Леонид Успенски
Символиката на храма
Символиката има особено важно значение в Църквата.
Материалното е непосредствено достъпно за нашите сетива. Духовното
пък се разкрива пред нас чрез материални символи. Символиката на
храма не може да бъде разбрана отделно от богослужението: тя се
е развивала заедно с него и именно чрез него св. отци са я разкривали
и тълкували. Без богослужението символиката губи своя смисъл, превръща
се в ред отвлечени понятия, в най-добрия случай безплодни. Затова
е необходимо всеки вярващ да познава този особен свят — храма и
всичко, което се извършва в него.
Гръцкото название на Църквата — думата ekklesia означава събрание.
„Църквата се нарича така, защото тя всички събира, призовава и всички
съединява един с друг“, казва св. Кирил Иерусалимски. Същата мисъл
изказват и други св. отци и учители на Църквата — св. Атанасий Велики,
св. Иоан Златоуст, блаж. Августин. Глаголът kaleo означава повиквам,
ekkaleo ще рече извиквам, призовавам. Призваните — това са Апостолите
и последователите на Христа, новият Израил. Във Ветхия Завет израилският
народ бил отделен от другите народи и призван, за да яви на света
откровението за първото пришествие на Сина Божий, да подготви хората
за идването на Христа. Новозаветната Църква, новият Израил е призван
от потъналия в грехове свят, за да му яви откровението за бъдещото
Царство Божие, да подготви света за идването на това Царство.
Заслужава да се отбележи, че думата „Църква“ на много езици обозначава
едновременно Църквата като Тяло Христово, състоящо се от вярващите,
и самия храм. В молитвата при освещаване на храма, той се нарича
„дом, подобен на небето“, „изображение на Божието жилище“ и се освещава
„като образ на Пресветата Божия Църква“. Тук храмът е наречен образ
на Църквата, която е мистичното Тяло Христово. С други думи, всяка
църква е образ, изразяващ иносказателно, символично онова, което
не може да се изрази непосредствено. И наистина, как, с какви средства
можем да изобразим Църквата — Едната, Свята, Съборна и Апостолска
Църква, в която ние несъмнено вярваме, но не можем да изобразим
нейната пълнота.
Ние знаем, че основата на християнския живот от първите векове на
християнството до наши дни е една и съща. Тя е — възраждане за нов
живот, най-тясно общение с Бога, което се осъществява преди всичко
в тайнството Евхаристия. Нашите храмове, обединявайки чрез това
тайнство призваните от света и обновени хора, се отличават от всички
други места, те носят сякаш особен печат, печата на това, което
се извършва в тях. Измежду многото други наименования, давани на
храма от първите християни, най-разпространено е било названието
„дом Господен“. Това название подчертава, че храмът се отличава
от всяко друго здание, посочва особения смисъл, който той придобива
за християните.
Старозаветната
църква си служела със символи. Нейната символика предизобразявала
идването на Спасителя на земята. Сега, когато то вече е станало,
символиката продължава да съществува в новозаветната Църква. Тя
е необходима част от нейното богослужение. Цялото наше богослужение
е изпълнено със символи, ние ще ги срещнем навсякъде: в думите,
в образите, в жестовете и в богослужебните одежди. Символиката,
това е тайнствен език, разкриващ на верните онова, което тайнствено
и незримо се извършва в храма — една реалност, която вечно живее
в Църквата и не може да се предаде непосредствено. Тази реалност,
това е начатъкът на Царството Божие, който действително се съдържа
в най-главното тайнство на Църквата — св. Евхаристия. За да се приобщим
по-съзнателно към това тайнство, т.е. за да се приобщим към Царството
Божие — висшата цел на съществуването на света, Църквата поставя
пред очите ни неговия образ. Тя използува видими образи, за да ни
издигне до невидимото, до онова, което е недостъпно за нашите сетива.
