Радост на всички скърбящи

По действителен случай,
предаден от Гр. Дяченко
в книгата му „Духовный мiръ“
Отдавна, много отдавна, в малкия градец Едмунт, който бе във владенията на херцог Алба, живееше един благородник на име Бертолд. Той произхождаше от стар и знатен род и затова в хазната на замъка му имаше всякакви богатства: ковчези с елмази, сандъци с топази, ракли с накити, обсипани с перли, огърлици, обронени с едри маргарити, гривни, златици, сребърници, рубини, изумруди — свят да му се завие на човек като ги гледа. Ала най-светлият накит на бертолдовия дом бе неговата гиздава невяста — славянката Ангелина. Чиста и хрисима по душа бе тя. Имаше златно сърце, което се топеше от милост към бедните и просяците в Едмунт. Всяка неделя Ангелина устройваше просяшка трапеза в едно тихо кътче на замъка, други дни пък отваряше ръка за щедра милостиня, затова дето и да идеше, бедняците я срещаха като добра княгиня.
— Днес светло пеят Ангелите, — думаше замислено девойката след неделната служба, докато даваше на сираците храна, — понеже Христос възкръсна и настана радост за всички хора. Вземете, милички сирачета, наситете и вие гладните си души.
Кротка беше Ангелина и като агне послушна към мъжа си. Затуй и в мир и сговор течеше животът на младите съпрузи, сякаш бе пролетна река с води, посипани с невинни цветове.
Всеки ден Ангелина заставаше пред иконите и усърдно се молеше Богу за спасението на двамата. Невястата всякак се стараеше техният съпружески живот да е украсен с целомъдрие и вярно пазене на Божиите свети повеления. Ала това нейно благочестие не се нравеше на злобния дявол, отколешния наш враг, който взе да ръси семето на раздора в бертолдовата добра душа. Благородникът от ден на ден ставаше все по-докачлив и сприхав, дразнеше се особено от целомъдрието и щедростта на съпругата си.
„Тая простодушница пилее дните си в молитви, вместо да ми дарява наслади и утехи!“ — подаваха връхчета първите тръни от нивата на душата му.
„Тая беднякиня пилее имането на знатните ми предци!“ — и корените на тръните се втръгваха надълбоко в сърцето му. Бертолд бе взел Ангелина от бедно славянско селце, в жилите ѝ течеше обикновена, селска кръв. Но тя обичаше Бертолд и не можеше да отгадае какви вихри се вихрят в душата му, та не оставяше молитвата, въздържанието и почитта към сиромасите.
— Сам Христос взима от нашите ръце! — често думаше девойката и кротко се усмихваше на Бертолд.
„Тая малоумница вече съвсем ми додея с празните си брътвежи!“ — ръмжеше яро сатаната в почернялото бертолдово сърце и от ден на ден все по-грозни мисли жужаха като нахални оси в душата на предишния харен момък. Бедни ми Бертолд, откъде да знаеш, че не твоето сърце изпръква тия зли изчадия, как да доумееш, че черните и криви пръсти на дявола месят твоята размекната от горчиви сласти душа!
Скучни и протяжни дни като сиви врани накацаха под стрехите на широкия благороднишки дом. Пуст и тесен се чинеше той сега на своя стопанин. Скучна и грозна му се виждаше чистонравната Ангелина. В сърцето му бе влязла друга жена с непокорен нрав и разгулна душа. Често-често Бертолд осъмваше в чужди дом, а клетата Ангелина до сутринта се молеше на Небесната Застъпница Богородица, и въздишаше, и хлипаше, и гледаше през сводестия прозорец към далечния, криволичещ път — иде ли си вече нейният Берт? Сама бе Ангелина невяста, като прибулена луна в помръкнало небе.
