Насмешка и благоговение
Днес стана дума за насмешката, като „елемент от хумора“.
Насмешката, поне по езиково значение, е олекотен присмех, присмехът е олекотена подигравка, подигравката е олекотена гавра, гаврата е неоделотворено мъчителство. Този „прекрасен“ низ от „весели“ чувства е дълбоко свързан с егото, с чувството ни за превъзходство над някого или някои други и развит в достатъчно силна степен, може да прерасне в действуващо мъчителство. В насмешката е скрито – колкото и невероятно да ви звучи това – мъчителството, както в семенцето – дървото. Със семенцето още не можеш уби човек; но ако го оставиш да расте достатъчно дълго, от това семенце ще израсне достатъчно яка тояга. Според мен, хуморът – една небългарска дума, която според мен няма етично-неутрален български превод – е по някакъв начин свързан с чувството за превъзходство, но когато е насочен срещу собствен недостатък – и с опита за преодоляване. В крайна сметка от съвестта си зависи как и колко острота ще сложим в думите си.
Втората страна на този размисъл е изгубената култура на благоговението. Ако насмешката е остроумие отгоре-надолу спрямо обекта ѝ, то благоговението е точно обратното: изгубване на остроумието пред нещо Висше. Ето защо в културата на насмешката благоговението не може да вирее. И обратното – колкото повече човек се доближава до Висшето, той губи остроезичието и природата му „омеква“ пред Непостижимостта. Възвишеното не си служи с наниза, започващ от насмешката и свършващ с мъчителството. Иронията може да изкриви и Идеалния Образ, благоговението може да види Образа и в най-безобразния и порочен човек. Очите, които гледат, носят посланието на сърцето, което вижда. В този смисъл хуморът е нещо много проблематично за християнското благоговение и само човек, който се е опитвал да се труди в молитвата и да се доближава до Бога чрез покаяние и смирение, може да усети тази огромна проблематичност на гръмогласно смеещото се его.
