Глава първа. Тайнството Изповед

Обръщайки се към Своите ученици, Господ Иисус Христос изрекъл следните думи: «Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето» (Мат. 18:18). А на друго място Спасителят, като духнал, казал на апостолите: «Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат» (Иоан. 20:22-23). Апостолите, изпълнявайки волята на Господа, предали тази своя власт — да прощават грехове — на своите приемници, пастирите на Христовата Църква. Оттогава и до ден днешен всеки, който вярва православно и изповядва чистосърдечно пред православен свещеник своите грехове, може да получи чрез неговата молитва прошка, опрощение (ц.-сл. — «разрешение», букв. «развръзване») и пълно освобождаване от тях.
        В това се състои и същността на тайнството Покаяние. За да се извърши то, е необходимо — от страна на каещия се — искрено разкаяние за своите грехове, желание да изостави греха, да не го повтаря вече; вяра в това, че тайнството Изповед има сила по молитвите на свещеника да очисти и умие чистосърдечно изповяданите грехове. Необходимо условие е също така изповедта да бъде приета от православен свещеник — служител на истинската Христова Църква, която единствена съхранява цялата пълнота на благодатта, дарувана ни от Бога.
        Въпреки че в тайнството Кръщение християнинът получава прошка на всички свои грехове, в по-нататъшния си живот, в непрестанната борба с греха, той не може да избегне временните поражения, падения и отстъпления под влияние на външните съблазни и собствените страсти. Ето защо всеки вярващ се нуждае от това, да изповядва по възможност по-често своите грехове. Но кое особено трябва да ни подбужда към покаяние? Какви мисли и разсъждения подтикват вярващия по-скоро да прибегне към това свято тайнство? Това е преди всичко тази духовна мъка, болка, страдание, които предизвиква в душата всеки грях и всяко прегрешение. Тъй както болният зъб със своята досадна болка не дава на човека спокойно да върши своите дела, но го терзае и мъчи, лишава го от сън и покой, така и трънът на греха, забит в душата, помрачава целия живот на човека, лишава го от духовна радост, мир и благоразположение. Често ние не си спомняме греха, който сме извършили с ума си, дори не го осъзнаваме като грях, но душата ясно го помни, усеща в себе си неговата отрова, измъчва се, страда, боледува и целият човек се изпълва с някаква скръб, тревога и униние. Натрупалите се грехове и прегрешения (не само големите, но и множеството дребни), от които съвестта не се е освободила, я измъчват така, че човек започва да изпитва някакъв необичаен страх, все му се струва, че с него всеки момент ще се случи нещо лошо или пък изведнаж изпада в някакъв нервен срив и раздразнителност, изпитва често безпокойство, няма вътрешна твърдост, сякаш не е способен да владее себе си и т. н. Често той сам не разбира причината за всичко, което става с него, а тя се състои в това, че на съвестта му тежат неизповядани грехове. По Божия милост тези скръбни усещания ни напомнят за тях, та ние, озадачени от такова бедствено състояние на своята душа, да осъзнаем необходимостта да изтръгнем от нея цялата отрова, т. е. да прибегнем към тайнството Изповед и по такъв начин да се избавим от мъките, очакващи след Страшния Божии съд всеки грешник, който не се е очистил тук, в този живот. Това, че грехът още сега, преди Страшния съд така мъчи, изгаря и изнурява човека, само по себе си говори, че неговото свойство е да мъчи, терзае, гризе, гори, тормози, изнурява душата. А там, където грешниците ще попаднат заедно със своите грехове след свършека на света, това свойство на греха ще се разшири и усили безкрайно, така че мъката, която изпитваме тук, на земята, е само едно слабо предупреждение, вразумяване, напомняне на душата за вечните мъки на грешниците.
        Важно и полезно е да помним и това: когато душата на християнина се раздели от тялото, първите два дни тя пребивава близо до местата, където човекът е живял, но на третия ден, придружавана от Ангела-Пазител, тя започва да възхожда от земята към небето за поклонение пред Господа. Именно тогава — след разделянето на душата от тялото, за нея настъпва страшен и решаващ момент. До четирийсетия ден тя минава през т. нар. митарства и над нея се извършва частен съд, при който на нея ù бива определено място до всеобщото възкресение и Страшния съд, когато ще бъде произнесена окончателна присъда над целия свят. При възхождането на душата на небето, към нея пристъпват начело с князете си «поднебесните духове на злобата» (Еф. 6:12) — злите бесове, които изпълват въздушното пространство (ср. Еф. 2:2), и започват да предявяват пред Ангела, съпровождащ душата на християнина, своята власт над нея.