Защото, по думите на св. Иоан Дамаскин „ние не можем да се издигнем
до съзерцанието на духовните предмети, без някакво междинно, помощно
средство и за да се издигнем до тяхната висота, имаме нужда от нещо,
което ни е близко и сродно“. (I Слово в защита на св. икони, гл.ІІ
). С други думи, богослужението, с всичко, което то включва, е път
към нашето освещаване, към нашето обожествяване (theosis). В храма
всичко е насочено към тази цел. След грехопадението Старият Завет
е бил първото стъпало, първият етап по пътя към тази цел. Това още
не е било пряко подготвяне за крайната цел, то е било подготвяне
на втория етап — на Новия Завет. Това, което за Ветхия Завет е било
бъдеще, сега е станало настояще, а настоящето на свой ред ни подготвя
и ни води към бъдещето, към това, което св. отци са наричали „горния
йерусалим“. Ето как св. Иоан Дамаскин изразява това, позовавайки
се на посланието на св. Ап. Павел до евреите. „Забележи, казва той,
че ... Законът и всичко определено от Закона е било предобраз на
богослужението, което извършваме днес. А сегашното богослужение
е образ на бъдещите блага. Самите блага (Евр.10:1), това е небесният
йерусалим — невеществен и неръкотворен, за който божественият Апостол
казва: „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр.13:14),
небесния йерусалим, „чийто Художник и Строител е Бог“ (Евр. 11:10).
Защото всичко, свързано както със закона, така и с нашето богослужение
е било установено заради него (т.е. заради небесния йерусалим) (Слово
II в защита на св. икони, гл.23). Образ на този небесен йерусалим,
това е, според тълкуването на св. отци, нашият храм. Той е „ново
небе и нова земя“, той е преобразеният свят на бъдещото Царство
Божие, именно от тази представа за храма произтичат основните принципи
на неговото построяване и зографисване. Св. отци не казват какъв
точно вид трябва да има храмът, не сочат къде трябва да се намира
едно или друго изображение, какви трябва да бъдат църковните образи
(иконите). Всичко това произтича от общия смисъл на храма и от определени
канони, т.е. то има определени рамки, подобни на рамките на литургийното
творчество. С други думи, на нас ни е дадено общо правило, което
насочва нашите усилия и предоставя на Светия Дух пълна свобода да
действува в нас. Това общо правило се предава от поколение на поколение
в живото Предание на Църквата, което възхожда към св. Апостоли и
дори към старозаветния закон. Символичното значение на храма обуславя
неговата отлика от всяко друго здание или помещение, неговата обособеност.
Тази обособеност съответствува на особената природа на Църквата
и я изразява. „Моето Царство — казва Главата и Основателят на Църквата
Господ Иисус Христос — не е от този свят“. Църквата живее в света,
за да изпълнява целта на своето съществувание — спасението на света.
Като царство, което не е от този свят, тя има своя природа, различна
от природата на света и може да изпълнява своята цел, само ако остане
вярна на себе си. Както нейният начин на живот, така и нейните начини
на действие са различни от тези, които срещаме в света. Затова и
нейното изкуство е от съвсем друг род и има съвсем други цели. Ако
бъде примесено със светското изкуство, то вече няма да съответствува
на това, което трябва да изразява, на целта, на която служи, т.е.
няма да изпълнява своето предназначение и ще подронва действието
и спасителната мисия на Църквата в света. Затова е така важно да
помним особения характер на Църквата винаги и във всички области
на църковния живот и специално в областта на изкуството, което най-непосредствено
и силно въздействува на човешката душа.
Още от първите векове на християнството Църквата е предала на храма
и богослужението форми, съответствуващи на нейната природа и предназначение.
