Тридесет и шестте стратегеми
Откъс от древнокитайския трактат по военно изкуство «Тридесет и шестте стратегеми». Книгата е отпечатана от реномираното издателство “Изток-Запад” през м. декември 2013 г.
Сведения за книгата «Тридесет и шестте стратегеми»
Произходът на книгата
„Тридесет и шестте стратегеми“ се приписва на перото на Ян Нанкъ, живял в Сиен’ян по времето на династия Цин (246—207 пр. Хр.). Това е книга по военно изкуство, която е съставена чрез синтез на богатия военен опит и изключителната военна мисъл на древен Китай. Книгата принадлежи към съкровищницата на древнокитайската култура. Счита се, че изразът „тридесет и шест стратегеми“ е използван за пръв път от генерал Тан Даоци (ум. 436 г.) от Южна Сун в съчинението «Книга за Южно Ци» раздел «Животопис на Уан Дзиндзъ», където пише: „От тридесет и шестте стратегеми на господин Тан бягството е най-превъзходната, затова бащата и синът нямат друг изход, освен да избягат.“ Смисълът на израза е, че когато поражението е неминуемо, единственото спасение е в отстъплението, което в случая се явява превъзходна тактика. Изразът е използван и през следващите епохи, например от Сунския поет-монах Хуей Хун (1070—1128) в книгата «Нощни слова от хладната постница»: „Съществуват тридесет и шест умни хода, най-превъзходен от тях е да се отдалечиш“. Към края на династия Мин и началото на династия Цин все повече и повече писатели се позовават на „тридесет и шестте стратегеми“. Това довело до съставянето на едноименна книга, в която те са събрани наедно. Не е установено обаче кой точно е сторил това и кога.
Известната от тези упоменавания древна книга е открита едва в началото на 1940-те години. Господин Шу Хъ, в статия, поместена във всекидневника «Светлина» (光明日報, 16.ІХ.1961 г.) със заглавие: «Относно израза „Най-превъзходната от тридесет и шестте тактики е бягството“» накратко запознава читателите с историята на това откритие:
Пред повече от десет години, в една невзрачна и изоставена книжна лавка неочаквано открих брошура, отпечатана върху хартия ръчно производство. Върху корицата бе написано Тридесет и шест уловки, а отстрани със ситни знаци — „частен препис на книгата по военно изкуство“. В началото на книгата имаше кратък увод, накрая имаше половин страница от послеслов. В предговора на препечатката се споменаваше, че в ръкописния препис „от послеслова се е запазила само половин страница“.
Откритата и запазена от господин Шу Хъ мъничка книжка е всъщност преиздадената през 1941 г. от печатница Синхуа в Чънду върху ръчно изработена хартия. В това повторно издание има кратко разяснение, където се говори, че ръкописният препис е открит в Бинджоу (днес околия Бин в пров. Шаанси), в някаква книжарница, при което първата част „бе беседи върху поддържане на здравето, а последните няколко десетки глави бяха допълнени с препис на тридесет и шестте уловки, чиито обяснения бяха изцяло по военно изкуство; по-късно узнахме, че това всъщност са истински военни тактики“.
Книгите на Китай по военно изкуство са неизброимо множество, от тях някои са съхранени в преписи, други са споменати в исторически и други съчинения, но запазени или в откъси, или изчезнали без следа. Но нито сред запазените, нито сред списъка на споменаваните не се среща този „частен препис на книгата по военно изкуство“ назована «Тридесет и шестте стратегеми». Среща се изразът „тридесет и шест уловки (тактики, хитрости)“, както вече споменахме по-горе, в животописа на Уан Дзиндзъ в династийната книга на Южна Ци.
Кой всъщност е Уан Дзиндзъ?
Генерал на служба в династия Ци, който в първата година на периода Юнтай (498 г.) се възползвал от тежкото състояние на болния владетел на Ци Мин-ди и разпалил бунт. Синът на император Мин-ди, Сяо Баодзюан узнал за това и извънредно се изплашил. Той изпратил съгледвачи да огледат от височините положението във вражеския стан. Те съгледали, че в далечината се е подпалил павилион и помислили, че огромната войска на генерал Уан Дзиндзъ вече е дошла, затова бързешката се приготвили за бягство. Като чул за това от подчинените си, Уан Дзиндзъ с подигравателна усмивка изрекъл горните думи: „От тридесет и шестте стратегеми на господин Тан бягството е най-превъзходната, затова бащата и синът нямат друг изход, освен да избягат.“ Споменатият от генерал Уан господин Тан е друг пълководец от друга епоха.