        Те започват да крещят всякакви обвинения, да изброяват всички грехове, извършени от човека, като при това припомнят и такива точни подробности, които съгрешилият едва ли е забелязвал през своя земен живот, различни нарушения или дори само съблазнителни думи, изречени някога от умрелия мимоходом. Тогава се вижда, че всичко това е било грижливо записано от нашите зли врагове и запазено за последния ден, за да могат те с целия този куп срамни постъпки, да смутят душата и да ù отнемат всяка надежда за спасение. Тогава всичко извършено става важно, всяка дреболия става препятствие по пътя на бедната душа, която се старае по-скоро да се отскубне, да избяга от тези гнусни обвинители.
        Това бесовете правят от завист, тъй като самите те не могат и не желаят да се покаят и затова страшно негодуват, когато виждат как синовете човешки чрез покаяние се изкачват на небето и избягват от ада, приготвен за злите духове и техните служители. Ето защо те с всякакви — истински и лъжливи — обвинения се стараят да задържат душата и се радват, ако могат да го сторят. Те са тъй нагли, че не само всичко припомнят до най-малки подробности, но даже явно лъжат и клеветят, макар и да знаят, че техните клевети няма да бъдат взети под внимание от Праведния Съдия. При все това, желаейки да смутят душата и да я докарат до отчаяние, те говорят и това, което не е било. Обаче греховете, които са били изповядани от човека през неговия живот в тайнството Покаяние и са били простени от свещеника, бесовете не могат дори да си спомнят. В момента на изповедта тези грехове напълно изчезват от техните черни списъци. Никой и никога не може да вмени на душата грях, който е бил извършен в този живот, но е очистен чрез тайнството Покаяние. Такава е силата на това тайнство!
        Твърде полезно е преди изповедта да прочетем подробното житие на преп. Теодора Цариградска1. Тя приела монашество и се подвизавала под духовното ръководство на преп. Василий Нови2 († 944 г.). Блажена Теодора починала през 940 г. След смъртта ù ученикът на св. Василий, Григорий, молел стареца да му открие задгробната участ на преподобната. И ето, по молитвите на св. отец неговият ученик имал следното чудно видение: той говорил с преподобна Теодора и тя му разказала какво се случило с нея при смъртта ù и след това, когато душата ù преминавала през страшните изпитания. Блажената описала подробно как придирчиво пристъпвали към нея злите духове, как изследвали всички страни на нейния земен живот, как при това те се делели на групи, всяка от които била «специализирана» в определен вид грехове, представляващо отделно митарство. На всяко митарство душата бива посрещната от бесове, които в земния ù живот са я изкушавали със съответния грях — напр. на митарството на блуда я спират духове, които са я съблазнявали с блудни грехове, на митарството на осъждането и клеветата — такива, които са я съблазнявали с осъждане и клевета. Според вида на греха бесовете имат и различен външен вид — и колкото по-отвратителен е грехът, толкова по-отвратителни и нагли са самите те. Към което митарство е близка и сродна душата според извършените от нея дела, на него с по-голямо настървение те я нападат. И ако тя не намери с какво да покрие тези обвинения, то бива хвърлена в ада и затворена там до всеобщото възкресение, като само молитвите, отправяни за нея от Църквата могат да облегнат задгробната ù участ.
        За тези страшни задгробни изпитания на душата многократно споменават светите отци и Свещеното Писание. Например в Псалтира св. пророк Давид често говори от името на душата, преминаваща по този път в страната на смъртната сянка и молеща се към Господа да бъде избавена от своите врагове: «Не ме предавай на… моите врагове, защото въстанаха против мене лъжливи свидетели и дишат злоба» (Пс. 26:12). И много други подобни места в Свещеното Писание и у светите отци на Църквата също напомнят за този страх и трепет, които ще ни обземат, когато преминаваме през митарствата. Затова, колко е полезно предварително, докато имаме още време, да се готвим за смъртния час, да разгледаме внимателно всички свои грехове, като се ръководим тъкмо от митарствата, на които, според указанията на блаж. Теодора, духовете на злобата разследват душата (виж поместения по-долу разказ за митарствата). Като помним всичко това и вярваме несъмнено в учението за преминаването на душата през митарствата, така както то е прието от цялата наша св. Църква, нека се постараем благовременно да отнемем от тези зли демони всичко, което в техните лапи може да послужи като оръдие за наше мъчение!
        Практически тайнството Изповед се извършва така: отначало свещеникът се моли заедно с тези, които желаят да се изповядат, след това те един по един пристъпват към аналоя, на който лежат св. Евангелие и кръст, правят поклон към тях или към олтара, после застават пред аналоя с наведена глава или коленичили. Тогава свещеникът прочита кратка увещателна молитва към каещия се, в която с малко думи, но дълбоко и съдържателно се напомня за смисъла на изповедта, за отговорността на изповядващия се, за това, че той стои пред Самия Господ, а свещеникът е само свидетел на неговия съкровен разговор с Бога. Тази молитва е следната: «Ето, чедо, Христос невидимо стои и приема твоята изповед. Не се срамувай, не се бой и не скривай нищо от мене, но кажи всичко, с което си съгрешил, за да получиш прошка на греховете от нашия Господ Иисус Христос. Ето и Неговата икона е пред нас, аз съм само свидетел и ще засвидетелствам пред Него всичко, което ми кажеш. Ако скриеш нещо от мен, двоен грях имаш. Внимавай, защото си дошъл в лечебница — да не си отидеш неизцелен.» След това изповядващият се трябва да прочете Символа на вярата и с това да засвидетелства своето православно изповедание. Сега най-често Символът на вярата се чете пред всички, които се готвят за изповед, след което те пристъпват един по един пред свещеника.
