му, с крайно чуждите ней интелектуални, философско-етични и отхвърлящи истината разни течения на умствен, но не и духовен живот. Опитал се е дядо Влайков да събере в едно позитивизма и религиозната, евангелска нравственост, неприсъща в простотата си на хладнокръвната предоктомврийска интелигентскост. И – слава Богу! – не е могъл. Компромисът, народничеството, иде сякаш да оправдае и утвърди това, за което Влайков милее и храни надежда – служението на ближния. Трудните пътеки, по които той минава, от „кривите пътеки и блатистите места“ той успява да се изскубне благодарение на своята дълбоко-врастнала се в сърцето му нравствено-основана вяра и неосквернената простота на съвестта му, тъй красноречиво изявена в едно от най-ранните му, неизвестни стихотворения:

Искам да оставя
този шумен град,
в който обитава
подлост и разврат.

Искам да оставя
този Вавилон,
в който всеки прави
на грехът поклон…

И да се преселя
нейде надалек,
та да си прекарам
тихо своя век.

В някоя дъбрава
в някои планини,
та дано забравя
градските злини.

Извира от самата му душа, не нарочно, но естествено сякаш на градското противополага селското. Дихотомията „градско-селско“ е валидна за литературата ни от края на миналия (ХІХ) и началото на нашия (ХХ) век. Вазов, Елин Пелин, Йовков, Дебелянов, Яворов излизат от селото или малкото провинциално градче, неизменно се сблъскват с духовния дискомфорт, породен от градските нрави, всеки по свой път преодолява тоя траен и меродавен днес конфликт.

В Русия Влайков, по силата на тоя валиден и там закон, се противи с разсъдък и сърце на тоя „градски“ порядък и намира тих приют, работейки над „Българо-руски речник“ през ваканцията си, при господина Дювернуа, далеч от града:

„Там ще бъде тихо, няма да има никакъв шум, никакво светско общество (което аз не мога да търпя)…“

В имението на госпожа Дювернуа „половин верста далеч от едни голям дремучий лес, до един чист пруд“ Влайков може всецяло да се отдаде на любимото четене на книги. И тук се проявява неговата простосърдечна прямота: „Не, мен ме не бива за тая префинена попара. Аз не мога, па и не искам да си преправям хубавата наша българска или по-харно пирдопска красота“ (Писмо до байко му Алипия, от Ястребки, 25 юний 1887 г.)

Пред Влайковия поглед постепенно кристализират и се уясняват смисълът и назначението на собствения му живот. Тъй като безпътицата го терзае, а той е човек, комуто са нужни ясни цели и пътища, писателят непримирен със скептицизма, крайно неприсъщ и без това на неопетнената му пирдопска душа, започва да преосмисля и приема сякаш повторно отдалечената за известно време от него евангелска вяра и набожност. Влайков вече познава, че „най-високо нравствено удоволствие доставя любовта, чистата, божествената любов, която съпровожда самоотречението и живот за другите; деятелност честна и безпрестанно работене само за другите, за нашите ближни“ (Москва, 13 окт. 1887 г.) Христовата любов извежда Влайкова от неговия „пишманлък“, от жестокото му разочарование. Той решава не да иска, а да дава. „Защо живее човек на света? Защо се ражда? Защо умира?… Каква е целта на човешкия живот? Това са въпроси, които, колкото и да си блъска човек главата да ги реши, ековете сякога му отговарят и ще му отговарят: «Тайна! Тайна!», върху която напусто досега старата философия е строила всевъзможни въздушни кули и за които новата положителна, или научна философия ни казва направо да ги заобикаляме като неразрешими и безцелни…“