Кога и от чия ръка в крайна сметка са записани «Тридесет и шестте стратегеми“? Тъй като никъде в историческите извори не се споменават, за тях можем да съдим единствено по съдържанието на самото съчинение.
Някои от имената на „тридесет и шестте стратегеми“ се срещат често в литературни произведения от епохите Юан и Мин, но почти никога — в книги от предишните епохи, от което можем да заключим, че книгата с „тридесет и шестте“ стратегеми е съставена не по-рано от епохата Мин. Важно е да отбележим, че точно през тази епоха се появяват огромно множество книги по военно изкуство, сред които преобладават най-вече сборниците и справочните издания от енциклопедиен тип. Така например сборникът от епохата Мин, наречен «Сто думи за военното изкуство» (《兵經百言》) представлява само 100 йероглифа, чрез които е изразена мъдростта на военното изкуство. Те са използвани като тематични гнезда, към които отделно са добавени обяснения. Да споменем и съчинението на учения от втория период на епохата Мин, Ин Биншан, озаглавено „Военните мрежи на отшелника Байхао-дзъ“ (《白毫子兵罓畾》), в което съставителят е събрал и подредил есенцията на военната мисъл на предците си, изкована в тридесет и шестйероглифа. Към всеки от тях, с използване похватите на абстрактната и символична мисловност, са добавени кратки, но дълбоки по смисъл обобщения.
Още една особеност на военните съчинения от епохата Мин, която не трябва да пропуснем да споменем, е общоприетата за това време практика за разкриването на военните мъдрости да се използва древнокитайската „Книга на промените“ (И-дзин 《易經》). Тъй например ученият от Мин Джао Бънсюе обучавал на военно изкуство посредством „Книга на промените“, написал за това книга и предал същата методика на учениците си. Един от неговите ученици, прочутият военачалник Ю Дайоу е казал: „Йоу[тоест аз] чете предаденото му от покойния учител съчинение «Военното майсторство във вътрешни и външни глави» (《韜鈐內外篇》) вече година време, разумява вътрешния му смисъл и вече знае, че нито едно слово в него не е без основание в «Книга на промените».“ А «Тридесет и шестте стратегеми» е книга, която сякаш е излязла изпод същата четка с книгата на Джао Бънсюе — в нея за обяснението на всяка отделна стратагема се прибягва до хексаграмите на древната гадателна книга.
Най-накрая, в едно съчинението против манджурската държава Цин от края на Мин и началото на Цин се споменават „тридесет и шестте прийома“, сред които само няколко имат различни наименования от тези в преведената тук книга. Заглавието на това съчинение е «Записки за Хунмън» (《洪門志》„Хунмън“ или „Великото учение“ е название на тайно общество от ХVІІ век, чиято цел била възстановяването на династия Мин). В обяснителна бележка към тези «Записки» се казва следното: „Тридесет и шестте прийома, наричани още тридесет и шест хитрости, представляват тридесет и шест вида стратегии за водене на военни и светски дела, те неизменно носят полза, за тях може да се използва изразът ‘гениални по замисъл и чудни по прозорливост’, ето защо ние ги нарекохме философско учение на Хунмън.“
Руският китаист и преводач на «Тридесет и шестте стратегеми» В. В. Малявин поддържа версията на У Гу, че първоначално този трактат за „тайните на победата над всеки противник във всевъзможни обстоятелства“ е бил разпространяван сред членовете на тайни общества. Такова едно общество е „Небе и земя“. Китайският учен Джу Лин открива списък с подобни стратагеми, които той обнародва в „Документи на [тайното общество] Хунмън“, известно също като „обществото на старшите братя“. „Тридесет и шестте стратегеми“ е книга, която според В. Малявин е „книга за тайните на властта, която сама в продължение на дълго време — поне няколко века — е била велика тайна“ (с. 9-10). Затова първото преиздаване на съчинението в 1961 г. също е станало „при закрити врати“ за вътрешно ползване.По силата на всичко казано дотук можем да приемем, че сборникът «Тридесет и шестте стратегеми» е съставен в края на епохата Мин или в началото на епохата Цин, или дори малко по-късно. Вероятният съставител е неизвестно лице, което е използвало съществуващият вече като поговорка израз „най-превъзходната от трийсет и шестте стратегеми е бягството“, който е събрал и подредил разпространените сред народа хитрини, идиоми и старинни афоризми, съчинил им е наименования и пояснения, и след като ги е оформил като цялостна книга, нарекъл я е «Тридесет и шестте стратегеми». По-късно друг я открива и според собственото си разбиране добавя към нея своите коментари и тъй известната днес книга с това заглавие е добила своя завършен вид.
