Фрагменти за изкуството, езика и фундаментализма на Църквата
«Моето царство не е от тоя свят… Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми. Пилат Му рече: що е истина? И като каза това, пак излезе при иудеите…»
(Иоан. 18:36-38)
1. Формата и Ре-формата
Проблемът на формата е и проблем на същността. Непознаването на същността кара мнозина да я смесват, дори объркват със стила. Оттук и възниква въпросът защо Църквата така ревниво пази «формите», т.е. външните измерения на същността си. Защо не се «ре-формира» (приеме «нови форми») и адаптира към «новите реалности». Отговорът е недостъпно прост: защото адаптивността, гъвкавостта, способността да лавираш и да се пригодяваш с цел да бъдеш приет и не отхвърлен, за да оцелееш, са качества на политиката, а не на Църквата. Политиката не се интересува от истината, а от изгодата. Затова тя се «адаптира», изкусна е в мимикрията и оцеляването. Църквата оцелява по противоположния начин: като пребъдва вярна на своя Основател и Глава. Верността към Истината е нещо «отживяло времето си» днес. Тя трудно може да бъде разбрана в един свят без истина, но с много истини, без Бог, но с много богове. Затова за истина и вярност няма да говоря.
«Формите» на църковните изкуства са тясно свързани с несветската, над-светската, небесно-земната природа на Църквата като Тяло Христово. За непознаващите Църквата нейните «форми» са просто символни изображения, а нейния език – по-скоро метафори. За пребъдващите в Църквата вярващи те са екзистенциален израз – изповядване на същността на вярата ни, на нашите вероизповедни истини. Не мъртви правила. Не хербарий на овехтяло изкуство, годно само за музея на носталгията. Затова Църквата не може да «промени формите» (=да се ре-формира) така лекомислено, както това правят гъвкавите политици и въобще, светските хора. Ако «формите» на Църквата нямаха такова значение за нея, нейните мъченици нямаше да проливат кръвта си за тях; но и нейните противници нямаше така стръвно да настояват тя да ги променя. Както някъде някой бе писал до един атеист: «Ако вярваш, че Бог не съществува, защо така го мразиш? Ако вярваш, че Църквата е остаряла, защо така я гониш – просто я остави да умре сама от старост!» Ако за политиците умелата гъвкавост е въпрос на оцеляване, за Църквата тя е точно обратното – път към изчезване. Църквата е кораб, не хамелеон.
2. Езикът на Църквата и езиците на света
Нека дам още един пример за «корен на неразбиране»: «Езика на Църквата» versus «езиците на вярващите» в нея. Църквата говори на езиците на вярващите в нея, на националните езици на хората, принадлежащи към Нея, но прави това с езика на Църквата – не с езика на политиката, не с езика на другите религии, не с лексиката на чужд на Църквата език. На различни езици Църквата говори един общ Език. Нещо повече, за да принадлежи човек на Църквата, за да разбере човек Църквата и християнството, той е длъжен да изучи този Език, защото нито думите му са само метафори, нито иконите му са само рисунки или само символи. Христос е казал, че «не Той», а думите, които е дал на света ще съдят света.
3. Вавилон и Петдесетница
Светът от самото начало на съществуване на Църквата се опитваше да я откаже от тоя неин език, защото той, запазвайки единството на Църквата, хвърляше самия свят в разделение. Ето го отново пред нас – разделеният свят: едната страна се опитва с езика на света да убеди Църквата, че… не говорят общ език – вината на Църквата е, че не иска да се откаже от Езика на Христос, езика на християнството. От другата страна вярващите се опитват с езика на Църквата да убедят света, че не разбира езика на Църквата. Едно и също очевидно безсмислие се сражава със себе си. И «спорът» ожесточено продължава и ще продължава, защото нито Църквата ще изгуби Езика си, нито светът ще приеме «унизителното» смирение да го усвои. Това е отбелязано още в І век. Отбелязал го е Основателят на Църквата. Причините за това разделение са обяснени от самия Христос в Евангелието – достъпно и безпощадно недвусмислено.
4. «Свободомислие» versus «Фундаментализъм»
Ако Църквата би била «свободомислеща» и «либерална», тя нямаше да има милиони светци и мъченици. Ако беше «адекватна» на «света, в който живеем», тя щеше да ги разглежда като жертви на фундаментализма и примитивната менталност. Но най-главното – тя отдавна нямаше да съществува. Вземете самия живот на преподобна Петка – той е и «фундаменталистки», и крайно невеж в областта на светските тънкости, и дълбоко догматичен, и потискащ инстинктите за продължение на рода, самосъхранение, че и най-простите човешки радости от живота – ако ми позволите да се изразя с езика на света. Същото, дори в по-голяма степен можем да кажем и за свети Иван Рилски. И колкото по-велик е един светец, колкото повече лишения е понасял – толкова по-смешен и фундаменталистки неадекватен е той за съвременния свят. Живеем в свят, който «няма нужда» от подобни пещерни същества като православните аскети и подобно «неразвито» изкуство като православното. Невидимото качество, което отличава християнина от нехристиянина – е смирението. Великите «пещерни фундаменталисти», нашите православни светци, са търпели глад, жажда, лишения и безсънни бдения именно за да придобият смирение, за да могат душите им да станат способни да приемат неосъдно Божията благодат, която да ги научи на разграничаване между добро и зло. В човешкия живот има два периода – до смирението (= до Р. Хр.) и след смирението (= сл. Р. Хр.) Всички ние се раждаме в дохристиянската епоха. Пътят ни през този живот е така устроен от Бога, че да ни води именно към спасителния оазис на смирението из пустините на празната човешка гордост.
