СВЕТООТЕЧЕСКИ НАСТАВЛЕНИЯ
„Християнино,
както твоята вяра е истинна и свята, ако твоят живот не е също тъй
добър и свят, нямаш надежда да се спасиш. Трябва да живееш, както
вярваш и тогава благодари на Бога за три неща: първо, че си християнин,
а не неверник; второ, че си православен християнин, а не еретик;
трето, че си православен християнин, както по вяра, така и по живот,
а не само по вяра. Тогава се надявай да се спасиш и да вкусиш Царството
небесно.“
(Илия
Миниат, еп. Кернитски и Калавритски, 1669–1714).
Светител Теофан Затворник
От книгата „Писма за християнския живот“
ЗА ОЧИСТВАНЕТО
НА СЪРЦЕТО
Ние,
синове на падналия Адам, заченати в беззаконие и появили се на света
с повредена природа, се възраждаме за свят живот в купела на св.
Кръщение, а в тайнството Миропомазваме получаваме силата на Св.
Дух за този свят живот. Затова, щом никой не може да се похвали
с непорочност и безгрешност, и в същото време никой не може без
насилие над своята съвест да се откаже от свещения дълг да представи
себе си свят пред Бога, то какво друго е длъжен да събуди и разгрее
в сърцето си всеки, ако не въодушевена решимост за изправяне на
себе си и Божествена ревност за очистване на сърцето от всичко богопротивно?
Но възпитаването на всяко свято нещо е така трудно и толкова сложно,
пътят към доброто преминава през такова множество невидими кръстопътища,
че онзи, който пристъпва към добрия подвиг на себеизправлението,
трябва непременно да начертае предварително в мисълта си план какво
и как да поправи, трябва постоянно да носи начертано това решение
в ума и сърцето си, та с него, като с верен пътеводител, безпрепятствено
и благонадеждно да доведе докрай започнатото дело.
1.
И тъй — какво трябва да поправим в себе си?
Почти всичко
в нас. Грехът обича да е пълновластен господар. Ако в нашето сърце
има обич към него, то той го завладява напълно и покрива целия човек
със своята зловредна сила. Върху грешния човек и върху цялото грешно
човечество има един надпис: „От пети до глава няма у тоя народ здраво
място“ (Ис.1:6). В това всеки ще се убеди лесно, ако се взре вътре
в грешното свое сърце. Там той ще види семето и корена на злото,
ще види основните възбудители на греха, а също така как се проявява
той.
Семето на всяко
нравствено зло е себелюбието. То лежи на самото дъно на сърцето.
Човек според своето предназначение би трябвало да забравя за себе
си в своя живот и в своята дейност. Той би трябвало да живее само
за Бога и за хората. Освещавайки своите дела с принасянето
им като благодарствена жертва към Бога — Неговия Спасител, той би
трябвало всички тези дела да извършва в полза на ближните и да излива
върху тях всичко, което е получил от Щедрия благодетел – Бога. Тук
едното не може без другото: не можем да обичаме Бога, без да обичаме
ближните си и не можем да обичаме ближните си, без да обичаме Бога
— по същия начин, както ако обичаме Бога и ближните си, не можем
да не жертвуваме себе си за слава Божия и за благото на околните.
Но когато човек с мислите, сърцето и желанието си се отвръща
от Бога, а вследствие на това и от ближните си, той естествено насочва
цялото си внимание върху самия себе си — поставя себе си за средоточие,
към което насочва всичко, пренебрегвайки и Божиите заповеди, и благото
на ближните.
Ето, това е коренът
на греха. Това е семето на цялото нравствено зло. То се
крие дълбоко във вътрешността на сърцето. Но когато започне да расте
и да се доближава до повърхността на сърцето, това семе излиза навън,
вече в три вида, сякаш в три ствола, проникнати от неговата сила
и преизпълнени с неговия живот. Тези три ствола са — превъзнасянето
на себе си, жаждата за лични облаги и любовта към наслаждения.
Първото кара човек да казва в сърцето си: кой е като мен? Второто
— искам всичко да имам. Третото — искам да живея за свое удоволствие.
Кой е като мен?
— Коя ли човешка душа не е изпитвала в себе си подобно движение?
