БОГУТЕВЦИ ВЯРА НЕ ДАВАТ

Предание за помохамеданчването на с. Богутево, Смолянски окръг. Обработил Ив. Гавазов във в. «Родопски устрем», бр. 104 и 105 от 1965 г.
Селото заспиваше под шепота на пролетния ветрец. Бледожълтите светлинки гаснеха една по една. Хората се бяха изпокрили. Неизвестността за утрешния ден ги измъчваше. Само преди няколко часа те бяха събрани на мегдана от мухтарина. Прочетена им беше височайша заповед, с която се нареждаше селяните да не ходят извън селото, да приготвят парите за изплащане на данъците и да посрещнат добре пратениците на султана — рота еничари, охраняващи двама-трима забити (бирници), и един кривонос ходжа.

Заповедта хвърли селото в неспокойствие и тревога. Хората настръхнаха, сбръчкаха вежди. По лицата им се изписа тъга и мъка. Всеки се ослушваше, всеки обмисляше какво да направи, как да се избягнат ужасите на наближаващата напаст. Затова в тази пролетна вечер те отрано се бяха прибрали в домовете си зад здраво залостените пътни врати.

— Не ще е за добро, Вълко — подхвана шепнешком Чилингир, подпрял рамо на оградата на своя съсед. — Ето, откак се е стъмнило, сън не ме хваща. Дотегна ми мълчанието и гробната тишина в къщи.

— Питаш ли и мене какво е на сърцето ми? Огън гори нейде ей тук — и той посочи с ръка изпъкналите си гърди. — Нещо ме мори, души ме, стяга. Не мога, Чилингир, не мога тъй, да бягаме по-добре.

— Ти да не си луд? Ха си избягал, ха селото затриха. Не! Не бива. Ще измислим нещо друго. Нали видя одеве. Че Паско отиде у бай Илчо. Двамата ще ни дадат акъл какво да правим.

— Какво сте се разприказвали така високо? — обади се от, стръмната пътека Паско, който идваше срещу тях. — Ако ви чуят или забележат, тежко ви и горко. Я елате да ви кажа нещо тайно.

Двамата направиха крачка-две и се вгледаха един в друг. Мракът все повече покриваше бледите им лица.

— Научихте ли повече нещо от това, което съобщи мухтаринът? — поде Вълко. — Сигурно с бай Илко сте разбрали нещо повече. Казвай де!

Двамата наостриха слух и заочакваха с трепетно вълнение. Паско помисли, постоя миг-два така и сподавено рече:

— Лошо, лоши времена... Сега сме тук, а утре не знаем как ще осъмнем. Завчера оттук мина един другоселец. Бил от чепинските махали. Бяга горкият човек, ама и той не знае къде. Страшни работи разправя. Всички села из Чепинско турците в пепел превръщат. Колят и убиват всеки, който им се противопостави на нещо. Само тези, които приемат тяхната вяра, остават живи. А вие знаете ли, братя, че щом мечката играе в съседния двор, непременно ще дойде ù в нашия.

Двамата го слушаха със затаен дъх и не смееха да го прекъснат.

— Но ние ще се борим — след кратка пауза продължи Паско. — Отпор, братя. Отпор трябва да дадем! Ние с бай Илко решихме да изкараме цялото село и да отидем ей там, някъде из Калъчборун или към Старо село. Там да се крием. Ако ни намерят, ще влезем в бой. Така решихме. Сега тръгвам да се срещна и с бъкларя Манол, и с Иван и Георги Терзиевите, и с някои други.

Паско закрачи по стръмнината на съседната махала, оставяйки след себе си своите верни приятели.

— Ама сербез момче е Паско — подхвана Чилингир. — Има защо бай Стоян да похарчи парите си по него, за да го научи на четмо и писмо. Разправят, че ходил чак в Пловдив, обиколил много села и градове. Виж го какъв смелчага е. Хубаво се допълват с бай Илчо. Той със своята мъдрост и Паско с учението си на добър край ще ни изведат.

Миг след това две пътни врати се затвориха.

Турската потеря беше наближила селото. Изпратен бе особен вестоносец, който да извести на мухтарина пристигането ù и да предупреди покорените да стоят в селото. Наредено бе да се пази в тайна денят за явяването на потерята. Всички тези нареждания мухтаринът изпълни.