„Оня, който, след като е намерена истината, продължава да търси още нещо, той търси лъжата“ – четем в „Деянията на 7-ми Вселенски събор.“ Тия думи младият Влайков сякаш тайно е знаел, предсловесно е разбирал и вниквал в тях. Изправените пред него ледени стени са го накарали да се обърне назад и прегърне това, що времето и скръбта са изпитали, и като последствие да ни дари тия чудни плодове: „Дядовата Славчова унука“, „Седянка“, „Ратай“, „Вестовой“ и много други, дето проникновено е уловил най-свидните и изгубени днес чърти на българската душевност: нейната присъща нравственост, отстояна през мъките на игото, нейната непрестореност, чужда на градската кокетност и лицемерие, нейната заветна и наследявана от рода в род, макар идеализирана и поетично изписана лична чистота и верен нравствено-християнски ред. В тия години Влайков осъзнава, че оня „неизразим копнеж по нещо много, много хубаво“ неугаснал от детството, от майчините приказки, е всъщност желанието на човешката душа да обича, но не себично, а жертвено, с всичките си сили и цялото си същество. И като не намира в градското, тогавашното уродено и безнравствено стълпотворение тая любов, той я потърсва в родния Пирдоп, отдето извлича всичките колоритни и неповторими образи на своята празнична галерия. Творчеството на Влайков е именно празник на чистата душа, непоквареното патриархално минало и в същото време една дълбоко-християнска елегия.

Възпламенен от тая нова, а всъщност изконно вехта любов, Тодор Влайков решава да напусне университета, едно затуй, че не може – както пише до Алипия – „да се мъча и разпинам с проклетите латинщини“, друго, че Влайкову е дотегнало да се академизира и ерудира, дългият списък от книги е запилян, вярата, не можейки да живее без дела, жертвено търси своето житейско приложение. Изминал немалко път между „блатата и въздушните кули“ (колко се доближава той тук до пейзажа в „Мъртви души“), Влайков гори, жадува, копнее да се принесе в служба на своето отечество, своя народ, събирателно видян от писателя в пирдопските хора. Той ясно съзнава отговорността на задачата, която си е поставил, разбира очевидната истина, че книгите на писателя трябва не да тровят неукрепналите в пътя си души, но да възпитават и просвещават. „Но затова от писателя се иска, освен значителен талант и искрено желание на служи само за благото на народа, искрена и гореща любов към ближния, освен това иска се тщателна и сериозна подготовка към тази деятелност“ (до Алипия, на Лазаровден, 16 априлий 1888 г.)

В писмото си до Оптинските старци известният руски писател Н. В. Гогов пише: „Моят път е труден, а работата ми е от такъв род, че без ежеминутната явна Божия помощ перото ми не може да мръдне и силите ми са не само нищожни, но изобщо не съществуват, ако няма озарение свише… Той, Милостивият е силен да стори всичко и мене, черния като въглен, да ме направи бял и да ме издигне до онази чистота, която трябва да достигне писателят, който се решава да говори за светото и прекрасното“ (26 юни 1850). Такива мисли ще да са вълнували и нашия незабравим писател, с умиление наричан от своя народ – дядо Влайков. Такова смело решение ще да е взел и самият той в предутрието на писателския си живот: да говори за святото и прекрасното. Едничка мисълта да жертвува, „да се отплати на народа си, задето е харчил по него“ безкористно вдъхновяват юношеското сърце. И до старост то си остава все тъй неизкористено и чисто. Затова го обичаме!

Захранен с такива копнения и идеи, Влайков се връща в Пирдоп „да плаща данък и на широката обществена деятелност с писателството си“, да държи сказки и речи „в черкова“ и да учителствува и възпитава с думите и постъпките си. В своята открита и сърдечна кореспонденция с „байка“ си Алипия, писателят споделя:

„Но сега аз пренесох сичките изкушения и нравствени мъки, клококането и вълнуването на мислите и чувствата ми се устоя и уравновеси и днеска за днеска спокойно, ясно и уверено гледам на своята бъдеща работа в Пирдоп“ (23 дек. 1888 г., Пирдоп).

Но твърде скоро Влайков съзира хладността и невъзмутимостта, материалистическа по съзнание и изповедание, житейска утъналост и безразличие към високо нравственото и народническо дело, с което се е захванал писателят. Чистият идеалист отново е прискърбен: и тия си разочарование и несгоди той въсловесява в повестта „Учител Миленков“, в чийто образ се преплитат художественост и автобиографичност. По думите на Стефан Памуков, „още при първия си досег с хората, той забелязва, че те са ‘хладнокръвни’ към всякаква промяна, че са постоянни в тяхната непробудимост, и започва да изпитва страх да не би и него да въвлече във вълните си ‘тукашния еднообразен живот със своите пусти надежди на идущия ден, със своите низки предумки и интриги и с обилните грижици за това, за онова.“ Тодор Влайков съзнава, че „едно е само потребно“ и че той е избрал „добрата част, която няма да му се отнеме“ (Лука 10:42). Във връзка с това нека прочетем какво сам той е писал на брата си Алипия в писмото от 24 февр. 1889 г., където надълго и обстоятелствено Влайков се саморазкрива като човек и творец:

