АЛТЪН МАРУДА

Предание за Алтън Маруда, предпочела смъртта пред исляма и робството. Обрабочил И. Зоински във в. «Родопски устрем», бр. 94 от 1962 г.
Огънят догаряше. Старецът стъкна главните, хвърли няколко съчки и буйни искри полетяха. Вятърът ги подхвана и една по една те изчезваха в тъмнината. Ние мълчахме. Той въздъхна и прекара длан по набръчканото си чело.

— Хубава е нашата планина, но хората ù са още по-хубави. Песните им са тъжни, провлечени, пропити с мъката и радостта на планинеца, а легендите... Едва ли има по-хубави от тях...

И без да го подканяме, започна.

— Алтън Маруда е била нашенка. Расла в село, усмихвала се на слънцето и се надпявала с горските птици. В цялата околност нямало като нея. От сутрин до вечер ходела по горските поляни, виела разноцветни венци от горски цветя, с които кичела черните си коси, обикаляла върховете на Карлъка и с песните си пленявала планината, а с голямото си сърце — хората. Всяко юнашко сърце тръпнело по нея. А когато със ситни крачки отминавала, нарамила ведрата със студена бистра вода, всички се заглеждали подире ù.

Пленила Маруда сърцето на младия овчар Калин. Изкарвал той стадото си на Перелика, изваждал кавала и засвирвал тъжно. Свирел за голямата си чиста обич. Маруда го дочувала, изкачвала се на най-високия връх и му отвръщала с песен. Между тях се родила любов, каквато се ражда само в планината.

Но... завидяла им Родопа, намръщила се, та подшушнала за нейната хубост на юруците, които владеели съседната планина. Една вечер Калин пак засвирил с кавала. Маруда пак се изкачила на върха и запяла. Дочули я юруците и решили на всяка цена да отвлекат хубавицата. Налетели връз нея, хванали я и я качили на коня. Юрукът, смаян от хубостта ù, я гледал миг-два, после започнал страстно да я целува. Маруда не могла да понесе тази гавра. Без да разбере насилникът, тя измъкнала камата му и я забила в големия, препасан с пояс корем. В предсмъртни мъки той се мъчел да я задържи, но паднал от коня и трупът му се търкулнал. А Маруда, освободила се от него, избягала и се скрила в [пещерата] Ледницата. Юруците дълго я търсили, но не могли да я открият.

Минало доста време. За Маруда нищо не се чуло. Калин станал тъжен, замислен. Свирнята му секнала. За голямата мъка не можел да намери разтуха. Веднъж той спрял на високия камък, любимото му място, и пак извадил кавала. Погледал го, погледал и засвирил. Мелодията като тежка въздишка отеквала в планинските усои. Чул той ехото и спрял. Нещо припарило гърдите му. После се надигнало и заляло с влага очите. И тогава ... някъде дълбоко отдън земи, той чул песента на изгората си. Спуснал се към пещерата, извадил кавала и весело засвирил. Песента на Маруда ставала все по-силнhttp://petkohinov.com/)