В зората на следващата сутрин главатарят на потерята Осман бей вдигна в тревога всички еничари. След половин час селото бе обградено от всички страни. Издадена бе заповед нито един българин да не излиза извън него. Из селските пътеки отекна шум на конски копита, придружен с провикванията на потерята. Хората занадничаха по прозорчетата и изведнъж настъпи тревожна суматоха. Старият поп бе изтичал набързо в църковния двор и заопъва въжето на камбаната, чийто звън заливаше къщите и махалите и предвещаваше настъпващото тревожно утро. Чилингир и Вълко излязоха на двора и стояха онемели.

— Бягайте, братя-я-я! Турци ... — се носеше мощният глас на Паско.

Като раздразнен кошер хората се щураха нагоре-надолу. Как да се остави и къща, и добитък, и семейство ...

В това време мухтаринът и Осман бей се бяха покачили на чардака на къщата му и с видимо задоволство наблюдаваха селото.

— След час-два всички хора да бъдат ей там — на оня мегдан — рече Осман бей на мухтарина. — Отделете хубавите моми настрана — злорадо отсече той.

— Добре, ефенди. Всичко ще бъде сторено, както заповядате.

Мухтаринът бързо излезе на двора. Няколко еничари стояха до къщата му и очакваха нарежданията на Осман бей. При тях отиде мухтаринът. Разпредели ги на двойки и ги изпрати по съседните махали. Те трябваше да докарат хората на мегдана. След миг еничарите изчезнаха из криволичещите пътеки на селото.

Отекнаха писъци и олелия. Те пресякоха и разговора, който Осман бей водеше с мухтарина, когато си пиеха кафето. Двамата се спогледаха и една усмивка се появи на загорялото и грубо лице на турския деребей.

— Силни сме и нашата сила е голяма — гордо заяви Осман бей, за да влее смелост у смутилия се мухтарин.

— Тъй е, ефенди, тъй е — едва чуто произнесе той. — Нека бъде волята на аллаха.

— Паша ефенди, неколцина от гяурите избягаха — едва произнесе втурналият се запъхтян еничарин. — Какво ще наредите?

— Веднага по следите им. Селим ага да тръгне незабавно след тях и никаква милост! На часа на залавянето веднага ми съобщете и ги доведете тук, на мегдана. С тях ще се разправям аз. И най-напред ...

— Слушам!

И еничаринът бързо се изви и се спусна низ стълбището.

Навън писъците и плачовете не преставаха.

След три часа на мегдана бяха докарани богутевци. Не след дълго дойде Осман бей и свитата му, придружен от мухтарина. На малка маса един чиновник бе разтворил тефтер и гледаше нещо в него. Друг от приближените на Осман бей подаде лист. Той го взе и зачете на висок глас:

— Слушайте султанския ферман: «До поданиците на империята. С височайшата заповед нареждам да се изплатят всички данъци от немюсюлманското население. В противен случай да се прилага най-строго наказание».

Осман бей поспря, посрича и на края изрече:

— Още сега плащайте. Иначе до един ще ви затворим.

Всички ахнаха. Откъде да се вземат толкова пари?

— Нямаме пари, паша ефенди — умолително изговориха неколцина, — толкова пари, откъде да ги вземем?

— Щом като нямате, хайде всички в оная къща. Там ще постоите без хляб и без вода, а утре ще видим накъде...

— Имайте милост, паша ефенди — прекъсна го една от жените. — Почакайте до есен. Всичко ще платим.

Осман бей остана глух на молбите и стенанията на хората. Еничарите подкараха събралите се към къщата, където ги затвориха.

Към обед избухнаха пожари. Гореше къщата на Паско. Подпалена бе и църквата. Старият поп жално наблюдаваше горящата църковна сграда. Неговото сърце не издържа. В миг той се спусна, прекоси селската уличка. След това една черна фигура пробяга през църковния двор, хвърли се в горящите пламъци и изчезна. Никой не забеляза горящия в пламъците стар църковен служител. Осман бей беше изпратил и група за опожаряване на манастира, който беше на три-четири километра от селото. Малко по-късно стълбове черен дим се проточиха към небесната вис. Овчарите, които бяха на съседните върхове, наблюдаваха пламъците от селото и манастира, без да подозират за сполетялата ги участ.

До вечерта още димяха черквата и няколкото къщи на бегълците.