Бертолд се връщаше разтушен и непоносим — капризничеше, разчопляше всяка дреболия и кореше и гълчеше невяста Ангелина, та гласът му екнеше из целия замък. Какви груби и нечисти думи трябваше да търпи бедната Ангелина! Те змийски изпъпляха из пукнатините на бертолдовата душа и се мъчеха отровно да клъвнат ангелининото чисто сърце. Ала търпеше кротката славянка и гняв, и скръб, и ругатня, и бой дори, като не преставаше да се моли за спасението на погиналата мъжова душа.
Злото подире си друго зло довлича, казват старите люде. Богатството на Бертолд взе да пресъхва, реките от бисери с всеки изминат ден по-плитки ставаха, а моретата от скъпоценности като че с пясъка се смесваха и в пясък се превръщаха. Търговията му накриво тръгна — потънаха му трийсет бригантини с топове коприна чак от далечния изток, удавиха се множество роби и слуги, на дъното пропаднаха стотици сандъци с всякакви задморски стоки и чудесии. Хамбарите му и те взеха да линеят от неурожайно лято, пожар опърли житата му, скакалци изгризаха ръжта му, косове иззобаха лозята му. И прежният сановит богаташ стана беден несретник.
И на кого другиго да стовари тежката вина, ако не на клетата Ангелина:
— Твоите гадни прищявки ме докараха до просешка торба!
В какво ли не я обвини съсипаният от страсти и злини благородник: че му била разсипала имота по бедняци, че хрантутела просяците и всичката измет на Едмунт, че дете не му родила и се момеела, дори че магия му сторила, задето не се кръстил в нейната вяра, както бил обещал преди сватбата им.
— Магьосница, зловерница, гущерица славянска!… — кипеше ядовито благородната му кръв.
Старците казват, че скърбите търпеливия търсят и че бедите винаги на честните люде налитат. „Ала Всечистата Дева ден и нощ бди над благонравните девойки и целомъдрените невести“ — додават мъдро те. Ангелина не губеше търпение, смирено носейки хомота на своята черна робия.
Дойде есента. Пламна лесът. Поаленя и тихо-тихо залиня. Прозрачното синьо като надежда небе полегна морно над земята, готвейки се за зимен сън. И както се стопиха зелените поля, тъй се стопи и бертолдовият замък. Изядоха го блудници, изпиха го виночерпци, лихвари го дооглозгаха. Още повече се озлоби от туй горделивото бертолдово сърце. Вече на църква не ходеше дори за пред хората. Край домовете на знатните някогашни бертолдови познайници и другари често се мяркаше една сгърбушена и брадясала сянка, която търсеше да заеме някоя златица за вино и разврат.
А в убогата и ниска хижа на Бертолд две топли като южни морета и също толкова сини очи лееха есенни сълзи пред иконата на Божията Майка. Тия сълзи, едри като гроздови зърна, се ронеха върху жълтата рогозка пред иконостаса. Молеше се Ангелина не за прежното богатство, но за отшумялата любов и погубената вярност на милия ѝ Бертолд. Хиляди пъти оставяше девойката чекръка или везмото и коленичеше пред Светата Утешителка на всички скръбни в тоя зъл свят. На прозореца стоеше една жълтопера авлига и плачеше — тъй жална бе молитвата на Ангелина невяста!
В едно мъгливо октомврийско утро Бертолд седеше в странноприемницата на Едмунт. В очите му, потъмнели от мъка и пиянство, се четеше отчаяние. Гледаше той как влизат хора, пият, ядат, и после си тръгват сити и честити. Гледаше Бертолд, а пред очите му — беззвезден мрак чернееше: как ще си иде в опротивялата си хижица, как ще гледа омразната си жена, как…
В този миг като отнякъде към него се доближи някакъв странен човек с дрехи на скитащ търговец. В очите му лъщеше лукава хитроватост. Той заговори Бертолд с мамлив и сипкав глас:
— Богат бе ти, Бертолд, а я се виж сега — гол като сокол, нищ като кълчища, окъсан като съсел! Нявгашните ти другари на подбив те имат, голтак те наричат и път не ти струват, ами те тъпчат и газят като сетен дрипльовец!