Не само онези, които са надарени от природата с високи съвършенства,
или които със своите трудове са успели да извършат нещо важно, общополезно,
могат мислено да се превъзнасят над другите. Надменността не пропуска
никоя възраст, звание или състояние. Тя върви след човека през всички
степени на неговото умствено и нравствено усъвършенствуване. Тя
не се подчинява на никакви външни отношения и дори човек да живее
сам, в неизвестност, далече от всички, той никога и никъде не е
свободен от изкушението на надменността. Откакто приел за
първи път в сърцето си лъжата на змията: „ще бъдете като богове“,
оттогава той започнал да издига себе си над всички — като бог, започнал
да поставя себе си над този предел, на който е поставен от природата
и обществото. Това е болест на всички и на всеки човек поотделно.
Струва ни се — какво опасно има в това да се полюбуваме на мисълта
— „аз съм по-горе от един, друг или трети“? Но вижте колко злини,
колко тъмни изчадия поражда тази незначителна, както ни изглежда,
мисъл! Ако човек, който в ума и сърцето си се превъзнася над всички,
предприеме нещо, той го предприема не като следва гласа на разума
и съвестта, не по съветите на мъдри люде или вдъхновен от Божието
слово, а по свои съображения. Той предприема всичко, което прави,
защото така му се иска — той е своеволен. Ако започне да изпълнява
намисленото, очаква всичко само от себе си. Той е самоуверен, самонадеян.
Когато пък изпълни предприетото, всичко отнася към себе си, и затова
бива високомерен, горд, претенциозен, неблагодарен. В своето отношение
към другите той желае винаги и във всичко да се изпълнява неговата
воля, всичко да се движи по негова заповед. Той е властолюбив и
склонен към насилие. В отношението на другите към него той не може
да търпи тяхното влияние, колкото и скромно да се проявява то: той
е презрителен и непокорен. Когато се случи да не изпълнят волята
му, излиза вън от себе си; когато го обидят, пламва от отмъстителност.
Той жадува за почести и слава, когато има силен характер. Когато
пък е слаб, тогава е лицемерен и тщеславен. Когато е низък, бива
дързък, своенравен, високомерен, склонен към осъждане. Ето в какви
многообразни форми се проявява надменността, ето колко греховни
движения поражда тя у нас. Едва ли има човек, който може да не изобличи
в себе си една или друга от тези прояви.
„Искам всичко
да бъде мое“ — мисли в себе си себелюбецът. Ето и второто разклонение
в корена на нравственото зло. Тук най-явно се разкрива
духът на себелюбието (егоизма). Тук сякаш действува лично самото
то. Себелюбецът няма да каже нито една дума, няма да направи нито
една стъпка или движение, без от това да произтича някаква полза
за него. При него всичко е така пресметнато, така подредено, всичко
се върши така, че и времето, и мястото, и вещите, и лицата — всичко,
до което се докосне той с ръка и мисъл, внася в неговата съкровищница
своя данък. Личната полза, интересът — това е главната пружина,
която движи цялото му същество и под нейно въздействие той е готов
да превърне всичко в средство за постигане на своите цели. Той ще
търси най-високите степени на достойнство и чест, ако това му е
изгодно; ще заема най-трудната длъжност, ако тя е по-доходна от
другите; ще се реши на всякакъв труд, няма нито да се храни, нито
да пие, стига само да има някаква полза за него. Той е или користолюбив,
или обича придобивките, или е алчен и само силното влияние на тщеславието
може да го накара да обича великолепието и пищността. Неговата собственост
му е по-скъпа от самия него, от останалите хора и от Божиите заповеди.
Душата му е сякаш погълната от вещите и живее не за себе си, а за
тях. Ето каква е силата и областта на действие на второто разклонение
на злото семе — себелюбието! И кой ли няма някои вещи, с които му
е толкова жал да се раздели, че все едно се лишава от самото си
сърце, все едно се разделя с щастието?
„Искам да живея
за свое удоволствие“ — така говори онзи, който служи на плътта като
роб. И живее за свое удоволствие. При него душата е потънала
в тялото и в чувствата. За небето, за своите духовни нужди, за изискванията
на съвестта и дълга той не иска и даже не може да мисли (Рим. 8:7).