Затворените престояха цялата нощ. А из къщите им властно се разпореждаха еничарите, които грабеха и унищожаваха добитъка им. Никой от затворниците не мигна цяла нощ. На сутринта Осман бей заедно с ходжата заповядаха да изкарат задържаните.

— Както виждате, нямате ни църква, ни манастир. Данъците не си плащате. Време е вече да помислите и да благодарите на аллаха, че ви помилува. Всички трябва да приемете правата мохамеданска вяра.

Лицата на младежите и жените побледняха още повече.

— Ако пък не щете, всички ще ви хвърлим ей оттам, от високата скала.

— Не искаме! — изрекоха някои от жените. Върховният момент беше настъпил. Хората стояха на прага между живота и смъртта. Всички мислеха по кой път да хванат.

Откъм горния край на селото проехтяха викове. Малко след това на мегдана докараха забягналите. Сред насядалите еничари стърчаха изправени Чилингир, Вълко, бъкларят Манол, бай Илчо и най-подир Паско. Край тях мина Осман бей със злъчна злоба. Той ги гледаше и на всеки стоварваше по един плесник.

— Ще бягате! Всички до един на въжето. Само че не тука. Там, в Пловдив, та каазата да потрепере.

— Братя — подхвана Паско. — Не падайте духом. Ще дойде време ...

Няколко юмрука се стовариха по главата му и прекъснаха пламенния му зов.

Към обед една дълга върволица пленници напускаше богутевските върхари на път за Пловдив. Пътят минаваше по пролома на реката, обрасъл от двете страни с вековни гори. Недалеч от селото стана нещо неочаквано. Неколцина овчари, които бяха със стадата си извън селото, научиха късно за станалото. През деня те бяха оставили стадата и заели удобно положение, въоръжени тояги и купища камъни. Всички очакваха наближаващата колона.

Осман бей беше радостен от постигнатото. Сега той имаше какво да представи на своето началство. И робини все млади и хубави, и пари от награбените, и хора, които ще приемат правата вяра. За това той не говореше с никого. Само от време на време ругаеше някого или подвикваше на обречените.

Изведнъж нещо го цапна по главата, зави му се свят и той се люшна от седлото на коня. Настъпи объркване и паника. Двама еннчари вдигнаха Осман бей и го затъркаха да дойде в съзнание. Други заеха позиция за отбрана. От горния рид на скалата залетяха нови камъни и дървета. Колоната се размърда. Паско успя да отскубне завързаната си ръка и се измъкна от върволицата. Малко подир това трима еничари хукнаха след него. Нападателите усърдно продължаваха боя, без да разберат, че една група еничари вече ги обкръжаваше. След час всички бяха заловени и завързани. Остана нехванат само Паско. Той продължаваше да бяга. Когато се беше измъкнал от колоната, задигна един оставен ятаган. Преследвачите вече го настигаха. До една скала над реката той се скри и зачака. Силите го бяха напуснали. Първият еничарин наближи, огледа се, но тежък ятаган посече охранения му врат. Той се посви и политна към реката. Останалите не разбраха, затова същата участ последва и втория еничар, вървящ бързо по тясната пътека. Паско разбираше, че няма накъде повече да бяга. Беше вече обкръжен.

— Жив не ще ме хванете, разбойници! — гръмогласно извика той.

С два скока той се хвана за скалата и се заизкачва към високия ù връх. Долу пенливите и бързотечни води на реката бяха издълбали голям синкавозелен вир. Паско постоя, поогледа се и с мощен глас извика:

— Поганци-и-и! И на вашето царство ще дойде край!

Миг след това едрата му снага политна от скалата и бухна в синия вир. Гладката водна повърхност разтвори обятията си, прие снажното тяло на героя и го скъта нейде дълбоко.

Скоро потерята потегли на път. Осман бей с разбита и превързана глава мрачно седеше на охранения си кон.

След няколко дни една многолюдна група от мъже и жени, с чалми и яшмаци, се връщаха от Пловдив към Богутево. Тези, които бяха свидетели на кървавата случка, развила се до голямата скала над синия вир, неволно спряха. С дълбока въздишка те почетоха юначеството и светлата памет на Паско. Години по-късно това място те нарекоха Пасков вир, за да напомня на поколенията за непреклонността на тhttp://petkohinov.com/)