Особености на превода и структурата на книгата
Самото съчинение по военно изкуство се състои от 138 йероглифа, без да броим обясненията и коментарите към тях. Всяка отделна стратагема — позволявам си да използвам тази небългарска дума единствено като синоним на „военна хитрост“, „уловка“ и „стратегически замисъл“ — се състои от три части: а) стратагема; б) пояснение от древния текст и в) коментар от древния текст. Въпреки късносредновековната датировка на съчинението, предпочетох по чисто филологически причини да използвам думата „древен“, тъй като граматическият строй и лексикалното съдържание и на трите споменати части на оригиналния текст са присъщите на старокитайския език, още повече, че в края на всяко пояснение съставителят е използвал цитати направо от древнокитайската «Книга на промените». Далеч съм от мисълта, че би могъл да съществува еднозначно точен превод на такъв един текст, още повече, че неговото криптирано съдържание е било предназначено за езотеричен прочит и вероятно към метатекста му можем да отнесем някакво устно предание, съставляващо основата на „правилното“ му тълкование, което обаче не е достигнало до нас.
Работата над превода бе донякъде улеснена от наличието на множество разтълкувани и снабдени с исторически илюстрации издания на китайски език. Три от тях станаха основа на настоящия превод. Същевременно и в трите посочени труда съществуваха разноречия, особено по отношение на тълкуването на цитатите от «Книга на промените» — една изключително тежка и за преводача и за читателя древна книга — поради което се наложи да проверявам своя прочит и чрез два други „прочита“ на „тридесет и шестте стратегеми“ — превода на швейцарския китаист Харо фон Зенгер, представляващ компендиум по военно и дипломатическо изкуство, и превода на В. Малявин, който е значително по-кратък и се обляга, за разясненията на цитатите от «И-дзин», върху по-ранния превод на тази книга от Ю. К. Шчуцки, редактирана и пояснена от именития руски китаист Кобзев. На тези два превода съм се опирал единствено за справки, а когато и между тях съм намирал противоречия, търсил съм отговори у английския превод на Thomas Cleary. За съжаление, английският и руският превод на «И-дзин» се разминават твърде често, което ме накара в крайна сметка да се доверя основно на китайските тълкования на древните текстове и да ги използвам при относително съвпадение между тях в две или повече различни издания.Структурата на настоящия превод отразява в най-голяма степен тази на Quanjie (виж указателя на съкращенията в списъка на използваната книжнина) и се състои от следните шест части:
А) Увод към книгата — старокитайски текст
Б) Текст на книгата, всяка от чиито тридесет и шест глави се разполага така:
1) Военна хитрост — старокитайски текст и български превод на всяка военна хитрост. Тя е и заглавие на всяка отделна глава в книгата. Под този текст почти навсякъде съм добавял пояснение, свързано в повечето случаи с цитата от «Книга на промените».
2) Пояснение в древния текст — старокитайски текст и български превод.
3) Коментар в древния текст — старокитайски текст и български превод.
4) Анализ
Следват най-малко две истории, които илюстрират използването на всяка военна хитрост в китайската история и които съм превел от съвременен книжовен китайски език:
5) Исторически извор — според китайския издател, първият случай на използването на съответната стратагема
5) Исторически извор — според китайския издател, първият случай на използването на съответната стратагема
6) Още от китайската история.
Примерите които дава Зенгер не само от китайската, но и от световната история, не само от областта на военното изкуство, но и от художествената литература, са огромно множество. Целта на този първи български превод не е тъй обемна, но за да направя изданието по-интересно за българския читател, позволих си да включа и два епизода от живота на обичания от всички българи Капитан Петко войвода, които според мен са косвено отражение и на китайската военна мъдрост.