Бертолд се стресна. После за гушата го стисна каталанска ярост — откъде знае тоя мрачен като вампир странник мъката на знатното му сърце? Любопитството му поутоли гнева:
— Думай де! Какво искаш?
— Полека, байно! Дръж хубаво повода, Бертолд, и не туряй каруцата пред коня!
Бертолд покорно млъкна и зачака да чуе какво ще каже хитроокият чуждоземец.
— Ти, скъпи ми Бертолд, си цял смазан и мъката като едър балван те е притиснала, ала не бой се: има цяр за тебе… и богатството да си върнеш, и доброто име, а и харно да изживееш тоя кратък живот.
Очите на Бертолд залъщяха като на пор. Търговецът продължи:
— Само че цената на тоя цяр може да ти се стори необичайна…
— Казвай и не ме мъчи! — прекъсна го Бертолд.
— Помни тая дума: дръж юздите здраво! — го изхока непознатият.
Уседна дълго мълчание. Чуваха се само грубите гласове на пиещите, тракането на пахарките и потирите и скърцането на дъсчения под. Хитроокият отново заговори:
— От тебе искам едно: покорност и никому ни дума!
Бертолд преглътна на сухо и едва забележимо кимна.
— Това, което искам, повтарям, е необичайно. Но ти не го мисли, за теб то е, да речем, вехтория, или ненужна пачавра… Я ми кажи, миличък Бертолд, обичаш ли жена си Ангелина?
Този въпрос бе тъй неочакван, че пред очите на бедният благородник в миг се откри чудна картина: синьо небе, захлупено над жълтите сламени покриви на китно славянско селце, красива като капка роса девойка тича през зеленото поле и нозете ѝ ронят утринните жълтурчета. Ромонливи гласове шепнеха в сърцето му нещо свидно и отколешно, но в следващия миг кален порой отнесе всичко туй и пред погледа на Бертолд се възправи настоящето — дрипаво, несносно, омразно.
— Не! — отсече той и купища злато заиграха като огньове в скованата му в лед душа. Те сгряха алчния студ и като глътка бременско вино пропъплиха навсякъде в него. Бертолд обърна очи и видя на прозореца на странноприемницата жълтопера авлига, която щом сети погледа му, пръхна и отлетя.
— И тъй, — продължи търговецът — в замяна на всичко, което ще ти дам, искам от теб жена ти!
— Какво ще правиш с нея? — уплашено каза Бертолд.
— Не е твоя работа! Пък и ти сам току-що призна, че не я обичаш. А щом не я обичаш, значи я мразиш. Между любовта и омразата няма межда, но има пропаст. Не я ли хокаш, кориш, ругаеш и нагрубяваш всеки ден? Не я ли пращаш с клетвите си в ада час по час? Не я ли остави сама? Нима мислиш че не знам, как нощем я оставяше и ходеше по срамни домове? Омрачена душа си ти, Бертолд, ти сам си се отрекъл от Бога!
Страшно му бе на Бертолд да слуша такива обвинения, но това бе истината. Ала дълбоко, в най-дълбокото на сърцето му се таеше мъничък плач, тъй мъничък, че Бертолд дори не знаеше за него. Но Бог знаеше…
Двоумеше се погиналата душа — ами ако тоя ме измами? Ако пък се съглася, после мога да се откажа от златото и да си взема Ангелина… но… е тъй упойно да мисля, че пак ще пипам сладкопойните златички и гулденчета, срамежливите кехлибарчета, хрисантчета и перлички… — потриваше в мисълта си той ръце. И като си помисли хубаво, взе листа Бертолд и го подписа.
По лицето на търговеца тутакси се издипли ехидна усмивка. Мътните му очи котешки лъснаха.