„Най-чиста, най-висока и идеална е евангелската нравственост, която ни учи да обичаме ближния си като сами себе си, да обичаме враговете си…“

„Душата, душевните процеси и чувства стоят много по-горе от тялото и телесните.“

„Човек често пъти си причинява материална загуба или вреда, за да получи душевно удоволствие. Тъй правят почти сякога високо нравствените хора, които са се предали да работят за другите.“

„Иисус Христос казва: ‘Помогни на сиромаха, утеши плачущия, облечи голия’, казва накратко: ‘Обичай ближния си като самия себе си’, а под ближни той разбира сичките човеци, защото Той казва: ‘Обичай и враговете си’. А ако обичаш ближните си, както трябва, можеш ли да бъдеш пасивен към тях, да видиш, че плачат и да ги не утешиш, да видиш, че са гладни и да ги не нахраниш, ако можеш?“

„Този принцип“ (‘обичай ближния си’) трябва да бъде ръководещ за сичките човеци, едно, защото на секи човек лично той може да донесе най-високо и най-чисто щастие, а друго, и на сичките човеци заедно, на цялото човечество.“

„Но различни хора различно разбират своето щастие и по различни пътища вървят към неговото достигане. Един търси своето щастие в богатство, други в слава, трети – в знанията. Но по никой път с нищо не може да се достигне щастие ако човека не го озарява барем каква годе лъча от божествената любов. Човек, който не обича никого, колкото и да е богат, славен и прочие, се ще бъде най-нещастен.“

Тук бихме могли да вметнем прозрението на великия руски писател Достоевски, вложено в словата на стареца Зосима, че адът е мястото, където човек няма възможността да обича.

„И тъй, човек трябва да се ръководи от принципа на евангелската нравственост – любовта – за да достигне лично по-голямо и по-високо щастие. А към по-голямо щастие той аслъ се и стреми.“

Във всички тия цитирани от горепосоченото писмо редове се е разкрил Влайков в светлина, в каквато години наред след деветосептемврийския преврат нямахме възможността да го видим. Смъртта му тъкмо в навечерието на 1944 г. го спаси от възможността да види с очите си разрухата на всичко, що е било свидно на сърцето му. Пълното безразличие към евангелската нравственост, безкомпромисното навличане на грубата дреха на ветхия човек, юдейската омраза към „класовия враг“ умело прикрита под знамената на справедливата кауза, насилието над небесното блаженство, което Влайков по „пирдопски“ простичко нарече „по-голямо щастие“ в името на грубо-земното, лишено от нравствени съображения „щастие“ щяха да съсипят и без туй прескръбената му до смърт душа (Мат. 26:38).

В последните си години дядо Влайков ослепява. Поредният тежък кръст ляга на плещите му. И слава Богу! Вместо да се сломи, да пророптае и да се оскърби, както би сторил на негово място всеки недотам смирен човек, отдал дните си в служба на ближния си, вместо да запротестира: „Мен ли Господи, който усърдно и без да жаля младостта и силите си служих на народа си лишаваш от най-видното нещо, което си създал – светлината? Мен, комуто отне триж спътниците ми в живота и изпита по всякакви пътища любовта ми, мен ли наказваш тъй жестоко?“ Вместо всичко това, той смирено скланя глава и ни дарява най-озарените си редове, непрестанно придружаван и обгрижван от дъщеря си Радка, която сякаш му става втора майка и ангел-пазител.