Една особеност на старинната китайска историческа и художествена литература е многобройността на действащите лица, чиито имена са трудни за запомняне от европейските читатели. Ето защо реших, че най-подходящият начин за тяхното подреждане и запазване в читателската памет ще е съставянето на отделна справочна част в края на книгата, където съм дал по-важните имена на исторически лица и географски места упоменати в книгата, заедно с препратка към отделните глави, гдето се срещат и с китайските йероглифи на имената им.
Въпреки че в някои китайски издания Послесловът от оригиналния текст не е включен вероятно защото от него е запазена само половин страница, счетох, че би било в ущърб на нашето първо издание да не включим в него всичко запазено от една тъй високо ценена в Китай книга.
Особености на съдържанието на книгата
Оригиналният текст на съчинението е подреден по названията на военните хитрости в шест раздела, които нарекох свитъци. Те са подредени в две групи, като първите три вида стратагеми са приложими при благоприятно военно положение, а вторите три вида са хитрости, приложими при неблагоприятни положения. Всеки от тези шест свитъка поотделно съдържа шест стратагеми. След назоваването на всяка тактика следват обяснения, при което във всяко обяснение са вложени мисли от древнокитайската „Книга на промените“, следващи принципите на взаимодействието и взаимозамяната на ин и ян, както и принципите старокитайското военно изкуство на взаимодействието между антитетичните качества твърдост-мекота, странност-правилност, нападение-защита, обект-субект, илюзорност-реалност, господар-слуга и пр. Стратагемите са изложени в пестеливия стил на военно-приложната диалектика на древността. След обяснителните бележки има критическа справка, която привежда като доказателства (прецеденти) военни събития отпреди епоха Сун както и проникновени цитати на военни философи и стратези като Сун У, У Ци, Уей Ляодзъ и др.
Обикновено в предговорите към китайските издания на „Тридесет и шестте стратегеми“ се изреждат имената им, но в едно от тези издания открих един много занимателен исторически разказ, където са използвани имената всички стратегеми (в скоби посочвам номера на всяка):
Историята на Сун Бин и Пан Дзюан
През периода Воюващи царства (476—221 пр. Р. Хр.) в далечна планина при философа Гуйгу-дзъ живели двама от най-добрите му ученици и необикновеният отшелник ги обучавал на изкуството на войната. Единият ученик се казвал Сун Бин, другият — Пан Дзюан. Докато се учели заедно при Гуйгу-дзъ, между двамата се зародило дълбоко приятелство и те се побратимили. Като малко по-голям на години, Сун Бин бил старшият брат, а Пан Дзюан се зовял негов по-малък брат.Един ден Пан Дзюан чул, че владетелят на царство Уей търси по цялата Поднебесна талантливи люде и е готов да им даде високо положение и щедра заплата. Пан Дзюан бил отегчен от суровия и скучен живот в планината и от неговите лишения, и решил да се върне в света преди Сун Бин, за да подири богатство и слава.
Сун Бин обаче чувствал, че още не е достатъчно съвършен във военното изкуство и искал да остане да се учи, освен това не му се разделяло с учителя Гуйгу-дзъ. На раздяла Пан Дзюан уверил Сун Бин в неизменността на приятелството им и му обещал, ако животът му в двореца на Уей потръгне, да го препоръча на владетеля и да му помогне да не пропилее живота си напразно в планината.
Сун Бин обаче чувствал, че още не е достатъчно съвършен във военното изкуство и искал да остане да се учи, освен това не му се разделяло с учителя Гуйгу-дзъ. На раздяла Пан Дзюан уверил Сун Бин в неизменността на приятелството им и му обещал, ако животът му в двореца на Уей потръгне, да го препоръча на владетеля и да му помогне да не пропилее живота си напразно в планината.