— Е, добри ми Бертолд, хубава спогодба сторихме! Ти се не бой, на харен господар случи. Внимавай само да не стъпчеш дадената дума, че лошо ти се пише! Чувай сега: — и Бертолд наостри слух, — на заранта ще идеш там и там, ще копаеш толкоз и толкоз надълбоко, дорде съзрат очите ти абаносов ковчег. Това, що намериш в него, пренеси в скритен ъгъл у дома си. А минат ли две седмици, дойди с жена си при западното подножие на планината Силвания, дето се почва еловият лес и влез в леса. Там ще те чакам, да си взема своето.
На другата заран, още преди изник-слънце, Бертолд скришом се измъкна от хижата си и взе пътя към указаното от търговеца място. Сърцето му рипаше от нетърпение и страх. Дваж се попоти, додето лопатата глухо издрънча — върхът ѝ опря на твърдо! Бертолд размахна пръстта. Ръцете му напипаха нещо твърдо — катанец! Чу се щракване и абаносовият капак се вдигна.
!!!
Какво да види смаяният Бертолд — златици, махмудии, гулдени, алтъни, едри като яйца елмази, тюркоазени свещници, пръстени с ахати, калантени потири, диаманти колкото детско юмруче, светещи хризолити, чисто злато, поронено с рубин и изумруд, янтарени накити, перли, маргарити, бисери, огърлици и гривни — чинеше му се че всички съкровища на земята тук са събрани.
Бертолд се поуспокои. Съмваше се. Трябваше бързо да пренесе всичко. Той се озърна наоколо. Беше сам. Ръцете му алчно загребаха от светещата купчина.
Потръгнаха делата на Бертолд. Само за една седмица той успя да възстанови всичко загубено, плати си дълговете, нов, по-просторен и светъл замък си купи. Нарече го Дартхон, в чест на прапрадядо си. С ров си го опаса, кучета с шипести нашийници тури, да му го вардят — зер страх го глождеше от всекиго и от всичко. Окопити се новозамогналият се богаташ и вече никой не смееше път да му мине.
Ангелина се боеше да го гледа — толкова студен и груб бе станал. Все нещо смята, все нещо брои. Мъчно ѝ бе на сърцето, струваше ѝ се, че сега вече трудно ще се промени нейният добър Берт. Нямаше кой да я утеши — до замъка не смееше никой да припари — бояха се хората от злите псета-пазачи. Де са сега, бедна златокоса славянко, твоите мили просяци, де са дрипльовците и голтаците, които май всички освен теб ги презираха? Те те обичаха, невясто клета, а сега отвсъде ледени стени те ограждат и пиле не смее над тях да прелитне!
Ала ето че дойде и уреченият ден. Вечерта Бертолд нищо не хапна, само гаврътна бокал хладно бурготско вино, млясна с устни и рече:
— Ангелино! След малко излизаме. Одей се бързо и да си готова!
— Толкова късно? Вън е много тъмно, пък и студено! — плахо възрази Ангелина, а в сърцето ѝ легна съмнение като сур облак.
Бертолд гневно проломоти:
— Рекох и отсякох! — вдигна се от масата и отиде да се преодене.
В пълно мълчание вървяха двамата съпрузи. Нощта мъгливо притискаше градеца и черните дървета се унасяха вече в сън. Небето се пулеше уплашено като око на мъртва птица. Нигде не се виждаше жива душа.
По едно време матова, бледосинкава светлина се изпречи на пътя на двамината — църковната служба неотдавна бе свършила и все още можеше да се влезе в храма. Ангелина спря и жално рече:
— Бертолд, моля те, ела да се помолим, утре Божията Майка има празник!
— Аз не ща да се моля! — с погнуса ѝ се сопна Бертолд, ала в миг се сети, че тая вечер за сетен път вижда Ангелина, затова додаде:
— Добре, щом искаш, влез, моли се там, но не се мотай, че току виж се съмнало!
