Насаме със слънцето

Зимата ни подарява още един слънчев ден. Отварям нашироко южния прозорец и се потапям в щедрите вълни на Слънчево море.

Насаме със слънцето. Огненожълти, аленорижи кръгове потапят и удавят всеки страх, съмнение и желание. Тихо душата се възкачва по лъчите му към друг свят — по-истински, по-смислен, недосегаем за мрака. Лицето ми поема светлина и огън, те тръгват като светла лава по цялото ми тяло, диханието става светло, мислите стават светли, изгаря огромният баласт, който носех с убеждението, че ми „трябва“.

Насаме със слънцето човек остава лек и нежен, мил като перце. В душата му се възвръщат детски трепети. В душата се ражда светло копнение по Едного. По Едно. По Единственото. Една душа за едно Слънце. От тях се ражда нов живот.

Насаме със Слънцето, човек има повече смисъл от всички земни мечти, взети заедно. В такива мигове разбирам напълно смисъла на целия Псалтир — Книгата, която е родена насаме със Слънцето. И особено близки ми стават тия нейни стихове:

„Да не продума устата ми и дума за делата човешки…“ (16:4) „Сложи, Господи, стража на устата ми и преградни двери пред устните ми“ (140:3)!

27 ноември 2020 г.