        Понякога, ако човек се затруднява сам да започне изповедта на своите грехове, свещеникът му задава въпроси. При това първите въпроси, така както са подредени в требника, се отнасят за вярата, за православното изповедание, за верността към св. Православна Църква. Без вяра в светостта на догматите и преданията на Църквата или при съмнение в тях, а също при желание да се придържаш към едно или друго еретическо учение или отстъпление, цялата по-нататъшна изповед губи смисъл. Затова първите въпроси трябва да имат следното съдържание:
        «Кажи ми, чедо, вярваш ли във всичко, което ни е предала и на което учи Православната Църква и не се ли съмняваш в някое нейно предание или учение?»
        «Не си ли бил еретик или отстъпник, не си ли общувал с тях, не си ли посещавал техните сборища, не си ли слушал техните поучения или чел техните книги?»
        И тъй, необходимо е първо каещият се твърдо и решително да изповядва православната вяра в сърцето си и да се покае за всички свои съмнения, колебания, отклонения от нейната чистота. Особено важно е решително и чистосърдечно да се покае за всички неправославни учения и вярвания, с които е имал нещо общо или на които е имал доверие преди да пристъпи към покаянието. Само тогава по-нататъшната изповед ще има смисъл.
        Съществуват описания на най-разпространените духовни болести — грехове, лоши навици, страсти, заедно с някои разяснения към тях, така че този, който се готви за изповед да може, четейки ги, по-дълбоко да надникне в себе си, да намери по-точни изрази, названия на своите недъзи. При това е полезно предварително да съставим за себе си план какви грехове ще изповядаме, за да не ги забравим по време на изповед. Необходимо е обаче, не просто да прочетем списъка на своите грехове, а с чувство на вина и разкаяние да ги открием пред Бога, да ги изтръгваме от душата си като отровни змии и с отвращение да се избавяме от тях. Мислено сравни този списък със списъците, които злите духове ще държат против теб на митарствата и знай: колкото по-обстойно обвиниш себе си сега, толкова по-малко грехове ще се намерят тогава в техните демонски писания. Естествено, като изливаш своята мерзост и я откриваш пред друг, ти неизбежно ще изпиташ чувство на смут и срам, в сърцето ти ще се води вътрешна борба. Но не чувствува ли същото човек, който отива при лекаря с някаква отвратителна болест: и срам, и боязън, и страх от болката?! Желанието за изцеление обаче побеждава всичко. Толкова повече жаждата за духовни блага трябва да ни даде още по-голямо мъжество при изповедта. И тук — колкото по-силна е борбата, колкото повече срамът и страхът ни пречат да се изповядаме, толкова по-важно и необходимо е на всяка цена да ги преодолеем, защото самите тези чувства са изява на духовното ни състояние. Те доказват, че страстите и греховете здраво са се вкопчили в душата и силно се съпротивляват, нежелаейки да бъдат разкрити, защото това означава за тях почти пълно поражение, а за душата — начало на изцеление. Затова е толкова голямо облекчението и радостта на душата, след като посрамващият грях бъде изобличен, изтръгнат от своето гнездо. Духовната борба с греха не може да мине без труд и болка. Ние така сме се сраснали с греховните навици и мисли, че да се разделим с тях е все едно да отсечем ръката от живо тяло или да извадим окото си. Но важно е всичко да бъде изтръгнато напълно, изцяло да бъде изсмукана отровата от раната с едничкото желание да очистим душата си без страх от болката и смрадта, да открием пред Господа всичко, цялото безобразие на своята душа пред милостивия Лекар на душите и телата. И бъди твърдо уверен — колкото и да е отвратителен твоят вътрешен греховен свят, и Сам Господ, и Неговият служител — свещеникът, който те изповядва, само се радват, когато ти се отричаш от греха. В душата на свещеника остава само радост за покаялия се. Не допускай мисълта, че свещеникът може да загуби доброто си разположение към теб или да започне да те презира. Не! Всеки свещеник след искрена изповед получава още по-добро разположение към изповядващия се, чувствува го по-близък и с още по-голяма загриженост започва да се отнася към него. Не се съмнявай в това!

Бележки

1. Паметта ù се празнува на 30. ХІІ./12. I.
2. Паметта му се празнува на 26. ІІІ/8. IV.

Допълнителни четива и препратки

Оропски и Филийски митрополит Киприан. Премълчаването на грехове при изповед е смъртен грях (Поучително чудо на Пресвета Богородица)


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.