След като Пан Дзюан напуснал планината, Гуйгудзъ дал изгубеното съчинение «Военното изкуство на Учителя Сун» само на Сун Бин. Пан Дзюан станал пълководец и застанал начело на великата армия на царство Уей, но в област Фанчън (дн. пров. Хънан) му се опряла армията на царство Чу и битката за него клоняла към поражение. Тогава Сун Бин, използвайки «Военното изкуство на Учителя Сун» приложил хитростта „Качи на покрива и издърпай стълбата“ (№28) и Пан Дзюан нанесъл на чуската армия огромно поражение. Пан Дзюан се изпълнил със завист към Сун Бин заради уменията му и като „скрил в усмивката си кинжал“ (№10), той скалъпил лъжливи обвинения срещу него и Сун Бин бил подложен на наказанието „бин“ — отрязване на коленните капачета (откъдето и прозвището му Бин). Военният съветник на Пан Дзюан, Гунсун Юе се влюбил в красавицата Джунли Циу и за да я спечели, разкрил пред Сун Бин тайните планове на Пан Дзюан. Сун Бин „се престорил на безумен, без да губи разума си“ (№27) и изгорил записаните стратегеми изцяло. Джунли Циу се надявала, че Сун Бин не е обезумял наистина и разкрила истинските си чувства към него. Тогава Сун Бин „обезумял“ още повече и следящият го тайно Пан Дзюан повярвал, че той действително е изгубил ума си. По-голямата сестра на Джунли Циу, Джунли Чун прозряла, че Сун Бин се преструва на малоумен, след което сама отишла в родината му, царство Ци, и помолила великия пълководец на това царство Тиен Дзи да спаси Сун Бин. Тиен Дзи изпратил храненика си Цингу в царство Уей. С неговата помощ Сун Бин приложил „златната цикада се излюпва“ (№21) и благополучно се измъкнал от Уей.
Генерал Тиен Дзи бил голям любител на конете и организирал конно надбягване с огромни залози срещу владетеля на царство Ци. Тук Сун Бин приложил тактиката „сливата изсъхва вместо прасковата“ (№11) и помогнал на Тиен Дзи да спечели. Тиен Дзи разказал на владетеля на царство Ци Уей-уан за хитроумните прийоми на Сун Бин и Уей-уан го оценил по достойнство, като му дал важно назначение. Сун Бин ръководел военните действия на армията на Ци и нанесъл тройно поражение на Пан Дзюан, използвайки три от военните си хитрости — „Обсади Уей, за да спасиш Джао“ (№2), „Хвани предводителя и ще уловиш всички разбойници“ (№18) и „Спокойно чакай изтощения враг“ (№4). След това Пан Дзюан изпратил Гунсун Юе на тайна мисия в царство Ци, Гунсун Юе заедно с Дзоу Дзи „от нищо направили нещо“ (№7), чрез клевети пред Уей-уан довели Тиен Дзи и Сун Бин дотам, че те изгубили военната си власт. След това, чрез опит да „ги убият с нож, взет назаем“ (№3) Тиен Дзи и Сун Бин едва не се лишили от живота си в царство Чу. Като „използвал пожара за грабеж“ (№5), Пан Дзюан принудил Сун Бин да му направи препис на „Военното изкуство на Учителя Сун“. Подпомогнат от Джунли Чун обаче, Сун Бин „измамил небето и прекосил морето“ (№1), та се върнал в царство Ци. Пан Дзюан се съюзил с владетеля на Чу, за да принудят Ци да им предаде Сун Бин, но Цингу успял да помогне на Сун Бин и Джунли Чун да прекосят царство Чу „отмъквайки гредите и заменяйки стълбовете“ (№25) и да намерят прибежище в царство Хан. Тогава Пан Дзюан поканил в град Чънджоу представители на царство Хан за съюзяване, и като „поискал път през Ю, за да нападне Гуо“ (№24), той се възползвал от неподготвеността на Хан и завладял Северната му столица Чънгао, град с важно стратегическо значение. Сун Бин „вдигнал шум от изток, а нападнал от запад“ (№6) и си възвърнал Чънгао. След това той използвал „уловката на празния град“ (№32) и чрез измама накарал помагащите на Чънгао челни отряди на царство Уей да отстъпят. Пан Дзюан обсадил Чънгао, принудил Сун Бин да се предаде, но царство Хан „прикрепило цветя върху сухо дърво“, показвайки несъществуваща военна сила и по този начин разбило обсадата на Пан Дзюан. Тогава Пан Дзюан решил, че е време да даде решително сражение на войската на царство Хан и окончателно да ги срази, обаче Сун Бин „хвърлил тухла и получил нефритен камък“ (№17), нанесъл тежко поражение на армията на царство Уей и принудил Пан Дзюан да изтегли войските си и да се върне у дома си.
