Смирението идва…

Смирението идва
невидимо при тоя
който осъзнае,
че то е Божий дар,
и че за тоя дар
той е напълно недостоен.
То е невидимо
напълно — като любовта.
То е безплътно
като нея — в плътта.
То е неназовимо
като името на Бога,
То е неохранимо
като самата благодат,
която всъщност пази него
от самото него
и себе си — чрез него
от видима любов…

В началото, отдавна,
бях почти отчаян
че нямам сили даже за това —
да нямам сили,
и даже да се примиря
е невъзможно.
А всъщност се оказа, че това
е толкова естествено
и вярно
и надеждно,
и че единствено безсилието
ми е вярно чак до смърт
и че едничко то
е корен на надежда,
а не на отчаяние,
и че да знаеш, че не можеш нищичко,
начало е на всяка сила
не в плътта,
а в Бога…

В безсилието има мир
в началото — така несвой
като обувка, що убива
ту с ръб, с грапавина
ту с камъче и клечка…
В безсилието грее сякаш
тиха светлина —
когато дъното допреш с чело
и знаеш, че под него
те чака друго дъно,
и следващо, и ново,
и че без дъно е падението твое…
и там, във тоя странен
за разума ни мрак
където сякаш само страсти обитават,
именно там — във падината марианска
на духа ни
започват нови стъпала надолу,
които всъщност ни възкачват
от самите нас
към Него.

Там думите са бързи
като перца във вятър лих
с едно погалване
повалят кедрите ливански
на мечтите ни
и в шепота на всяка дума
спи на пробудата светлик,
чрез цяла вечност отделен
от блясъците земни…
При пълното незнание
на тоя свят за тебе
ти бавно се опомняш
и стъпваш
върху
Камъка…

17 март 2017