В Свещеното Писание е казано: «Синко, кога при стъпваш да служиш Господу Богу, приготви душата си за изкушение: оправи сърцето си и бъди твърд, и не се смущавай във време на посещение от Бога; прилепи се към Него и не отстъпвай, та най-накрая да се възвеличиш» (Сир. 2:1-3).
Щом решиш да постиш, да се каеш, да изповядаш своите грехове, веднага ще се появят множество препятствия, вътрешни и външни. Враговете на човешкия род, узнавайки за твоето намерение, всячески ще започнат да те смущават — и отвън с разни обстоятелства, и вътрешно — с най-различни помисли, съмнения и страхове. Но всичко това ще изчезне, ако ти проявиш твърдост в намерението си.
Необходимо е да се изповядваме колкото може по-често, а промеждутъците между изповедите трябва да бъдат изпълнени с духовна борба, с усилия, подкрепяни от решенията, взети на предишната изповед и в очакване и подготовка за следващата. Така честото изповядване на греховете ще пази и ще поддържа в трезвост целия порядък на твоя благочестив живот. Божията благодат, действаща в тайнствата Покаяние и в св. Причащение, прави човека бдителен към своите немощи: той вече не се скланя така лесно към греховни дела и постепенно укрепва в истините на вярата. Църквата и всички нейни наредби му стават скъпи, близки на сърцето.
Макар че е желателно да имаш свой духовник, все пак това съвсем не е задължително условие за истинско покаяние. За човека, който действително страда за своите грехове, не е от значение кой ще го изповяда: важно е колкото може по-скоро да се покае и да получи прошка на греховете си. При това покаянието трябва да бъде напълно свободно, в никакъв случай не принудително.
Изповедта, това не е беседа за своите недостатъци и съмнения, не е разказ пред духовника за своя живот. Тя е тайнство, а не просто благочестив обичай. Изповедта, това е горещо покаяние на сърцето, жажда за очистване, която произтича от усещането на светостта. Това е второ кръщение, и следователно в покаянието ние умираме за греха и възкръсваме за светостта. Разкаянието — това е първата степен на светостта, а безчувствеността към греха е пребиваване вън от светостта, вън от Бога.
Първото нещо, което трябва да направи готвещият се за изповед, е да изпита сърцето си. Затова е необходимо в продължение на няколко дни да се подготвя: да пости, да се моли повече, да чете духовна литература, съвети и наставления за тайнството Покаяние, да си припомни и запише своите грехове. Обикновено хората, неопитни в духовния живот, не виждат нито множеството свои грехове, нито тяхната гнусота. Те казват: «Аз не съм извършил нищо особено, имам само дребни грехове, както всички, не съм крал, не съм убивал.» Така мнозина започват своята изповед. А самолюбието? Нетърпенето на укори? Коравосърдечността? Човекоугодничеството, слабата вяра, липсата на любов към ближния? Малодушието, духовната леност? Нима всичко това не са важни грехове? Нима можем да твърдим, че ние достатъчно обичаме Бога, че нашата вяра е действена и гореща? Нима ние обичаме всеки човек така, както ни е заповядал Спасителят? Нима сме достигнали кротост, безгневие и смирение? Как можем да обясним нашата безучастност по време на изповед, нашето самомнение, ако не с окаменяло безчувствие, с мъртво сърце, с душевна смърт? Защо светите отци — наши учители, които са ни оставили покайни молитви, са считали себе си за последни грешници, а ние сме убедени, че при нас всичко е благополучно? Колкото по-ярко Христовата светлина озарява сърцето, толкова по-ясно се осъзнават всички недостатъци, язви и рани. И обратно — хората, потънали в греховния мрак, нищо не виждат в сърцето си, а дори и да видят, не се ужасяват, защото те няма с какво да сравнят своето състояние. За тях Христос е скрит от пелената на греховете им.
Изследвайки нравственото състояние на своята душа, трябва да се постараем да различим главните си грехове от техните производни, симптомите от по-дълбоките причини. Например ние забелязваме в себе си — и това е твърде важно — разсеяност на молитвата, невнимание по време на богослужение, липса на интерес към слушане и четене на Свещеното Писание. Но не произхождат ли тези грехове от маловерие и слаба любов към Бога?! Трябва да отбележим в себе си своето непослушание, своеволие, самооправдание, непонасяне на укори, неотстъпчивост, упорство; но още по-важно е да открием и разберем тяхната връзка със себелюбието и гордостта. Ако в нас има стремеж да бъдем винаги сред хората, в общество, ако проявяваме словоохотливост, насмешливост, злословие, ако повече от необходимото се грижим за своята външност и облекло, трябва внимателно да изследваме тези страсти, защото по такъв начин най-често се проявява нашето тщеславие и гордост. Ако прекалено преживяваме житейските си неудачи, тежко понасяме раздялата и безутешно скърбим за покойниците, то не се ли крие в силата и дълбочината на тези наши искрени чувства неверие в благия Божий промисъл?
