ПЕНДЖИКО В ЯКОРУДА

Старият учител Георги Петров разказвал, че след разгрома на старата Якоруда изплашените жители цяло лято се криели из горите. Есента те се приютили по-горе от старото село, където живеели двама братя Стойко и Лазар. Тук било образувано новото село. Самото помохамеданчване станало няколко години покъсно, когато селото било вече окончателно заседнало.

Един летен ден в Якоруда пристигнали еничари с някой си Пенджико.

Изправил се Пенджико сред раята и попитал:

— Има ли в селото една Чопева вдовица? — като ù казал името.

Селяните трепнали. «Откъде той знае за тая вдовица, та даже и името й?» — помислили си те, погледнали го хубаво в лицето и се досетили, но ни думица не казали.

— Има, аго, има! Има такава вдовица.

— Жива ли е?

— Е па, жива е, аго.

— Добре. Заведете, ме у нея на конак — казал Пенджико — и утре, като изгрее слънцето, всичката рая ще дойдете в нейния двор, за да ви кажа нещо. Чухте ли?

— Чухме, аго.

Оставил той край селото на стан еничарите си, накарал двама от раите да вдигнат на гърба си по едии чувал с някакви дрехи и тръгнал с тях към дома на вдовицата.

Вдовицата, то се знае, го приела. Наклала огъня, сготвила му набързо вечеря и сложила. Като се навечерял, той вдигнал ръка и си смъкнал еничарския каук.

— Ела тука, бабо, да ме попощеш. Нещо ме яде по главата. Виж го там какво ще е — казал Пенджико.

По бръсната глава каква гад може да се намери? Но вдовицата се подчинила, пристъпила и захванала да поще.

Внезапно ръцете и започнали да треперят.

— Защо трепериш, бабо? От що се така уплаши?

— Разтреперах се, аго. Стара съм вече. Не довиждам.

— Не е, не е, бабо! Кажи право!

— Е-ех, аго! Майка съм. Имах един син — най-малкия. Беше много палав. Голям немирник. Не ме слушаше и правеше големи пакости. Веднъж силно ме ядоса и дигнах машата да го ударя по ръцете, а той се изметна някак, та го ударих по главата и потече кръв. Оттогава той се прокуди нанякъде, години минаха вече и не го зная жив ли е и къде е. На твоята глава видях белег на същото място, па нали съм майка, размислих се и се сетих за него. Затова се разтреперах, аго!

— Да го видиш твоя син, бабо, би ли го познала?

— Па може и Да го Позная, аго! Нали съм го родила, ще си го позная.

— Я тури повече борина да просветне, поотстъпи се малко и ме погледни в очите! Може да приличам на сина ти?

Вдовицата подсилила борината, отстъпила две-три крачки, погледнала го в змийските очи и ахнала.

— Сине! — извикала майката, изплашена и занемяла.

Тя познала рожбата си.

— Позна ли ме? — казал Пенджико. — Сега на борината ме позна. Утре на слънцето още по-добре ще ме видиш. Сега постели ми да спя, уморен съм, па утре ще видим.

На другия ден еничарите дошли в двора на вдовицата, където чакали и събраните раи. Тук изнесли и изтърсили пред тях двата чувала с чалми и кауци. Излязъл Пенджико на двора и застанал на средата с гол ятаган.

— Слушайте! — обърнал се той към изплашените селяни. — Чепиното отдавна е вече помохамеданчено. Помохамеданчили са се и вред колибите и селата наоколо, помохамеданчил се и всичкият Бабяк. Вие, якорудчаните, сте останали и какво чакате? Знаете, че аз за това съм дошъл и вие трябва днеска, още сега, да кажете къде сте в турската или в гяурската вяра?

Тук били и двамата му по-големи братя. Те не се стърпели да му кажат, че няма да се помохамеданчат, а ще си останат такива, каквито са. Ще раюват като всички, но вярата няма да си сменят. Вижда се, че Пенджико имал стара вражда към тях, и по един даден знак еничарите се нахвърлили върху тях, вързали им ръцете и сам Пенджико замахнал с ятагана и им отсякъл главите пред очите на всички. Майка му, като видяла това чудо, паднала на двора, а Пенджико за-новядал да я внесат в къщи.

— Казвайте сега — казал той, — вдигайки високо кървавия ятаган, гледайки в смразилите се от страх селяни. — На братята ми не ми мигна окото да им отсека главите. Избирайте: ножа, или чалмите.

Обезумели от това, което става пред очите им, селчните се впуснали вкупом, хвърлили шапките и надавали кауци и навивали чалми.

Ето така е станало помохамеданчването на Якоруда. Помохамеданчил се един от двамата братя — Лазар, и всички махленци около него. Помохамеданчили се и част от Чопевци, помохамеданчили се и част от Зайковци и т. н.

А около другия брат, Стойко, който си останал християнин, останали християни и другите около него. Така образували чисто християнската част на селото — Стойковата махала.

Останал един ходжа и помохамеданчването продължило.

(Поместените в този дял материали, за които не е посочен съставител, са взети от книгата «Родопа — българска твърдина», София, 1964 г.)


[Съдържание] [Следващ разказ]
© Православна беседа
(http://petkohinov.com/)