Той познава само различните видове наслаждения. Само от тях разбира,
само за тях умее да говори и разсъждава. Колко блага има на земята,
колко потребности има неговото тяло, колко изпълнени с удоволствия
области има за онзи, който се е предал на чувственост и у когото
към всяка от тях се образува отделна склонност. Оттук се появяват
лакомството, преяждането, изнежеността, желанието да се облича в
скъпи дрехи, леността, разпътството — все склонности, чиято сила
се равнява на природен закон, стесняващ свободата. Започне ли човекът
под тяхно влияние да услажда вкуса си, той става сластолюбив. Играта
на цветовете го учи на кокетство, разнообразието на звуците — на
многословие, необходимостта от самосъхранение го тласка към леност,
други потребности — към разпътство. Намирайки се в жива връзка с
природата чрез своето тяло, покорилият душата на тялото си пие от
нея удоволствия, проникващи в него по толкова канали, колкото сетива
има в тялото му и заедно с наслажденията той поема в себе си и основния
дух на природата — духа на механично действие, лишено от свободата
на волята. Затова, колкото повече наслаждения притежава такъв човек,
толкова по-тесен става кръгът на неговата свобода и може да се каже,
че онзи който се предава на всички наслаждения е изцяло обвързан
с връзките на плътта.
Ето как се разраства
у нас злото от едно малко, почти незабележимо семе. На дъното
на сърцето, както забелязахме, лежи семето на себелюбието. От него
се издигат нагоре три ствола, пълни с неговата сила — трите негови
видоизменения: надменността, жаждата за лични облаги и чувствеността,
а тези три ствола пораждат безчислено множество страсти и порочни
наклонности. Както в дървото от главните стволове израстват
множество клони, така и у нас се образува цяло дърво на злото, което,
имайки своя корен в сърцето, изпълва цялото наше същество, излиза
извън нас и покрива всичко, което ни обкръжава. Такова дърво има,
може да се каже, у всеки човек, чието сърце макар и малко обича
греха; разликата е само в това, че у един се разкрива по-пълно една,
а у друг — друга негова страна.
Коя е причината,
че ние в повечето случаи не забелязваме това в себе си,
и нерядко си мислим и открито говорим, без да се срамуваме: „Какво
толкова съм направил?“ или „Защо да съм толкова лош?“ Причината
за това е съвсем естествена: тя е също рожба на живеещия в нас грях.
Не забелязваме, защото не можем — не ни позволява грехът, който
е твърде хитър и „предвидлив“. Непокрито, дървото на злото, което
изобразихме, още от самото начало би се издигнало пред очите на
нашия ум и би отблъснало всекиго [с безобразието си]. Затова грехът
бърза да го покрие с листа, за да скрие неговата грозота и го прикрива
така, че не само корена и стволовете, но и клоните не може да различи
душата, в която расте това дърво. Листата, с които се прикрива
то са — разсеяността и заетостта с множество грижи. Разсеяният
не обича да живее вътре в себе си, а заетият с много грижи няма
и минута свободно време за това. Единият не може, а другият няма
кога да забележи какво става вътре в него. Още със събуждането душата
им веднага излиза вън от себе си, и у първия отива в света на мечтанията,
а у втория потъва в море от дела, твърде нужни наглед. За ленивия
и за заетия с много грижи няма настояще — именно това е характерно
за цялата им дейност. Единият предпочита да живее в създадения от
самия него свят на мечтания и се докосва до действителността само
отчасти, случайно, повърхностно. Другият и с мислите си и със сърцето
си е цял устремен напред. Той бърза да свърши всяка работа колкото
може no-скоро, за да премине към друга; започва следващата и бърза
към третата. С настоящето са заети при него само ръцете, краката,
езикът и пр., а душата му е цяла устремена в бъдещето. Може ли той,
при такава насоченост на вътрешните движения, да забележи какво
се крие в сърцето му?
Но за греха не е достатъчно
това покривало от листа. През него може все пак да се проникне,
листата могат да бъдат раздвижени от ветровете на скърбите и вътрешните
разтърсвания на съвестта. И тогава може да се разкрие цялото безобразие
на греха. Затова грехът от само себе си създава и друго,
съвсем непроницаемо покривало. То се състои от незнание, безчувствие
и безгрижие. Ние не знаем в каква опасност се намираме,
затова и не я усещаме; не я усещаме, затова и се предаваме на безгрижие.
Каквото и да правите за вразумяването на такъв грешник, всичко е
напразно. Той е потънал дълбоко в греха, като в море. Издавайте
колкото можете по-силни звуци над водата — онзи, който е потънал
в нея нищо няма да чуе. Опитайте се да поразите с каквото искате
нехайния грешник, той ни най-малко няма да се смути. Изобразете
пред него собственото му състояние, той ще ви каже: това не съм
аз. Посочете му крайната опасност, в която се намира — той ще ви
уверява, че това не се отнася до него. Събуждайте го от неговия
пагубен сън, той без свян ще заяви: аз бодърствувам. Толкова плътно
е покривалото, с което грехът скрива себе си от очите на онзи, когото
е завладял!