Нека сега си припомним и тия поменни слова на Левкийския епископ Партений, произнесени през 1953 г. на 10-годишнината от смъртта на писателя, чийто портрет и до днес виси на стената срещу Влайковото легло в работния му кабинет-музей:

„В Българската православна църква покойният Тодор Влайков се споменава с топла молитва днес и всякога. Защото той като представител на своето време беше предан член на Църквата си, на която знаеше истинската стойност. Той беше верен християнин и не само формално, а с всичката дълбочина на сърдечното убеждение. Неговата фигура често се виждаше в нашите храмове, дето той без съзнание за своето високо достойнство стоеше със смирението на митаря и се молеше навярно както за себе си, така и за народа. В когато не можеше да дойде в храма поради старческа немощ, той се ползуваше от модерните средства за предаване отдалеч и застанал пред своя радио-апарат, слушаше у дома си евангелското слово на Господа и молитвите на светата Църква.

Негови отличителни качества бяха основните християнски добродетели смирение и скромност, въпреки голямото му дарование и голямото му значение за Родината. С известен младежки наивитет, който обаче говори за обаянието на неговата личност, ние сме се изненадвали, когато го виждахме по улиците на столицата като най-обикновен гражданин и не смеехме да ходим подире му, смятайки, че твърде голяма смелост се иска да вървиш даже по неговите физически стъпки. Когато българският народ пожела да го чествува с един заслужен юбилей, покойният Влайков скромно приемаше признанията и поздравленията по адрес на общобългарската култура и ги препращаше към заслугите на нейните по-старши първенци, като Ив. Вазов и Пенчо Славейков.

А с какво примирение понасяше той своята слепота и болезненост, които го споходиха в последните години на живота му! Той никога не поропта против своята съдба. Затова Господ, Който върховно ръководи съдбините на всички ни, му отреди такава прекрасна кончина… Той почина на Великден, след като чу за последен път пасхалния поздрав: «Христос воскресе» като уверение на Божията Църква във всечовешкото безсмъртие. Той беше вече тежко болен и безсилен още на Разпети петък, обаче към 12 часа през нощта на Великата събота той дойде в съзнание и пожела да чуе от радио-апарата тържествения поздрав «Христос воскресе»: чу го, произнесе го и пак се унесе в предсмъртна забрава. И приключи земния си живот на третия ден на Великден. Преди да умре, той видя нещо не със своите безжизнени слепи физически очи, а със своя духовен поглед: дали видя своя блажен задгробен жребий, или видя истината на своето безсмъртие, или видя безсмъртните дошли да го приемат в своя събор, но той умря възрадван с усмивка на лицето.

Когато припомнюваме това — една незначителна част от всичкото, което би могло да се каже, — ние не можем да не отбележим своя грях пред неговата светла памет — че твърде малко или дори нищичко не четем от неговото богато книжовно наследство. И смея да уверя здравомислещата интелигенция на българския народ, че който прочете Влайкова, той не може да не съзнае своята досегашна грешка и да не изповяда с умиление своя грях над гроба на писателя, като една от най-известните негови героини, стрина Венковица…. Живяла със своята снаха в кога скрита, кога открита вражда всичкото време, но когато тя умира преждевременно, изповядва своя грях спрямо нея и прави искрено признание за нейните неоценени добрини!

Нека бъде вечна и незабравима паметта на покойния писател Тодор Влайков! Нека новите поколения на нашия народ достойно оценят и използуват неговото богато литературно творчество! Бог да го прости!“

Нека сега, на 50-годишнината [а днес – 74-годишнината] от блажената му смърт си спомним за него и кажем:

И сотвори ему, Господи, вечную память!

 

Петко Т. Хинов
София, 28 април 1993 г. — Севлиево, 19 април 2017 г.

Приложение:

Левкийски епископ Партений, «Писателят Тодор Влайков», послучай 60-годишнината от неговата блажена кончина.

Произведения на Тодор Г. Влайков на моя сайт:

Дядовата Славчова унука (прекрасна повест за нявгашните чисти български нрави и дълбоко целомъдрената любов на младите от село)

Житието на една майка (най-хубавата българска повест, изобразяваща благочестието и доброчестината на нашите православни предци)
Косач
Седянка
Стрина Венковица и снаха ù

Из «Преживяното» Част първа:
ІІІ. Разказ за сестра ми
ХХХ. Свети Кирил и Методия

Част втора:
Най-после русите идват и у нас

Бележки към събраните съчинения на Т. Г. Влайков
Т. Г. Влайков. Някои народни думи, малко известни днес в книжовния език, и някои местни речи из пирдопския говор, които се срящат в напечатаните тук разкази и повести.