МАРИНА

Предание от Златоградско. Обработил М. Станев във в. «Родопски устрем», бр. 64 от 1962 г.
Бяла нощ. Луна и звезди. Синята свила на небето е покрила могъщите върхове на планината. И тишина, тишина. А в тишината на лятната нощ мълви родопска песен. Тихо е и красиво, като в приказка ...

Седим с дядо Исмаил пред неговата колиба и мълчим. В такива вечери старецът става неузнаваем. Годините са посребрили косата, а сълзите и мъката са измили цвета на зениците му.

Старецът говори с мъртвите предмети като с живи същества и така обича планината, че без нея не може да живее. Някога, през турско време, го взели войник в Одрин. Там се разболял и избягал.

— От равнината се разболях, станах само кожа и кости ... — обича да казва той, — И избягах от Едрене ... Не мога аз без планината ...

Дядо Исмаил е роден поет. Неговите легенди и приказки извират от дълбочината на душата му. В тях той възпява ненадминатата красота на Родопа, великата народна скръб през робството и подвига на мъчениците, загинали за вяра и род...

В тая приказна вечер дядо Исмаил гледа върховете и мълчи. После очите му бавно се плъзват надолу, оглеждат Кулята и се заковават на Турчи мост. Миналото оживява ... По опърленото от жегата и вятъра лице на стареца минават тръпки.

— Видиш ли отсреща Кулята? — започва тихо дядо Исмаил и въздъхва. — Били в ония времена, когато смъртта била по-мила от живота... В една такава хубава нощ на Кулята се настанил със своя тумен [хиляда конни войника] еничари Гаази Сафедин паша, синът на страшния Енихан баба. Така. Обтегнали шатри, лумнали огньове и замирисало печеното на шиш чеверме. Еничарите се нахранили, напоили конете на реката и гьлчавата стихнала. Успокоила се и намръщената планина, утихнали дърветата, задрямали върховете ...

Ала в полунощ изпискала зурна и станът забръмчал като кошер. Бледи и още сънени влезли стотниците в шатрата на пашата и заправили теманета.

— Кръвта на баща ми Енихан вика за още гяурска кръв! — казал Гаази Сафедин и дяволска злоба блеснала в тесните му очи. — Обградете близкото село и доведете всички при моста! А ти, Сюлейман, приготви чувалите с чалмите и кауците! Милост да няма ...

Зацвилили коне, задрънкали ятагани и душманските орди се сринали по каменистите пътеки към селото. Скоро завили кучета, екнал плач и планината настръхнала ...

При изгрев слънце цялото население, докарано с писъци, камшик и ятаган, се струпало в падината до моста. Зли като оси, около хората застанали еничарите.

— Ехе-й, гяури! — изправил се сам Гаази Сафедин паша на височината над моста. — Докога ще се бунтувате срещу падишаха и ще избивате верните на аллаха синове? Избирайте! Главите или чалмите!

Сякаш гръм от ясно небе паднал над планината. Замлъкнала реката, онемели хората. Дори малките деца спрели да пищят и се скрили зад полите на майките си.

— Хаджи Сюлейман! — креснал диво пашата. — Приготви чалмите. И нека реката отнесе главите на тия, които не искат чалми! — обърнал се той към еничарите.

Блеснали на слънцето еничарските ятагани, заплакали на глас жените и малките деца ... Тогава от навалицата излязла напред Марина, излязла и застанала пред пашата ...

Завряла кръвта на Гаази Сафедин — невиждана и нечувана била красотата на «гяурката». Очите ù — сини и дълбоки като небето над Родопа, снагата й — вита ела ...

— Ние сме българи, паша, и вярата си не даваме! — извикала тръпно Марина. — Убийте ме!

— Българи сме, аго! — подели като ехо хората, учудени от смелостта на девойката. — Вярата си не даваме ...

Сърцето на страшния Гаази [името значи «победител»], което не трепвало в битките, сякаш се стопило в гърдите му и той махнал с ръка:

— Отведете гяурката в шатрата ми! Моя жена ще я направя...

Спуснали се няколко еничари към Марина...

