ДОНКА КАДЪНА НЕ СТАНА

Предание за българка, предпочела смъртта пред харема. Обработил Д. Керечиев във в. «Родопски устрем», бр. 49 от 1962 г.

По цял ден Сюлейман обикаляше селото. Пъхнал ръце в бездънните си потури, заобиколен от няколко сеймени, той надничаше из чуждите дворища. Но наближеше ли къщата на Велко кехая, сякаш властна ръка го приковаваше. Пепелявите му очи проблясваха, а под прошарените му рунтави мустаци заиграваше ехидна усмивка. Протягаше врат през стобора и като вълк дебнеше откъде Донка ще изскочи или песен ще подхване. Стоеше минута-две, тръсваше глава и отминаваше нататък.

Онзи ден, когато за пръв път влезна в селото с потерята си, за да прогони комитите, най-напред срещна нея. Нарамила искрящи от слънцето бели харкоми (менци), които се полюшваха върху вита кобилица, ситнеше по нанагорнището. Тя беше стройна като топола, с ален ръченик, който прикриваше смолистата, сплетена на една плитка коса. Дълго Сюлейман стоя загледан в нея. Погледът му шареше низ кръшната ù снага. Дръпна юздите. Конят изцвили и като вихър след нея се понесе. Тя се извърна. Кафявите ù очи стрелнаха пашата, а по бялото ù лице сянка на страх и досада премина.

— Какво, ага, къде си тъй запрепускал — със свито сърце проговори тя. Той стоеше прегърбен на коня, не знаеше какво да отговори. Много жени бе срещал, а в харема му не една загуби своята младост. Където и да минеше, навсякъде с поклон и боязън го посрещаха. Жените бягаха, а мъжете, свили ръце в юмруци, заканително след него гледаха, но и те не смееха по пътя му да минат. А таз «гяурка», вместо в калта по очи да падне, дори го първа заговори.

— Видях те одеве на бунара и конят ми вместо по пътя след теб се понесе.

— Ех, господарю, с мен защо се подиграваш? Остави ме на мира, че тейко у дома ме чака. А какво ще кажат и комшиите, мома насред пътя с турчин да говори.

Злорада усмивка прогони бръчките по лицето на пашата. Нищо не каза, дръпна юздите и отмина нататък.
*
Месец мина, откак бе заседнал в селото, но вместо в балкана все по кръчмите стоеше.

Една вечер, когато луната току-що се бе издигнала и щедро разхвърляше сребристите си кичури над реки и планини, той се измъкна от кафенето. Полюшваше се, подкрепян от няколко сеймени, когато почука на кованите порти на кехаята. Отвътре се чу отпаднал старчески глас, примесен с вой на кучета. Вратата изскърца и пред прага застана едър, пречупен от годините мъж. Като втренчи поглед в сянката пред него, той изтръпна, преви се на две, но бързо се овладя и със сподавен глас заговори:

— А, ти ли си, ефенди. Виж каква изненада. Да се не надяваш, че такъв висок гост и нас, гяурите, ще посети. Но какво чакаш, влез, изпълни къщата ми с радост.

Сянката се отдели и пристъпи напред. Без да погледне стопанина, премина през двора и блъсна някаква врата.

След него влезе кехаята, а малко по-късно, с поднос, на който димяха две турски кафета, дойде и Донка. Светлината на огнището я правеше по-стройна и висока. С побледняло лице и чудно извити вежди, тя изглеждаше още по-красива. Сюлейман не сваляше очи от нея, опипваше я с очи. Желанието му се разгоря с още по-голяма сила. Без да погледне Велко и кафето, той заговори бързо.

— Стопанино на тази къща и ти, алтън девойче, чуйте какво ще ви кажа. Но за ваше добро не отказ, а съгласие искам да чуя. Харесвам те, хубава Доно, и туркиня ти ще да станеш. На Филибе ще те водя, та и в мрачните ми сараи слънце да погрее.

Бледото ù лице стана още по-бледо. Очите ù се разшириха, но вместо предишния страх в тях решимост пламтеше. Остави кафето на миндера и със сподавен глас заговори:

— Не, ага, аз няма да дойда. А и братята ми са далеч оттук. Чак в Беломорието с овцете отидоха. Без тяхна благословия ни крачка няма да сторя. А и сърцето ми по друг копнее. Той е тук, в балкана, и с него сме се клетва клели гроб раздяла да ни бъде.

— Ех, гяурко глуповата! Братята ти кой ще чака и твойто сърце ще вярва!

— Не, ага, тя няма да дойде. По-добре през трупа ми я преведи, отколкото да видя, че ти си я докоснал — с треперещ от вълнение глас проговори старият комита.

Сюлейман скочи. Устните му затрепераха. Застана пред вратата, измъкна кривия си ятаган и подсвирна няколко пъти. Отвън се чу тропот на копита. Кучетата от страх заскимтяха. Стълбата изскърца и на входа застанаха със заредени авзалии няколко турци. Кръвясалите им очи зашариха из стаята. [авзалие — пушка или пищов, които се възпламеняват чрез капсула]

— Бързо хванете тоз гяур и през чардака го хвърлете, а тази вълчица на моя кон привържете!

Донка сякаш се бе вкаменила, но когато един нисък, с циганско лице турчин се приближи и се вкопчи в нея, блъсна го и се спусна кьм вратата. Тук друг я посрещна, замахна и тя се строполи на пода, някой сграбчи косата ù и я помъкна през стълбите надолу. Като на сън чу вик, нещо тупна на двора.

Минаваше полунощ. Донка се размърда, но вместо киченото халище в ръката си държеше няколко тревички. Главата ù бучеше. Огнени кръгчета като зли вещици ситняха пред очите ù. Надигна се, разтърка лицето си, от недоумение дори не извика. Вместо в малката си стаичка тя лежеше на тази поляна. Погледна нагоре. Далеч по небето едва мъждукаха звезди. Те тръпнеха и сякаш прощален поздрав на луната пращаха, която се спускаше над черните очертания на борове и канари. Встрани гореше огън. Една сянка се наведе над нея и впи костеливите си пръсти в разпилените ù коси.

— Е, хубавице, най-после се събуди. А ние вече помислихме, че не на мен, а на аллаха ще гостуваш.

Тя се сепна. Някакво странно чувство я обземаше. Протегна ръце, искаше да ги впие в шията на прегърбеното тяло, която се бе надвесило над нея, но силите ù не достигаха.

— Българко, защо се още ти противиш. Това е мойта воля. Срещу нея що можеш да сториш!

— Разбрах, че съм вече твоя и връщане назад няма. Но да тръгваме по-бързо, че до Филибе път ни чака!

Странен беше гласът ù, а погледът ù, устремен към пътеката, която прорязваше скалите, блестеше като острие на нож. Спасителна мисъл бе дошла и усмивка разцъфтя по алените ù устни, неизпитали още що е първа целувка.

Сюлейман плесна с ръце. Весел вик проехтя в нощта. За миг конете бяха оседлани, а Донка стоеше в прегръдките му, леко превързана с атлазено ремъче за коня. Веч не се противеше, дори песен подхвана. Пееше за планината и китните поляни, за Гордю войвода и разбитите момински мечти. Тя пееше, а бездните под нея с ехото ù отвръщаха. Тих ветрец http://petkohinov.com/)