Тя е установила вътрешния вид на храма, своеобразния характер на
църковните изображения, песнопенията, одеждите на духовенството
и т. н. Различните видове изкуства, органически подчинени на основната
цел, образуват един строен ансамбъл, обединен в литургическо единство
и съставящ литургическа пълнота. Това литургическо единство,
общата насоченост на различните съставни части към една цел, означава
преди всичко подчинение на тези части на общия смисъл на храма и
следователно, пълно отказване от отделната, обособена роля, от изразяването
на собственото „аз“. Иконописта, песнопението и др., престават да
бъдат различни видове изкуства, следващи всяко своя път отделно
и независимо от другите, и стават разнородни средства, които изразяват
всяко по своему едно и също — общия смисъл на храма. Този път на
съподчинение е единственият път, по който всяко изкуство, влизайки
като съставна част в едно хармонично цяло, намира пълнотата на своето
значение, своята пълноценност.
Обединени от тази обща цел, различните изкуства, участвуващи в нашето
богослужение, осъществяват в литургическата област това „единство
в многообразието“ и „богатство и разнообразие в единството“, което
изразява съборното начало на Църквата. Това именно
създава особената красота на Църквата, съвсем различна от мирската
красота, онази духовна красота, която ние наричаме благолепие,
и която действително представлява отблясък, отражение на красотата
на небесния свят. Прекрасна илюстрация в този смисъл е повествованието
на древния летописец за обръщането на св. равноапостолен княз Владимир
към християнската вяра. Когато неговите велможи, изпратени да се
запознаят с различните религии, се завърнали от Константинопол,
те му разказали, че присъствувайки на богослужението в храма „Св.
София“, не знаели дали се намират на земята, или на небето. Този
разказ прекрасно предава смисъла и въздействието на православния
храм и на православното богослужение. Тук е характерно това, че
императорският дворец, който навярно е бил не по-малко великолепен
и богат от храма „Св. София“, съвсем не направил такова поразително
впечатление на пратениците на св. княз Владимир.
От историята и археологията знаем, че в първите векове християните
са строили освен катакомбните и домашните църкви, за които се споменава
в Апостолските деяния и послания, и надземни храмове. По време на
гоненията тези храмове били разрушавани, а после отново изграждани.
От първите векове до нас са достигнали някои указания за общото
образно възприемане на храма. В някои паметници от III и IV в.,
използували на свой ред още по-древни източници, се казва, че храмът
трябва да напомня кораб и да има три входа, в чест на Св. Троица.
Св. Отци често прибягват до образа на кораба и по-точно на Ноевия
ковчег за обозначаването на Църквата. Ноевият ковчег е
бил предобраз на Църквата и както той е бил спасителен за криещите
се от вълните на потопа, така и Църквата, водена от Св. Дух по вълните
на житейското море е спасително прибежище за християните. До ден
днешен средната част на храма са нарича „кораб“. В някои древни
паметници намираме символични изображения на Ноевия ковчег с летящ
над него гълъб. А археологическите разкопки показват, че много древни
храмове са били построени по четириъгълен план, използувайки като
образец Ноевия ковчег. Така този предобраз на Църквата служи едновременно
и за образец на храма. Ако си представим живота на първите християни,
техните малки общини, обкръжени от всички страни от враждебния към
тях езически свят, особено по време на гоненията, ние лесно ще разберем,
че за първите християни храмът действително е бил Ноев ковчег, където
те са намирали прибежище и спасение в тайнствата.
От IV век символиката на храма започва да се тълкува и разяснява
по-подробно. Обстоятелствата, които наложили това, били следните:
най-напред в IV в. при св. Константин Велики Църквата получила граждански
права. Тя възтържествувала и това историческо събитие имало огромно
значение за нейното изкуство. Започнало небивало дотогава строителство
и благоукрасяване на храмовете.
Ето как, пространно и с голямо въодушевление, описва това известният
църковен историк Евсевий, еп. Кесарийски, живял в началото на IV
век: „Светъл и ясен ден, непомрачаван от никакъв облак, озари с
лъчите на небесната светлина Христовите църкви по цялата вселена...
