Кънчовото камъче

Помня го хубаво оня ден. Вървяхме край притъмнелите води на Росица, срещу течението ѝ, все покрай склонените над реката зелени плачещи върби. На моя приятел Кънчо предстоеше да се връща в казармата — тогава той беше войник. Над нас се синееше ясно-ясно небе, мек ветрец люлееше тревиците по речния бряг. Вървяхме ние, трима другари, и кротичко се разговаряхме за едно-друго. Кънчу беше мъчно, че отново трябва да се раздели с родните места. Като го гледах го такъв окахърен, реших да го поутеша и рекох му:

— Кънчо, я си вземи едно камъче от тия, да ти спомня родния край! Като си го погледнеш, ще си спомниш за тука и може да ти поолекне, а?

Кънчо се зарадва от това предложение и веднага се наведе, та си избра едно хубаво камъченце от нашите — такива, каквито и по цял свят не можеш намери! И прибра си го това камъче, та оттогава колчем се срещнем с Кънча, колчем с приятели заговорим за него, все се сещаме и за камъчето. И това чудно Кънчово камъче никак не можем го забрави.

Оттогава минаха години. Но, повярвайте ми, колкото и да се отдалечихме едни от други, колкото и трудности да ни огънаха плещите, споменът за онзи спокоен ден край Росица е неизгладим — от него ни лъха мир и радост, весело слънце наднича иззад облаците на житейската горчилка и разбутва грамадата от скърби. А тая грамада расне не с дни, а с часове.

Пленници на каменни, бездушни градове, вклещени в тленния житейски кръговрат, ние неусетно късаме нежните нишки на детинското си приятелство, с все по-лека ръка изскубваме из недрата си тъничките тревици на детските спомени, измежду които блещукат неизчетните камъчета на незабравимия слънчев роден край. А вижте, — от България са останали само шепа Кънчови камъчета — разпилени, подритвани, изгубени сред пепеляците на днешното бездушие, тленност и хладносърдечие. И колцина са ония внимателни души, що намерват време да се погрижат да спастрят, ако не друго, то поне шепа светли, Кънчови камъчета…