Душа под снега

Стихове от една необичайна година
ДУША ПОД СНЕГА
ПЕСЕН ПЪРВА
Виелице,
завий, фучи, засипвай,
света безумен
в бяло погреби,
косите на душата ми сиротна
с надгробна нежност
ослани!
Като невяста, сведена без свяст
над покосен любим,
коси над мене, сестро,
разпилей!
И бавно ме затрупай във забрава
и повече над мен
не пей!
О сняг, валѝ!
Да спя… да спя жадувам,
полегнал като облак в пустошта,
где нивга не е крак човешки
стъпвал,
где е ненужна
песента…
и да не зная, че ще дойде пролет,
за да остана
в пълна самота,
защото под снега не е неволя
на тихата душа
сиротността…
ПЕСЕН ВТОРА
Приятели, най-сетне заваля!
Дъжд хладен керемидите облива,
трепери есента омайно сива
и ни врабец, ни врана – по полята…
От неподкупни сбирана порои
водата тъмна всичката боя
отми от небесата и обля
с унили багри земните усои.
Не спирай, бурьо, лей се дъжд! Ела
и размекни душите ни до киша –
да спрем тоз бяг;
да седнем…
да подишаме…
Приятели!
Най-сетне
заваля!
25 ноември 2019 г.
МИЛУВКА
Страхът болезнено разчупва
на земните надежди
мъртвата черупка,
и изпод струпеите,
от неволята изстъргани
отново детската ни кожа се показва
чувствителна и плаха…
И пак милувката на Бога сещаме
и допирът ни плаши
и ни умилява.
20 март 2020 г.
Цялата стихосбирка можете да закупите оттук: (Ако имате затруднения със свалянето на файловете, моля, пишете ми на petkohinov@gmail.com!)
Душа под снега (стихотворения от 2020 г.) Петко Т. Хинов
Стихове от една необичайна година
ДУША ПОД СНЕГА
ПЕСЕН ПЪРВА
Виелице, завий, фучи, засипвай, света безумен в бяло погреби, косите на душата ми сиротна с надгробна нежност ослани! Като невяста, сведена без свяст над покосен любим, коси над мене, сестро, разпилей! И бавно ме затрупай във забрава и повече над мен не пей! О сняг, валѝ! Да спя… да спя жадувам, полегнал като облак в пустошта, где нивга не е крак човешки стъпвал, где е ненужна песента… и да не зная, че ще дойде пролет, за да остана в пълна самота, защото под снега не е неволя на тихата душа сиротността…
ПЕСЕН ВТОРА
Приятели, най-сетне заваля! Дъжд хладен керемидите облива, трепери есента омайно сива и ни врабец, ни врана – по полята… От неподкупни сбирана порои водата тъмна всичката боя отми от небесата и обля с унили багри земните усои. Не спирай, бурьо, лей се дъжд! Ела и размекни душите ни до киша – да спрем тоз бяг; да седнем… да подишаме… Приятели! Най-сетне заваля!
25 ноември 2019 г.
МИЛУВКА
Страхът болезнено разчупва на земните надежди мъртвата черупка, и изпод струпеите, от неволята изстъргани отново детската ни кожа се показва чувствителна и плаха… И пак милувката на Бога сещаме и допирът ни плаши и ни умилява.
20 март 2020 г.