— По-добре смърт, отколкото вашата вяра, изедници! — извикала девойката, разблъскала еничарите и се изправила на моста. С широко отворени очи тя се прекръстила и обърнала очи към своите. — Българка се родих и българка ще умра! Не давайте вярата си! — екнал нейният глас.

И после разперила ръце и се хвърлила в реката... Слънцето потъмняло, а планината завила от мъка... Водите на реката силно забучали ...

Когато изнесли мъртвото тяло на моста, жените заплакали на глас, а еничарите, неми и страшни, стоели с извадени ятагани и наведени глави.

Тогава майката на Марина, слаба и суха женица, тръгнала към трупа. Каква ли сила излъчвали очите ù, та коравият Гаази Сафедин, който с огън и меч избил толкова хора, неволно ù сторил път? Само майка да не си на този свят! ...

Паднала майката над трупа, заплакала без сълзи, заскубала косите си.

— Какво чакате? Колете! — диво изкрещял Гаази Сафедин. — Тези кучета са по-твърди от камъните в планината... Или мохамеданска вяра, или смърт! Удряйте с ятаганите!

Група еничари се наредили от двете страни на моста, а останалите погнали народа между тях. Секнали с ятаганите, де когото стигнат, газели с крака кръв и трупове, люто псували.

— Братя, да загинем като Марина, но вярата си да не даваме, братя! — надвикал писъците и предсмъртните охкания младият Камен. — Нека видят поганците как българите умират за бащина вяра! ...

— За бащина вяра! — запосрещали младежите с голи ръце остриетата на ятаганите, а старите люде сами подлагали главите си. Закланите майки закривали с труповете си дечицата ... Такава мъка не е имало на света... ,

Дядо Исмаил спря разказа си покъртен, извади кърпа и забърса сълзите си. Някъде далеч девойки пееха тъжна родопска песен ... Велика в своето мълчание, планината дремеше в лунната нощ.

— После? — попитах тихо аз, за да не прекъсна спомените на стареца.

— После ... — дядо Исмаил сякаш продължи мислите си на глас. — Доброволно приел мохамеданската вяра само изедникът чорбаджи Стойко и неговият род. Сам стотникът Хаджи Сюлейман им надянал кауците и ги отвел хе там, в Хубеновото — уж хубавата вяра били приели.

Останалото население, което не склонило да даде вярата си, било откарано в Кефирското. Там еничарите рязали ръце, чупели крака, секли пеленачета. Страшни джелати с окървавени ръце надявали чалмите и кауците на главите, слагали кървави знаци по челата и на ръце отнасяли полуживите трупове оттатък, в Шарговото. Най-непокорните били насечени на парчета и хвърлени в ямата ... Оттогава мостът се нарича «Турчи мост».

Вечерта се извила незапомнена буря. Глухо и страшно раздирали светкавиците черното небе и огнени кълба заудряли върховете като при потоп. Плиснал проливен дъжд, който измил кръвта от раните на планината... Реката се разляла, забучала и приютила във водите си като в майчина пазва мъртвите синове и дъщери на Неделино.

Казват, че в тая страшна нощ от манастира «Света Неделя» слезнали монаси. Те намерили мъртвото тяло на Марина с отворени очи, вдигнали го и го отнесли на височината на Горно Неделино. С треперещи пръсти старият игумен Серафим се опитал да затвори очите, ала напразно — те останали отворени и светели като звезди. Старият монах се изправил и се прекръстил:

— Загиналите за Христовата вяра хора не умират след смъртта! Те живеят вечно на небесата, отдето се молят за нас ...

Изкопали дълбок гроб и в него спуснали Марина. Над гроба поставили набързо скован дървен кръст. Когато облаците се разнесли, над височината заблестяла едра звезда. Оттогава височината се нарича «Марина», а звездата, която всяка вечер грее над височината, е ясна-ясна — и спомня чистата душа на девойката...

Трептящият глас на дядо Исмаил секна и старецът затърка пламналото си чело. После той ме погледна с влажните си безцветни зеници.

Старецът се изправи, изохка няколко пъти и бавно тръгна към колибата.

Бялата родопска нощ омайваше с красотата си ...


[Съдържание] [Следващ разказ]
© Православна беседа
(http://petkohinov.com/)