5. Подражанието
Иконописецът на даден светец се стреми да му подражава в своя личен живот, по същия начин както химнописецът се стреми да подражава, доколкото може, на светеца, когото възпява. В храма ние възпяваме светците на Църквата именно като герои на нашата вяра, на които искрено се възхищаваме и искаме да подражаваме. Подражание е дума с дълбок, символичен смисъл: «по-» «дражати»; «по-» означава след, подир, следване на нещо (по-слѣдовати, ходене по нечии следи); «дражати» идва от драг, скъп, скъпоценен. Изначално «подражати», подражавам, означава неотстъпно следвам нещо, което ми е скъпо, свидно, драгоценно.
6. Пак за неизбежния призрак на фундаментализма
Днешният «освободен» (либерален), светски човек, оценява и религията, и философията ѝ по най-нелепия за един сериозен изследовател начин: по нейните най-външни, най-плитки прояви — естествено, бидейки «либерален», светският човек ненавижда религиозната дълбочина, която несправедливо нарича фундаментализъм. Религията е подобна на дълбок океан, тя засмуква към дълбините си търсещите, гладните за истинска храна риби, а на плиткото остават да киснат слабоподвижните (незаинтересовани) риби, хранещи се с каквото морските вълни благоволят да им изхвърлят от дълбочините. Плитководните риби не могат, нямат право да говорят за живота в невидяните от тях морски дълбини. Там, гдето хамсиите не достигат, царува въображаемият мрак на същността, която те отказват да признаят. А истината е много по-проста: фундаментализъм няма — има дълбочина и плитчина. В плитчината си — в своите психични, човешки измерения, — всички религии си приличат. Далеч от източника на светлина или тъмнина цари сивотата на релативизма. Единствено там, в тая сивина религиите наистина могат да «диалогират». Един «светски християнин», един «светски мюсюлманин», един «светски будист» и един «светски атеист» действително са братя по вяра и се отличават единствено по «език» и «стил». В техните сърца цари топъл хлад към вярата им, а в ума — щедра към чуждата сивота собствена сивота – затова те лесно могат да се съгласят на всякакъв компромис в името на телесните блага, които са същност на всяка повърхностна религия. Но същностните им, коренните им разлики, различията в самата природа на отделните религии, могат да се видят само в дълбочина. При основите – фундаментите. Единствено християнинът, извървял пътя си до дълбината на християнството, до самия Христос, може да говори за това какво е християнството. Същото важи и за останалите религии. Всяко развитие в тях или става върху собствения им «фундамент», или те вече са извън себе си, не са себе си и за тях не си струва да се говори като за християнство, ислям, будизъм и тъй нататък. И, струва ми се, за една религия трябва да съдим единствено по дълбоките, отдадени изцяло на нея хора, а не по подавящото множество плитководни риби, които или се страхуват от дълбочините, или «нямат време», тоест вяра, да плават към дълбокото, към мястото, където ги води самият основател на тяхната религия. Тоест, най-достоверните представители на една религия са именно нейните «фундаменталисти», тези, които настояват на различията. Тук се сблъскваме с един любопитен парадокс: светът възприема светските различия като ценни, а религиозните – като глупави. Двуличие ли е това или просто плитковатост в подхода?
В нашето плитководно време за религиите се разсъждава крайно неправилно, след като за тях се съди не по основите им (фундамент), а по повърхностните им прояви и по все повече разширяващата се тяхна периферия, отвеждаща все по-далеч от сърцевината и същността им. Това, което днешният неосведомен критик на религиите нарича фундаментализъм много често е непреобразена жажда за истина — жажда за отпор на една разводнена, плътска, равнодушна, плитка и дрънкаща с религиозни атрибути «толерантна религиозност», жажда по една небесна истина — всеобхватна и поглъщаща цялото същество на човека в тайните си. Тук, разбира се, не става дума за всевъзможните прояви на религиозна принуда и насилие, които по нищо не се отличават от светските форми на принуда и насилие. Външното познание на неолиберализма за религиите е имитация на познание — в такава степен, в каквато отдалечените от сърцевината им адепти са имитация на вярващи хора. С такова познание могат да се гордеят единствено имитатори.
7. Мимикрията
Вземете османския период от нашата история – ако нашата Църква не бе приела унижението пред мимикрията, днес може би щяхме да влизаме в храмове, с нищо неотличаващи се външно от джамиите. Ако нашите православни предци бяха твърдели напълно в духа на секуларизма, всички религии са ценни, Бог е един, макар и с много имена, днес може би България щеше да е част от «световната ислямска държава». Църквата обаче е «корава» дори външно. Тя брани «формите» си със същата упоритост, както брани «метафорите» си. Затова българите векове наред са отъждествявали името на народа си с името на вярата, която го е запазила. Затова обществата и политиците минават и отминават, стилове и тенденции в изкуството се превръщат в история и музейни експонати, а Църквата, която модерно мислещите от всички времена са обвинявали и обвиняват в назадничавост и изостаналост – тя и до днес пребъдва и изповядва вярата си такава, каквато я е изповядвала през първи, втори, четвърти, единадесети и двадесети век.
8. Свобода на мисълта versus Аскеза на мисълта
Колкото повече изисква човек за себе си свобода на мисълта, толкова по-трудно прощава чуждата свобода на мисълта. Колкото повече човек «потиска» свободата на мисълта си чрез самодисциплина и строгост към мислите си, толкова повече пространство се отваря вътре в него за чуждата свобода на мисълта. Неограничената «свобода на мисълта» е родила неудържимата тирания над мисълта на другите. Парадоксално, нали? И да, и не. Социалните утопии неизбежно водят към тоталитарни общества. Аскезата на мисълта и творчеството връща човека към истинската вътрешна свобода – свободата на мисълта от зло.