Има още едно спомагателно средство, което може да ни доведе до познанието на нашите грехове: преди изповедта да си припомним това, в което най-често ни упрекват околните, нашите близки, които живеят с нас. Твърде често техните обвинения, укори и нападки са справедливи. Преди изповедта трябва да поискаме прошка от всички, пред които се чувстваме виновни, за да пристъпим към тайнството с необременена съвест.
Изпитвайки сърцето си обаче, нека внимаваме да не изпаднем в прекалена мнителност и дребнава подозрителност към всяко движение на своето сърце. Ако се случи това, може да изгубим чувството за важно и неважно, да се заплетем в незначителни подробности. При такива случаи трябва временно да спрем изпитването на душата си и да я проясним с молитва и вършене на добри дела.
Подготовката за изповедта не се състои в това, да си припомним напълно и дори да запишем своите грехове, а да достигнем такова състояние на съсредоточеност, сериозност и молитва, при което ясно като на светлина ще се виждат нашите грехове. Изповядващият се трябва да представи на своя духовник не списък грехове, а покайно чувство, не подробен разказ за своя живот, а съкрушено сърце.
Да знаеш своите грехове, това още не означава да се каеш за тях. Наистина, Господ приема искрената и добросъвестна изповед дори ако тя не е съпроводена със силно чувство на покаяние, но трябва и този грях — окаменялото безчувствие — да изповядаме мъжествено и откровено, без лицемерие. И все пак, съкрушението на сърцето, скръбта за собствените грехове — това е най-важното, което трябва да принесем по време на изповедта. Но какво да правим, ако сърцето ни, изпепелено от греховния пламък, не се оросява от живителните води на сълзите? Какво да правим, ако нашата духовна немощ и телесна слабост са толкова големи, че сме неспособни за искрено покаяние? Това все пак не бива да бъде причина за отлагане на изповедта в очакване на покайни чувства. Бог може да се докосне до нашето сърце и по време на самата изповед: гласното изричане на греховете ни може да смекчи сърцето, да изостри духовното ни зрение, да засили покайното чувство. За преодоляване на нашата духовна вялост най-много спомагат молитвената подготовка за изповед и постът. Изтощавайки тялото, постът нарушава гибелното за нашия живот благополучие и самодоволство. Сам по себе си обаче той само подготвя, разрохква почвата на нашето сърце, та да може то по-лесно да попие молитвата, словото Божие, житията на светиите, творенията на светите отци, а това, от своя страна, ще доведе до усилване на борбата с нашата греховна природа, ще ни подтикне към активно извършване добро на ближния.
Нашето безчувствие на изповед в повечето случаи се дължи на това, че ние нямаме страх Божий. Ето къде трябва да бъдат насочени усилията ни. За това са твърде полезни четенето и размишленията за смъртта, за Страшния съд, за горестното пребиваване на грешниците в ада, за преходността на този живот и за безкрайното величие на вечността.
На изповед не бива да очакваме само въпросите на свещеника, необходимо е и самите ние да направим усилия: нали изповедта е подвиг и себепринуждаване. Необходимо е да говорим точно, без да замъгляваме грозотата на греха с общи приказки. Когато се изповядваме трябва, макар и с труд, да отхвърлим съблазняващото ни желание за самооправдание, да се откажем от опити да обясняваме на духовника «смекчаващите вината обстоятелства» и да говорим за другите, които уж са ни вкарали в грях. Всичко това са признаци на самолюбие, на липса на дълбоко покаяние, на това, че продължаваме да тънем в същия грях. Понякога се оправдаваме със слабата памет, която не ни давала да си припомним всички грехове. И наистина, често се случва да забравяме бързо и лесно своите грехопадения. Но дали причината е само в слабата памет? Има например случаи, когато особено болезнено е засегнато нашето самолюбие, когато незаслужено са ни обидили. Или обратното — неща, които подхранват нашето тщеславие — успехите, добрите дела, похвалите, благодарностите ние помним дълги години. Всичко, което в нашия светски живот ни е направило силно впечатление, ние дълго и ясно си спомняме. И не забравяме ли нашите грехове поради това, че не им придаваме голямо значение?
Често се случва на изповед да кажат: ние вече сме изповядали този грях, но страхът от неговата тежест продължава да ни безпокои, боим се, че той няма да ни бъде простен и никак не можем да го забравим. Дали трябва да го изповядаме отново или не? На изповед говори всичко, което те безпокои, открий всичко, което те боли и не се смущавай още веднъж да кажеш за своите предишни грехове. Това е добър признак: то показва, че постоянно пазиш чувството за своята окаяност и побеждаваш срама от разкриването на греховните си рани.