Генерал Тиен Дзи бил голям любител на конете и организирал конно надбягване с огромни залози срещу владетеля на царство Ци. Тук Сун Бин приложил тактиката „сливата изсъхва вместо прасковата“ (№11) и помогнал на Тиен Дзи да спечели. Тиен Дзи разказал на владетеля на царство Ци Уей-уан за хитроумните прийоми на Сун Бин и Уей-уан го оценил по достойнство, като му дал важно назначение. Сун Бин ръководел военните действия на армията на Ци и нанесъл тройно поражение на Пан Дзюан, използвайки три от военните си хитрости — „Обсади Уей, за да спасиш Джао“ (№2), „Хвани предводителя и ще уловиш всички разбойници“ (№18) и „Спокойно чакай изтощения враг“ (№4). След това Пан Дзюан изпратил Гунсун Юе на тайна мисия в царство Ци, Гунсун Юе заедно с Дзоу Дзи „от нищо направили нещо“ (№7), чрез клевети пред Уей-уан довели Тиен Дзи и Сун Бин дотам, че те изгубили военната си власт. След това, чрез опит да „ги убият с нож, взет назаем“ (№3) Тиен Дзи и Сун Бин едва не се лишили от живота си в царство Чу. Като „използвал пожара за грабеж“ (№5), Пан Дзюан принудил Сун Бин да му направи препис на „Военното изкуство на Учителя Сун“. Подпомогнат от Джунли Чун обаче, Сун Бин „измамил небето и прекосил морето“ (№1), та се върнал в царство Ци. Пан Дзюан се съюзил с владетеля на Чу, за да принудят Ци да им предаде Сун Бин, но Цингу успял да помогне на Сун Бин и Джунли Чун да прекосят царство Чу „отмъквайки гредите и заменяйки стълбовете“ (№25) и да намерят прибежище в царство Хан. Тогава Пан Дзюан поканил в град Чънджоу представители на царство Хан за съюзяване, и като „поискал път през Ю, за да нападне Гуо“ (№24), той се възползвал от неподготвеността на Хан и завладял Северната му столица Чънгао, град с важно стратегическо значение. Сун Бин „вдигнал шум от изток, а нападнал от запад“ (№6) и си възвърнал Чънгао. След това той използвал „уловката на празния град“ (№32) и чрез измама накарал помагащите на Чънгао челни отряди на царство Уей да отстъпят. Пан Дзюан обсадил Чънгао, принудил Сун Бин да се предаде, но царство Хан „прикрепило цветя върху сухо дърво“, показвайки несъществуваща военна сила и по този начин разбило обсадата на Пан Дзюан. Тогава Пан Дзюан решил, че е време да даде решително сражение на войската на царство Хан и окончателно да ги срази, обаче Сун Бин „хвърлил тухла и получил нефритен камък“ (№17), нанесъл тежко поражение на армията на царство Уей и принудил Пан Дзюан да изтегли войските си и да се върне у дома си.
На смъртния си одър владетелят на царство Ци Уей-уан се разкаял задето се отнесъл несправедливо към Тиен Дзи и Сун Бин и заръчал на престолонаследника си на всяка цена да убеди Сун Бин да се върне в Ци. Гунсун Юе подучил княз Дзяо Шъ (който бил първоначално определен като престолонаследник) да подигне бран срещу брат си за престола и той събрал войска и разпалил метеж. Пан Дзюан „размътил водата, за да хване риба“ (№20) и завзел множество укрепени градове. Престолонаследникът се възкачил на трона на Ци с името Сюан-уан и поканил Сун Бин да се върне в родината си, ала владетелят на царство Хан отказал да го пусне. Това накарало Сун Бин да „мине тайно през Чънцан“ (№8), като нападнал в името на Ханския владетел местността Шандан и я завладял. На връщане обаче той прекосил царство Джао и се върнал в Ци.
За да въвлече в заблуда владетеля на Ци Сюан-уан, Гунсун Юе използвал „уловката на красавицата“ (№31). Сюан-уан обърнал гръб на държавните дела и за известен период от време дворцовите сановници не знаели какво да предприемат. Тогава Джунли Чун се предрешила като слугиня и се заселила в двореца, като с намеци и уклончив език привлякла към себе си владетеля на Ци. Той пожелал Джунли Чун за своя съпруга и тя, заради царство Ци, решила временно да изостави дългогодишната си любов със Сун Бин. „Превръщайки се от гостенка в господарка“ (№30), тя станала владетелка на царство Ци. Придворните красавици не приели присърце изгубването на височайшето благоволение и захванали с всички средства да съблазняват Сюан-уан, ала Джунли Чун си послужила с тактиката „ругай акацията сочейки черницата“ (№26) и предала на смърт някои красавици, като по този начин укротила женската половина на владетелския двор. Сун Бин се възползвал от положението и като използвал „уловката на съединените примки“ (№35), отначало премахнал Гунсун Юе, а сетне принудил Джоу Дзи да се откаже от званието сянгуо*.
