Thank you for ordering!

Стихове от една необичайна година

ДУША ПОД СНЕГА

ПЕСЕН ПЪРВА

Виелице, завий, фучи, засипвай, света безумен в бяло погреби, косите на душата ми сиротна с надгробна нежност ослани! Като невяста, сведена без свяст над покосен любим, коси над мене, сестро, разпилей! И бавно ме затрупай във забрава и повече над мен не пей! О сняг, валѝ! Да спя… да спя жадувам, полегнал като облак в пустошта, где нивга не е крак човешки стъпвал, где е ненужна песента… и да не зная, че ще дойде пролет, за да остана в пълна самота, защото под снега не е неволя на тихата душа сиротността…

ПЕСЕН ВТОРА

Приятели, най-сетне заваля! Дъжд хладен керемидите облива, трепери есента омайно сива и ни врабец, ни врана – по полята… От неподкупни сбирана порои водата тъмна всичката боя отми от небесата и обля с унили багри земните усои. Не спирай, бурьо, лей се дъжд! Ела и размекни душите ни до киша – да спрем тоз бяг; да седнем… да подишаме… Приятели! Най-сетне заваля!

25 ноември 2019 г.

МИЛУВКА

Страхът болезнено разчупва на земните надежди мъртвата черупка, и изпод струпеите, от неволята изстъргани отново детската ни кожа се показва чувствителна и плаха… И пак милувката на Бога сещаме и допирът ни плаши и ни умилява.

20 март 2020 г.

Драги читателю, Пред теб са нахвърляните през 2020 година мои записки – мисли, които са се родили било от реалността на тази кобна година, било от сънищата, надвиснали над ума и проникнали отвъд хоризонта на възприятията; това са проникновения, откровения, разбулвания, изкопчвания от властта на събитията чрез размисъл, отзив, вътрешно противопоставяне, скитания из смислите на думите и нещата от битието и съзнанието ни или просто въздишки в стихове. Споделям ги, по молба на приятели, с надеждата, че в тях има зрънца за други врабчета, гладни като мен за правда и добро. Запазвам хронологичния им ред, въпреки изкушението да ги натъкмя тематично (и следователно, неестествено за един дневник). П. Хинов Севлиево, 28 декември 2020 г.

От тази книга:

„Не знам, какво точно е времето. Как минава то. Защо минава. Минава ли изобщо? Ето, тук съм аз, в прегръдката на мама. Това е станало, то е част от реалността, която наричаме минало. Но след като е реалност, значи не е минала – реалността е винаги реалност. Значи времето е в нас буквално: ние сме това, което става с нас във времето и не можем да променим миналото, защото то е въплътена реалност. Аз съм това дете. Все още. Формата е променена, същността остава. Душата само се преобразява, изменя лика си, но остава същата. Вечността е реалност, защото реалността без вечност е нереалност. Не знам осъзнавате ли го – вие сте вечни.“ „… чувате ли често да се говори за здраве, значи се говори за болест. А говори ли се постоянно за болест, значи сме в плен. Свободният човек говори за смисъла на живота, а не за бягство и криене. Свободният човек носи вяра, а не недоверие и сянка на лицето. За неприязън, за омраза дори не ми се мисли – те са признаци на такива окови, на такъв плен, който обезсмисля и здраве, и живот. Човекът е създаден от Любовта за любовта и никакво несъгласие между хората не би трябвало да разболява този негов смисъл. … Всичко в човешкото ни общество е свързано. Причиниш ли болка някому – потръпва невидимо целият град, цялата страна, може би дори целият свят. Поискаш ли прошка от някого – невидимо си отдъхва целият град и в нашата родина идва нов лъч светлина. Представете си ако всички заедно изберем доброто! Ако всички заедно се помолим Богу за дъжд. Ако всички заедно разберем, че страхът е подмяна на коловоза ни, отнемане на смисъла ни, ограбване на свободата ни. Ръката на любовта – вярвам в това! – носи повече здраве от всяка химическа притурка към тялото ни. Духът на съпричастността е сила, която действува целебно, но само и единствено чрез любовта и състраданието. Да живеем живота си – означава да бдим над смисъла всеки миг, да не позволяваме безсмислието да ни държи в плен.“ Още откъси от книгата ще намерите на този сайт!