Но някои се боят и сякаш не вярват, че греховете им могат да бъдат простени и този страх понякога приема болезнена форма. Това чувство на страх се корени или в недостатъчна вяра, надежда и любов към милостивия Бог или в честото повтаряне на едни и същи грехове. Старай се да не грешиш и тогава с Божия помощ ще се намали и тревогата, че Господ няма да ти прости.
Не допускай мисълта, че твоите грехове са така големи, че няма смисъл да се каеш за тях Кой приема нашето покаяние? Кой лекува греховните ни рани? Всемогъщият Лекар! Всемогъщият Бог! Забележи: Всемогъщият! Като такъв Той прави възможна прошката на всички, дори и на най-тежките грехове.
Има и т. нар. неизповядани грехове, с които мнозина живеят дълги години, а може би и цял живот. Те имат желание да ги открият пред духовника, но се срамуват да говорят за тях и така минава година след година. А тези грехове постоянно тегнат на душата и ù готвят вечно осъждане. О, как трябва да се боим от греховете, за които не сме се покаяли! Нашият живот, по думите на апостола, е като пара (срв. Иак. 4:14). Днес сме живи, а утре ни очаква смъртта. Къде ще скрием там своите грехове? От тях трябва да се срамуваме, а не от покаянието. Покаянието е победа над самия себе си, победен трофей, така че покаялият се е достоен за уважение и чест.
Знак за съвършено покаяние, това е чувството на лекост и чистота, на необяснима радост, при което грехът ни изглежда вече така труден и невъзможен, както преди това е била далечна за нас тази радост.
Покаянието няма да бъде пълно, ако каейки се, човек не утвърди в себе си решимостта да не се връща към същия грях. Но ще кажеш: «Как мога да обещая, че няма да повторя греха? Не е ли по-реално да мислим, че грехът ще се повтори поради нашата немощ? Пък и от собствен опит всеки знае, че след време сякаш неизбежно се връща към същите грехове, често дори години наред не се забелязва някакво подобрение». В действителност обаче не е така. Няма случай, когато, при искрено покаяние и добро желание да се поправим, приетото с вяра св. Причастие да не предизвика в душата добри промени. Човек сам трудно съди за своето духовно състояние. Строгостта, нарастващата взискателност към себе си, засилващото се духовно зрение често създават впечатлението, че греховете са се увеличили. Вярващият започва да мисли, че е станал още по-грешен, че болестта му се е усилила. Всъщност много неща вече са се подобрили, много зли дела са отхвърлени, но на тяхно място са се разкрили други, които по-рано ние не сме забелязвали и борбата трябва да продължи с не по-малки усилия.
Често Сам Господ промислително ни затваря очите за нашите успехи, за да ни запази от тщеславие и гордост. И обратното: за да не изпаднем в униние и за да се решим да започнем борба с греха, Господ не допуска да видим изведнъж пълната картина на нашето грехопадение, която е ужасяваща, а постепенно, според мярката на духовния ни напредък, ни отваря очите. Грехът може още дълго да остава в нас, но честата изповед, причастяването със Светите Тайни вече са го отслабили, разклатили са неговите корени. Пък и самата борба с греха, страданието от него — нима също не е придобивка? «Не бой се, дори да падаш всеки ден и да се отклоняваш от Божиите пътища Стой мъжествено и твоят Ангел-пазител ще почете търпението ти» — казва св. Йоан Лествичник.
Но дори и да липсва това чувство на облекчение, на възраждане, трябва да имаме сили отново да пристъпим към изповедта, да освободим докрай душата си от нечистотата, да разкрием мъжествено цялата ù уродливост, цялата ù сквернота — без да прикриваме и украсяваме нищо, да я очистим от чернотата и калта. Който се стреми към това, непременно ще успее!
Не бива само да приписваме на себе си никакви успехи, да разчитаме на своите сили, да се надяваме на своите възможности. С това можем да загубим всичко, което сме получили.
«Господи, Царю, дай ми да виждам своите прегрешения…» (от молитвата на св. Ефрем Сирин).
«Господи, дай ми помисъл да изповядам моите грехове…» (от седмата молитва на св. Йоан Златоуст преди сън ).
«Събери, Господи, разсеяния мой ум и очисти вледененото ми сърце. Дарувай ми, както на Петър покаяние, както на митаря въздишки и както на блудницата сълзи.»
Амин.
Йеросхимонах Иоан. Молитвата на св. Ефрем Сирин „Господи и Владико на моя живот...“ // Оропски и Филийски митрополит Киприан. Премълчаването на грехове при изповед е смъртен грях // Архимандрит Серафим (Алексиев). «Забравеното лекарство» // Архимандрит Лазар. За греховете //
Към главната страница | Съдържание