Родна реч (размисли)

ОБЕДНЯВАНЕТО НА ЕЗИКА НИ е знак за духовно огрубяване, за вътрешно оварваряване на народа ни. Напливът на чуждиците пък е знак за объркана и донякъде оснобена ценностна система. Има естествена нехомогенност на коренните думи, която е резултат от пряко съобщение между два разноезични народа – в румънския от ХІХ век има много български думи (булгар, например е означавало “градинар” – и, уверен съм! – вещ градинар!), в българския от ХІХ век има твърде много турски думи. В някои местни говори има гърцизми. Но има и неестествена, изкуствена, кръпчеста нехомогенност, резултат от вътрешно отродяване, от вътрешна емиграция – думи, имитиращи “тесни взаимоотношения” с, да речем, “американския народ”, с който никога не сме имали нито физически, нито културни допиращи се граници.

Ненужната в повечето случаи употреба на такива географски и духовно далечни чуждици е знак за духовна незрялост, неосмисленост на родния език, на чудните му възможности да рисува словесно дълбочини и широти на мисленето, знак за своеобразна “автофобия” – омраза към своето. Филоксерата, както я нарича Хайтов, е нещо характерно за балканските народи. Мисля си обаче, че за да обичаме българския език и да си служим с него красиво, не е нужно да имаме чак високо народностно самочувствие. Нужно е просто да имаме мъничко признателност към ония, които са проливали кръвта, сълзите и потта си за тая хубава земя българска, за тая омайно сладка родна реч!