Ето в общи черти
всичко, което ни предстои да променим в себе си, ето обширното поприще
в светия подвиг на себеизправлението:
Трябва да снемем покривалото
на греха, като изгоним от душата си безгрижието, безчувствеността,
самоизмамата, разсеяността и многото грижи. Трябва след това да
отсечем неговите клони — всички порочни страсти и наклонности. Трябва
най-сетне да го изтръгнем със самия му корен, като прогоним себелюбието
чрез самоотверженост.
Този труд не е малък
и не е лек! Духовната нечистота, изобразена тук от нас не покрива
душата като прах, който може лесно да се отвее от лекото движение
на въздуха. Не, тя е проникнала в самото ни същество, сраснала се
е с него, станала е като че ли част от него. Затова да се освободиш
от нея е все едно да откъснеш част от себе си, да извадиш окото
си или да отсечеш ръката си (срв. Мат. 5:29–30 — бел.пр.). Но такава
трудност не трябва да ни спира, а да ни събуди от безгрижието. Онзи,
който искрено желае да се спаси, не обръща внимание на препятствията:
от тях той още по-бодро ще стане, по-решително ще пристъпи и по-ревностно
ще се залови за спасителното дело на себеизправлението.
2. Как да извършим
това дело? С какво да започнем, какво да правим след това,
какъв е изобщо ходът на вътрешното себеизправление? Сърцето на човека
е дълбоко. Как да разберем какво става в него, а още повече какво
трябва да става при известни обстоятелства? Всеки има свой характер,
свое настроение, свои страсти, наклонности, привички. Ето защо при
всеки човек вътрешното себеизправление върви по свой начин. Да се
установи общ за всички начин е невъзможно. Себеизправлението
е дело не на хладни разсъждения, а на живо и ревностно действие,
което се извършва дълбоко в сърцето. Християнството — това
е тайна, не само в основата си, но и в приложението си. Неговото
изграждане в сърцето е подобно на ходене по скрит и заплетен подземен
път. На онзи, който тръгва по него, казват: „ето пътя“ и който се
е решил да тръгне, тръгва вече сам. „Кой тогава може да се спаси?“
— ще попита някой, имайки предвид всички трудности на себеизправлението?
Ще отговорим с думите на Спасителя, на Когото бил зададен подобен
въпрос. „За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко
е възможно“ (Мат. 19:25-26). Решилият да започне християнски
живот получава чрез Тайнствата благодатта на Св. Дух, която го просвещава
и укрепява. Като пребъдва неразлъчно с него, тя го ръководи през
цялото време на неговото опасно земно странствуване по премъдър
и грижовен начин. И кой може да се надява сам да извърши очистването
на сърцето си? Може ли в такова свято дело някой да очаква успех
от човешката помощ, от човешкото умение? Чуйте какво казва Господ:
„Ще ви поръся с чиста вода, — и вие ще се очистите от всички ваши
скверноти, и от всички ваши идоли ще ви очистя. Ще ви дам ново сърце
и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще
ви дам сърце от плът. Ще вложа във вас Моя Дух и ще направя да ходите
по Моите заповеди, да пазите и изпълнявате Моите наредби“ (Йезек.
36:25–27).
Всичко е от Господа.
На Него да се предадем и ние. Да предоставим себе си, като нечиста,
безформена смес, на действието на Неговата благодат, та да направи
Той от нас, като Художник и Творец, добри съдини за почетна употреба,
създания „твърде добри“. От своя страна ние можем да предоставим
на Бога само искреното желание за себеизправление и пълната готовност
да се подчиняваме на Неговата воля. Какво става с онзи човек, който
е посетен от Господната благодат, как тя го води по пътя на очистването,
докато той достигне чистота и непорочност — това Спасителят е изобразил
в притчата за блудния син. Преди всичко благодатта учи човека как
да разкрие в себе си греха, като снеме неговите покривала. Как иначе
можем да пристъпим към труд, без да знаем над какво да се трудим.