А пък Бертолд сякаш се боеше от хората, особено от славянските заселници на града, които бяха от Ангелинината вяра — бяха православни християни. Осияеше ли го нечий добродушен поглед — от ония небесносини очи лют огън сушеше душата му.
— Върви де! Пък аз на улицата ще те чакам!
Прекръсти се Ангелина и с тихи стъпки влезе в черквицата.
Пред иконата на Богородица, кротко като светулчица, блещукаше сребърно кандило.
Премаляла от умора, страдание и страх, девойката отиде право при тая икона, целуна я, строполи се на колене и почна да се моли на Небесната Царица от цялата си душа и сърце.
Молеше се Ангелина невяста на Богородица да я заслони и покрие от злините, които отвсъде с бясна ярост заплашваха да потопят корабчето на клетата ѝ душа. Молеше се девицата, и както се молеше, отпусна русата си главица насами земята и заспа отраден сън.
— Само да излезе, тъй ще я наредя, че цял живот ще има да ме помни! — скърцаше със зъби Бертолд и обкованите с перли токове на чизмите му дрънчаха по премръзналия калдъръм. От черния отсрещен покрив из мрака го гледаше една авлига, ала той не я виждаше. Изведнъж ивица от светлина, изпълнена с тамян, разцепи мрака и въздухът премаля от чудно благоухание! Открехна се черковната врата и оттам излезе Ангелина. Лицето ѝ бе прибулено от скръбносин воал. Бертолд не посмя да я нахока, защото отново се сети, че след малко вече никога не ще я види.
„Простено да ѝ бъде!“ и двамата закрачиха към западните поли на Силвания, към ледната прегръдка на еловия лес, като Бертолд бързаше напред, а жената го следваше.
Ето, в далечината мержелеят
елови дървеса.
Мъглата се топи и тлее;
блести предутринно леса.
А Бертолд бърза през полето,
росата чизмите му кваси,
тревите шибат го в лицето,
ръцете му — бодил ги драска.
Подире му върви девицата —
пред нея скланят се на ян [1]
треви и тръни. Нейде птица
се стрясва в миг… но надделяна
от сладък сън притихва пак
далеч, в еловия сумрак…
Крачеше Бертолд тъй бързо, сякаш искаше надве-натри цялото поле да прекоси. Натегнато му бе сърцето от страх да не закъснее, — зер скоро щеше да се раздипли белият плащ на деня и тогава — тежко му и горко!
Пристигнаха до еловия лес и нагазиха в мърчеливото му лоно. Зачакаха. Изведнъж някой се закашля в тъмното, сухо, хрипкаво, злокобно. Жал парна бертолдовото сърце. След броени мигове неговата кротка и послушна невяста щеше да е чуждо притежание! Сам той я бе дал в ръцете на човек, който по всичко личеше, че не ѝ гласи нищо добро. Сепна се Бертолд и погледна Ангелина. Тя стоеше с наведено надолу, забулено лице и — о, колко чудно! — беше тъй спокойна и безбурна, — явно се бе примирила с всичко…
Високата, мършава сянка се приближи към двамата и мравки пролазиха гърба на Бертолд — от ситния, решетест мрак го гледаха две очи, остри от хитрост!
— Добре ми дошъл, безумни Бертолд!
— Ето, — едва сдържаше ужаса си благородникът от Дартхон. —Изпълних обещанието си. Дай ми сега листа, който подписах, той не ти е нужен! Търговецът на души охотно даде на Бертолд хартията, а сам пристъпи към девойката, която вече бе станала негова собственост.
— О-хо-хоо, нашата усърдна молитвеница и чистофайница! — гласът му, хрустящ и преливащ от злорадство, проехтя мрачно в тъмния елов лес. Дърветата звъннаха от уплаха. — Падна ми най-сетне в ръчичките!
При тия думи нечестивецът понечи да впие ноктестите си пръсти в ангелинината ръка. Но едва допрял се до нея, той полетя назад, страшно изпищя и се храсна в коравата като камък земя.