* Сянгуо (още сянбан, чънсян) е пръв съветник на императора през епохата Пролети-Есени.
Сун Бин се съюзил с царство Цин, използвайки хитростта „с далечните съюз, а с близките — война“ (№24), и си възвърнал крайграничните крепости. „Принуждавайки тигъра да напусне планината“ (№15) и „пускайки го, за да го хване още по-здраво“ (№16), той премахнал княз Дзяо Шъ. Пан Дзюан пък използвал „върни душата в труп назаем взет“ (№14) като накарал един човек, който много приличал на княз Дзяо Шъ, да си присвои името му, а събере остатъците от верни на княза съмишленици и отново да се яви на арената. Сун Бин обаче „издърпал съчките изпод котела“ (№19), „пътем завлякъл овца“ (№12) и „като залостил вратата, уловил крадеца“ (№22) тоест лъжовния Дзяо Шъ жив и така усмирил метежа.
За да примами Сун Бин да дойде в Уей за решителна битка, Пан Дзюан начело на огромна войска нападнал царство Хан. Сун Бин обаче спокойно „гледал пожара от другия бряг“ (№9), а после изпратил Цингу да съобщи на Ханския владетел вестта, че ще изпрати войска да спаси царство Хан, при което царство Хан напрегнало силите си докрай срещу врага, ала войските на Уей и Хан вече нямали сили за бран. Тогава Сун Бин повел войските на Ци и притиснал столицата на царство Уей, град Далян. Повел обратно войските си и Пан Цзюан, за да се върне и нанесе ответен удар на войските на Ци. Като отстъпвал, дълбоко навлязъл във вътрешността на царство Уей, Сун Бин използвал тактиката дзиендзао и постепенно намалявал броя на огнищата в становете си. Пан Дзюан си мислел, че войската на Ци се е уплашила от войската на Уей и че войниците на Ци стават все по-малко и по-малко, затова взел със себе си най-отбрана войска и денонощно преследвал Сун Бин, докато най-сетне в прохода Малин се натъкнал на засадата на Сун Бин. Обсипван от стрели като дъжд, Пан Дзюан останал без път за отстъпление и загинал от собствената си ръка. Тази последна военна хитрост, използвана от Сун Бин в двубоя му с Пан Дзюан, била наречена „бягството е висша стратегия“.
След като разбил докрай Пан Дзюан, Сун Бин тихо се отдалечил от света, като оставил след себе си две съчинения по военно изкуство, първото се нарича «Военното изкуство на Учителя Сун», а втората е съставената от самия него книга «Военното изкуство на Сун Бин».
Хитростта и съвестта
„Военна хитрост“ може да се преведе и като «изкуството на измамата», тъй като в основата на всяка една хитрост стои въвеждането на противника в заблуждение. Тук обаче следва да направя едно нужно пояснение, за да се избегне изопачаването на истинския смисъл на „стратагемността“ в китайското мислене.
Още в обяснението за прилагането на първата стратагема китайският коментатор предупреждава за опасността от смесването на този вид военно изкуство с обикновените „житейски хитрини“ или, казано с прямота — различните подлости, низости и предателства, тъй разпространени в обществата с недостатъчно развита „култура на сърцето“. В предговора към своя превод В. Малявин отделя немалко внимание за една особеност на китайската култура — традиционна и модерна — почитта към „лицето“.
