Зимна мелодия

В малката стая малкото мое момче е заспало, турило топли ръчички в шепата ми под едната си буза. Слушам честото му дишане в тишината на зимната нощ — дихание от дъха ми; слушам бързия туптеж на сърчицето му в мрака на снеговитото поле — сърчице от сърцето ми. Всичко е цяло — цяло като нощния купол над белия кър. Колко е цял светът, когато край мен тихо спи моят мъничък син!
Далеко в заспалите небеса трепкат като капчици бистра роса, чисти звезди. Чисти като детски очи. Светлината им е толкова спокойна, че забравям греховния шум на света. Небето е ширнат харман, обсипан със златна пшеница — кой ще вземе да посее от небето на земята мир и покой?
Застинало бяло море е хълмистият кър около Богатово. Под мастилено синия свод той бавно-бавно почва да се люлее — първо се вдига една вълна, после втора, трета, четвърта… Те мудно ме теглят навън от времето и някакъв тих звън ме приспива.
Отваря се някаква стара врата. Аз излизам на улицата — тук вече съм бил някога много отдавна, може би също тъй малък като моето малко момче. Чудо-сняг е натрупал! Постелята снежна е толкоз дебела, че всеки шум е погребала под къделите синкаво-бели.
Колко умно искрят безброй звездици в снега! Всяка ме гледа с най-нежни очи, сякаш приказка зимна да ми разкаже жадува! Всяка иска да чуя гласеца ѝ топъл, всяка властно ме тегли при себе си… Не една, а безчет тишини са се сплели в мълчания светли.
Поемам сред острия студ на нощта. Мъжделиво играе с искриците нощната улична лампа.
Уж студено навън е, а в мене е толкова топло! Снегът скърца от чистота… И пак всичко се залюлява, преспите стават обли вълни от разтопен мрамор. По вълните преплитат се бързеи златни от приказни думи, които времето е затъмнило със сажди от сънища лоши. Все по-мъчно пробивам пъртина във все по-дълбокия сняг. Бавно идва вълна като хълм и ме грабва в млечната си синева…
И само в дланта ми, като в родно огнище, гори и ме топли ръчичката нежна на мойто момче.