Воалът от лицето на Жената се отвейна и Тя погледна жалкия търговец с поглед, изпълнен с царствено величие и небесен гняв. Гората закънтя, клоните на елите уплашено се скътаха едни в други. Непознатият, като се опитваше да се защити с двете си ръце от тоя божествен взор, с ужас изрида:
— Иисусовата Майка? Кой я доведе тук? Нима мога да имам власт над Нея!? Аз изтъргувах жената на тоя тук негодник, която ми досаждаше с молитвите си, нея все щях да я погубя! Можех ли да помисля дори, че вместо нея ще дойде Иисусовата Майка!? О, проклети измамнико!
При тия думи побеснелият нечестивец понечи да се хвърли върху Бертолд и да го раздере на парченца, ала взорът на Богородица бе изпарил всичката му сила. Обезумял от ярост, злият търговец на човешки души тръшна глава о каменната земя и се стопи като сън. От мястото, дето бе лежал, се понесе страшна смрад. Пречистата Дева също бе изчезнала.
Бертолд се бе втрещил. Дълго, дълго той не можа да се съвземе. Душата му се давеше — от ужас, страх, съкрушено и гузно разкаяние. Той заплака, цял стана плач — два неудържими извора рукнаха из очите му и се застичаха по валчестите му бузи. Непоносим срам смазваше сърцето му. Ето на кого продаде той Ангелина и ето Кой ѝ се притече на помощ? Той се бе сдружил със самия дявол, а Ангелина се бе удостоила със застъпничеството на самата Небесна Царица! Такъв бе плодът на неговата алчност, злоба и разврат, а такъв — на Ангелинината щедрост, кротост и целомъдрие! „О, аз жалкия, гнусният, скверният и нищожният пред тая, за която Дивната Мария стори чудо!“ крещеше от омраза към себе Бертолд с цялата си душа, всичкото си сърце и всичкия си ум…
Вървеше Бертолд към пробудилия се градец Едмунт, чиито зъбати стени сивееха в проредялата утринна мрачина. Вървеше и се давеше в ридания. Вървеше, а сълзите му горещо тупкаха в следите му по ледения кърски път. Чудни сълзи! Дето капнеше капка, порастваше алено цвете, което тъй ухаеше, че пчелите се пробуждаха от зимния си сън и идеха на рояци да събират нектар. Недоумяваха бедничките, как в такава тягостна и злобна зима могат да цъфтят цветя!
А Бертолд нищо не видеше, но с все по-нетърпеливи стъпки бързаше към едмунтските порти. Край него минаваха почтени люде и със страх му правеха път, сваляха широкополите си шапки и ниско му се кланяха. Ала смазаният от мъка богаташ и тях не виждаше, но в сладостно упоение крачеше — по-скоро, по-скоро в Едмунт!
Небето светлее над хладния Едмунт като свилен пош, обвезан със златен конец. Птици на орляци кацат и излитат от свода на славянската черквица. Камбаната бие. Трупат се люде на утринно богослужение. Пръв влиза клисарят Доброслав и никого не пуща! Първо трябва да грейнат всичките сребърни кандила с бистър елей! Той отива най-напред към иконата на Богородица. Днес е празника на черквицата — „Радост на всички скърбящи“ — тая Икона първа трябва да заблести с пламъчето на утехата!
— А, какво е това? — учуди се и мъничко се ядоса клисарят, като видя Ангелина. Той бе човек със силно чувство за приличие и ред. Ала щом се вгледа в девойката, старичкият клисар тихо се усмихна и се залови да запали кандилото.
На лицето на Ангелина бе изписана мила усмивка, по страните ѝ светулкаха чисти сълзи. Тя още спеше дълбоко и мирно.
Но когато Доброслав я разбуди, тя се сепна, сети се нещо и се втурна към портите, откъдето вече прииждаха весели богомолци.