[съкратен текст]
Тук бих искал да изразя едно свое лично опасение: за възможния „разкол между сърцето и лицето“, който едно неморално прилагане на стратагемите в личния живот би могло да доведе. Военните хитрости могат да послужат на благородни цели — освобождаването на родината от външни врагове, надмогването на могъщ враг без проливане на кръв, а приложени в дипломацията, дори до избягване на война, но за тяхното усвояване на това равнище е нужна именно висока култура на сърцето, а не на лицето. За съжаление има хора, които — упоени от умността си и жаждата си за надмощие и власт над останалите — са способни да принизят талантите си до служене на низки страсти. Същото може да се случи и с военните хитрости, попаднали в ръцете на подобни хора без „култура на сърцето“: без благородство и доблест, без честността като основа на характера. Вътрешната честност, дори когато си послужи с военната хитрост, е способна да преодолее разкола между лицето и сърцето. Дребният „велик човек“, когато заживее със „стратагемите“ и се стреми да гради надмощието си и победите си не върху личните си качества (които винаги са съчетани с мъдростта на скромността и способността да се учиш от другите), а на хитрост след хитрост, на „тайно знание“ и бездна от лукавство и непреклонна гордост, рано или късно губи усета си за реалността, за човечността на стратагемите, и ги превръща в нищожни хитринки, точно такива, каквито споменава китайския коментатор в самото начало на книгата: „да лъжеш началниците си, да мамиш и подчинените си“, „да крадеш звънци със запушени уши“. Тъй като стратагемите са плод не на „хитреци на дребно“, а на изтънчени военни умове, на хора, възпитани в старинната китайска „култура на сърцето“; възможността „тридесет и шестте стратегеми“ да бъдат превърнати в пошло средство за вероломство, мъст и подло поведение, зависи от това доколко е внимателен към себе си изучаващият ги и доколко висока е собствената му култура на сърцето. Неслучайно те са били пазени в тайна и предавани само на достойните ученици — както това е ставало и с други военни съчинения и познания по бойни изкуства много пъти в историята на Китай.
Да мамиш другите без възвишена причина е много лесно — това става всеки ден в съвременния ни свят. Ала то е и твърде опасно. Предаде ли се човек на лъжата обаче, той постепенно губи усета си за истина и ценност, губи различията между добро и зло, възвишено и низко, достойно и недостойно, постепенно се превръща в „потребител на хитрости“ и в един момент „стратагемите“ му се обръщат срещу самия него. В този смисъл е вярна древнокитайската мъдрост, че „мрежите на Небето са необятни, ала никой не може се провря през тях незабелязано“ (天網恢恢，疏而不失, Лаодзъ, 73), за които на български имаме две прекрасни пословици: „правдата изтънява, ала се не къса“ и „който копае гроб другиму, сам пада в него“. За съжаление, в живота си в Китай съм срещал и такива хора, мислещи, че са последователи на старинната китайска традиция на мъдростта, но постъпващи с такова жалко „хитруване на дребно“, че дори самите те не са способни да усетят страшния разкол между „лицето“ и сърцето, в който са започнали да живеят. Тези хора всъщност „лъжат началниците си, мамят и подчинените си“ и страстта им към такова приложение на „стратагемите“ ги е довела до неспособността да видят колко далеч са всъщност те от истинската им мъдрост и далновидност. Толкова за тях.
Бих завършил настоящия увод в книгата с няколко прекрасни наблюдения на първия ѝ преводач на европейски език, Х. фон Зенгер:
„Стратагеми съществуват в целия свят. Но по богатство на съдържанието на Запад не е било измислено нищо, подобно на тези тридесет и шест стратагеми, записани със 138 йероглифа. В тези кратки тридесет и шест формулировки китайците са събрали голяма част от своите хилядолетни наблюдения върху начините за измъкване от всички възможни положения и похватите за борба с противниците. Възможно е китайците да притежават още не един арсенал с други подобни стратагеми. Изучаването на стратагеми у европейците е очевидно по-слабо развито, отколкото у китайците, независимо от двуострия съвет на Иисуса Христа: „Бъдете кротки като гълъби и мъдри като змии.“ Тъй че китайците нерядко са склонни да анализират враждебното или непонятното за тях поведение от зрителния ъгъл на стратагемите. Често такова отношение може да се окаже правилното. Но при допири с чужденци, които не са запознати с логиката на стратагемното мислене, то може да доведе до неразбиране. Възможно е в това именно и да е скрит един от корените на старинната представа за „загадъчния Китай“.
„Да имаш сърце, с което да вредиш на хората, не трябва; но трудно е да се откажеш от сърце, което се отнася към хората предпазливо.“ («Цай гън тан» или «Изречения за дивите корени», династия Мин).
