Пътят на теменужките
Тая сутрин се събудих на дъното на светъл вир. Над мъглявото, задимено други дни Севлиевско поле нощта бе изляла езеро от непосилна синева – затова градът се чумереше, несвикнал още с безоблачната шир и огненото слънце на пролетта.
Трябваше да ида да взема нещо от печатницата край реката, затова поех с небърза стъпка натам – покрай гимназията, покрай казармите, надолу към крайречния квартал. Точно на ъгъла, където трябваше да завия от север на изток, очите ми зърнаха в ниското край една наведена от старост стена на къща тъмносиньо съзвездие от теменужки.
Те бяха едни от първите вестители на пролетта, наред със снежнобелите сълзи на кокичетата, моравите камбанки на зюмбюлите, нацъфтелите на златисти облаци дрянове и нежнозелените водопади на плачещите върби. Но ако всички други пролетни цветчета се перчеха на слънце, теменужките се бяха свили под сянката на тоя попукан от старост зид, посред разхвърлени натрошени керемиди, боклук, камънак и бурен, под вятър и усойна неприветливост. Незнайно защо, те бяха избрали да благоухаят там, където обикновено бездомните кучета ходят да пикаят.
Запомних мястото. На връщане, макар пътят да бе заобикòлен, се върнах оттам единствено заради теменужките. Откъснах четири-пет и несъзнателно ги вдигнах към носа си. Гъсто и упоително ухание! Едновременно с него ме прониза едно друго ухание-мисъл: та тази хубост, тази сладка пролетна омая се е свряла на най-негостоприемното и мръсно място, в обкръжението на разрухата, всред кал и нелюдима скромност, под неприветлив, хладен зид, напук на всичко, що се големее и развява на всеобщ показ… В миг усетих колко силно цвете е теменужката. Очите ми се просълзиха, а сърцето ми се разтуптя от неизразимо вълнение. Недоловими са пътищата Божии – това, от което хората бягат, цветята прославят. В миг осъзнах колко кратък е пътят към спасението.
Пътят на теменужките.