Когато Ангелина се добра навън, от горния край на улицата се задаваше смиреният Бертолд. Благородните му одежди бяха сега кални и окъсани, чудните му чизми — мръсни и мокри, а широкополата му шапка липсваше.
„Бедният, бедният мой Бертолд! Заради мене, недостойната как ли е страдал; а пък аз, неблагодарницата, съм си спяла като кротушка на речното дъно!“ — тъй си думаше на ума Ангелина невяста и с пъргави, но плахи стъпки вървеше към Бертолд, от когото явно много се боеше. Той също я видя, идеща право срещу него и уплашен спря! Хората също спряха и им сториха път. От двете страни на тоя път стояха живи стени от очи, уши и ръце, които с нетърпение чакаха… Бе тихо, толкова тихо!… Дори птиците не пееха.
— Прости, прости ми скъпи мой! — се престраши Ангелина, като коленичи пред Бертолд. — Не знам как стана, без да искам съм се унесла в забвение… и чак сега ме разбуди добричкият Доброслав, питай го! — гласът и звънеше като утринна камбанка. Тя приклони глава и зачака — зачака да се изсипят отгоре ѝ пороища от мътни ругатни и яростни юмруци.
Но Бертолд вече не беше предишният злобен, горд и разпътен повелител на замъка Дартхон. Той сега пак беше станал прежният кротък благородник, който бе взел невестата си от славянските дъбрави и жълти поля, че дори и по-добър.
Бертолд падна на колене пред Ангелина, забравил чест и достойнство, и пред целия народ, що се бе накамарил от единия до другия край на черковната улица, той почна да размотава кълбото на своето падение, разказвайки през сълзи историята на дивното застъпничество на Всенепорочната Дева Богородица.
И в чудносините очи на Ангелина заблестяха два кладенеца. И само в тях ли? Плачеха просяците, плачеха и търговците, плачеха богаташите, плачеха и бедняците. Клисарят Доброслав съвсем забрави кандилата — само пред Богородица успя да запали. Църквата бе празна, сълзите на свещеника мокреха служебника му, дяконът хлипаше като дете, цялото богохранимо паство издигаше умилна молитва като тамян под откритото небе за изгубената и найдена Христова овца. И всички славеха досточудната Радост на всички скърбящи!…
Тук нашият разказ би свършил, ако не бе станало ново, дивно чудо, за което градецът Едмунт дълги години след това разправяше.
Една жълтопера авлига се спусна от синьото небе — от човката ѝ паднаха две прекрасни алени цветя. Авлигата навярно ги бе откършила от кърския път, дето криволичи към еловия лес. Кой знае? Но тия цветя бяха тъй мили и уханни, че богомолците после единодушно решиха, че те са за Девата от Празничната Икона, Утешителката на всички скърбящи.
Тази истинска случка научих от праправнука на клисаря Доброслав, който досущ прилича на далечния си прапрадядо по кротостта, чувството си за ред и благочиние и любовта си към св. Православна Църква. Смених само имената на местата и хората, та да не би неволно да наскърбя душите им, разказвайки ви за техните най-съкровени деяния и чувства.
Людете от онова време разказали за Бертолд и Ангелина на децата си, те пък — на своите деца и тъй от уста на уста дошла и при нас историята чудна.
Говори се още, че веднага след трогателната си изповед Бертолд се покръстил, а заедно с него, и повечето чуждоземци в Едмунт… Радост нечувана била! После с Ангелина раздали имотите си на несретниците и просяците, които девойката тъй много обичала, замъка Дартхон направили на манастир за девици, градините и полята завещали на едмунтската градоуправа, а сами се простили с града и поели незнайно къде, бягайки от славата човешка и от мълвата житейска.
После какво станало — не се знае. Пък и това, що знаем, ни стига, за да разнасяме навред, де идем, славата на нашата премилосърдна Владичица и Радост на Всички скърбящи!
1993
[1] Настрани, на една страна.