Храмовете придобиват много по-красив вид отколкото предишните, които
са били разрушени. В различните градове празнуват обновлението и
освещаването на новопостроените храмове... Богослуженията на предстоятелите
и свещенодействията на йереите станаха съвършени, църковните обреди
— изпълнени с благолепие.“ Огромно множество новообърнати християни
изпълвало тези нови храмове. Естествено, повечето от тях се нуждаели
от духовно ръководство и наставление, от разясняване истините на
християнската вяра. Едно от средствата за такова наставление и обучение
била символиката на храма и на богослужението. Необходимостта да
се обясни символичното значение на храма предизвикала ясното и точно
формулиране на неговата символика.
Друго обстоятелство, изискващо теоретическо уточняване на символиката
на храма, било това, че именно от IV в. християнското богослужение
започнало да придобива завършен вид. Литургиите на св. Василий Велики
и св. Иоан Златоуст се отнасят тъкмо към това време. В някои древни
литургии символичните тълкувания за назидание на вярващите били
съставна част на св. Литургия. Разясненията се правели от дякона
по време на самото богослужение. Предполага се, че те били въведени
в чина на Литургията в края на ІІІ или началото на IV век, т.е.
тъкмо тогава, когато такива разяснения били особено необходими поради
многото новообърнати, изпълващи храмовете. (Това ни навежда на мисълта,
че може би и в наше време такива разяснения не биха били излишни,
макар и след богослужението.)
Кое определяло символиката на храма? На какво се основава тя? В
основата на целия християнски живот лежат две главни истини на нашата
вяра. Едната е истината за изкупителната жертва на Спасителя, необходимостта
заради нашето спасение да станем участници в нея. Другата основна
истина показва целта, резултата и самия смисъл на тази жертва. Това
е преобразяването на човека, а заедно с него и на целия видим свят,
паднал поради неговата вина или с други думи — това е примиряването
на човека с Бога. Последната истина е основната тема на символиката
на храма. И това е понятно, защото цялото Божествено откровение,
цялата необятна жертва, принесена от Бога за спасението на човека,
а от друга страна, всичко, което човек може да принесе в жертва
на Бога, е насочено към една цел: придобиването на Царството Божие,
което св. отци наричат горен йерусалим. Извън тази перспектива,
осмисляща всяко наше действие, всяка наша молитва, нашата вяра не
би имала смисъл. Тъкмо тази насоченост към бъдещето, към Царството
Небесно, отличава християнското богослужение. Богослужението може
да се извършва на разни езици. Храмът също може да има различни
форми, да бъде кръстообразен, базилика, ротонда. Той може да бъде
построен съгласно вкусовете и разбиранията на една или друга епоха,
на един или друг народ, но неговият основен смисъл е бил,
е и ще бъде винаги един и същ. Всеки народ внася в храмостроителството
свои характерни черти, но разнообразието на формите само още по-силно
подчертава единството на смисъла, изповядването на една и съща истина.
В „Историята на Църквата“ от Евсевий (Кесарийски), в неговото слово,
посветено на освещаването на храма в Тир, вече срещаме едно твърде
подробно изясняване на символиката на храма (кн.10, гл.4). Неговата
основна мисъл се заключава в това, че в храма ние виждаме същото,
което и чуваме. Затова храмът трябва преди всичко да съответствува
на богослужението, което се извършва в него. На второ място видимият
храм е построен по образа на невидимия, т.е. на св. Църква, и по
своята същност е подобен на нея. Той е дом Божий, защото в него
живее Бог и в него се намират вярващите, които са приготвили себе
си да станат съдове на Светия Дух. Храмът е земно небе, образ на
бъдещия век, където Бог е „всичко във всички“. Красотата на храма
сякаш повдига завесата, за да ни приоткрие красотата на небесния
йерусалим, който Бог е приготвил за обичащите Го. Но Евсевий не
се ограничава с това да обясни символиката на храма като цяло. Той
разяснява и предназначението на отделните части на храма — олтара,
средната част и притвора. Ценното в тези обяснения на Евсевий е
това, че той привежда исторически достоверни факти, на които е бил
свидетел, а от друга страна вярно отразява мислите и настроенията
на християните през своето време.
(Следва)
Съдържание