При това действие на благодатта от ума пада заслепението, сърцето
престава да бъде безчувствено и волята се пробужда от дрямката на
безгрижието. Едновременно с това душата неволно спира внимание върху
себе си и се съсредоточава в себе си. Скръб и страх, пренасяйки
я в задгробния свят, пред престола на Съдията, я откъсват от веществения
свят и насочват нейното внимание и грижи към друг, по-висок, вечен
предмет. Тогава дървото на греха се открива пред духовния взор в
цялата си безобразна голота и вече дава необичайни плодове: то ражда
самоосъждане, покрива се със срам, изгаря от мисълта за Страшния
съд и от угризенията на съвестта. Лъчът на Божието милосърдие
ражда в смирената душа умилна топлота и извиква сълзи на разкаяние.
Тези обилни, непрестанни сълзи изтръгват от сърцето из корен цялото
дърво на греха. Така свършва всичко. Човек вече стои на
чистата земя на непорочността и се стреми, жадува, ревнува за святост
и благочестие.
Кратко и лесно изглежда
делото на себеизправлението, когато го описваш. Но в действителност
то не е кратко, а още по-малко лесно. Многообразни са нашите нужди.
Многообразни са и грижовните действия на благодатта в нас. Един
тя въвежда направо в блажения покой, извежда го на пасищата на Духа,
пасе го и го изпълва с наслада. Друг пък благодатта изпитва чрез
много заобикалки и чак след дълги странствувания го води там, като
изморен и утруден пътник. „Защото изпървом тя ще тръгне с него по
кривулести пътища, ще напрати върху него страх и боязън и ще го
мъчи със своето водене, докле се не увери в душата му и го не изпита
със своите устави; но после тя ще излезне при него на правия път,
ще го зарадва и ще му открие тайните си“ (Сир.4:18-21).
Да побързаме и ние към
този благодатен покой, към мястото на духовно веселие, в най-скритите
кътчета на Божественото действие и освещаване. Трудно е това! Но
какво се постига без труд? От времето, когато земята е била проклета
заради човека, той с пот на челото придобива земните си блага, а
колко повече — духовните. Затова пък колко утешения го очакват накрая,
когато ги придобие! „Жена кога ражда има болки, защото е дошъл часът
ù; но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките,
защото се е родил човек на света“ (Йоан.16:21). Защото „страданията
на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще
се яви в нас“ (Рим.8:18). И какво може да ни послужи особено за
утешение? — Това, че трудът на себеизправлението не е така тягостен
в действителност, както ни изглежда на пръв поглед. Той ни се струва
необятен, но това е само отстрани, само докато не сме се заловили
за него.
И тук, както в обикновения
живот, всичко зависи от въодушевлението, с което пристъпваме
към него. Попитайте всеки истински деен човек дали е тежък
неговият труд? Той ще ви каже, че тежестта на този труд могат да
преценят само другите, за него тя не съществува, той не я забелязва.
Въодушевлението бързо задвижва неговите сили, поглъща всички безпокойства,
издига го над всички препятствия и неудобства. Той върви като по
гладък, широк път. Така е и в делото на спасението: тесен е пътят
към Царството небесно, тежко ни се струва игото Христово. Но това
е само докато още стоим отвън, докато разсъждаваме и обмисляме как
трябва да протича новият живот. А когато в сърцето се зароди спасителната
решимост — тя носи със себе си и въодушевление да вършим добро.
Въодушевеният последовател на Христа върви след Него, радвайки се
и благославяйки благото иго, наложено от Него. Отстрани ще го виждат
потънал в труд, в рани и мъки, а той като пред Сърцеведеца Бог високо
изповядва за себе си и за всички, които живеят подобно на него така:
„смятат ни за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи,
а ето живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават
ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме;
нямаме нищо, а всичко притежаваме“ (2 Кор.6:9-10). Ще попитате може
би — откъде да вземем такова въодушевление? Нека се молим, и молитвата,
придружена с вяра, ще накара да слезе от небето този Божествен огън.
Нека се молим за въодушевление, за решимост, за пробуждане от греховния
сън. Сега спасението е по-близо до нас. „Нощта се превали, а денят
се приближи“ (Рим.13:12). „Бог, Който някога заповяда да изгрее
светлина от тъмнината, Той Същият да озари сърцата ни, за да бъде
светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса
Христа“ (2 Кор.4:6). „Бог на надеждата дано ви изпълни с всяка радост
и мир във вярата, та чрез силата на Духа Светаго да се преумножава
вашата надежда“ (Рим.15:13). Амин.
Съдържание
