Отвъдъ либерализма: пѫтьтъ къмъ свободата
(Нео-, пост-, ултра и прочее) либерализмътъ се прѣвърна въ платформа за все по-безобразна тирания „въ името на свободата“. Причинитѣ за това, според мен, сѫ нѣколко:
а) Откѫсването на човѣшкия умъ отъ Бога, т.е. бунтътъ противъ собствената ограниченость чрѣзъ идеята, че знанието, а не истината, освобождава. Това направи либерализма „класовъ“, „елитаренъ“, а слѣдъ това елитарностьта стана самоцѣнность. Това направи възможно днешното явление: знанието да служи на елита и да употрѣбява лъжа въ името на все по-лъжовна, проформа, свобода. На единъ етапъ дори лъжовната свобода става „излишна“ за елита и той замисля „велико зануляване“, отначало чрѣзъ ‘cancel culture’, което е по-умѣстно да се прѣведе като „заличаване на културата, традицията, самобитностьта, народностното-сѣмейното-личностьното съзнание“, послѣ чрѣзъ „пандемия“ – на „освободеното“ отъ връзка съ Бога (Истината, Извора) човѣчество вече се въздѣйствува чрѣзъ едничката му „цѣнность“ – тѣлесното здраве (умственото човѣчеството като че ли отдавна е занемарило и това е кодирано въ него отъ насажданата отъ нео-пост-ултра-либерализма „култура“). Да се мисли, че слѣдващи етапи нѣма да има е наивность. Самоназначилиятъ се за главенъ „занулитель“ Клаусъ Швабъ вече открито „намекна“ за още по-страшна машà – „невидимъ врагъ“, който ще замѣни явно недостатъчно страшния ков$дъ. Кибервойна. Лишаване на обществото отъ енергийните му мрѣжи (електричество и прочее), но отново отъ „руски хакери“. Врагъ трѣбва да има, защото за отнемане на истинската свобода дори не е нужна стратегема: изкуствена заплаха → истински мѣрки, съразмѣрни на раздутостьта ѝ → слѣдващъ етапъ на „мѣркитѣ“. Цѣльта сѫ мѣркитѣ, които сѫ срѣдство за постигане на още цѣли. И понеже „знанието освобождава“, контролътъ върху знанието ще става все по-строгъ (цензурата е именно това: ограниченъ достъпъ въ името на … … …). Контролътъ върху знанието не означава забрана, а най-вече подмѣна. Мѣркитѣ включватъ и „карантина“ надъ „алтернативното знание“, т.е. лишаването отъ свобода се концептуализира като обществено добро.
б) Едноврѣменно съ еманципацията на човѣшкия умъ отъ Извора на истината, която е основа на вѣрното познание, човѣкъ започва да замѣня свободата отъ страститѣ, похотитѣ и злитѣ сили въ себе си съ противоположната свобода – свободата да може да се отдава на страститѣ, похотитѣ и злитѣ сили въ себе си. Езикътъ, словото, думитѣ – това сѫ първитѣ „измѣрения“ на умственото възприемане на реалностьта – тѣ сѫ първитѣ нѣща, които започватъ да се промѣнятъ съ възприемането на тази „свобода“. Думитѣ първи се „освобождаватъ“. Тѣхната ясна и дълбока свързаность съ понятия отъ една намразена вече свѣтогледна система трѣбва да бѫде постепенно „разкрѣпостена“ (една много смѣшна, но логична дума). Постепенно прѣдставата за човѣшката природа се моделира споредъ философията на либерализма и знанията се канализиратъ, ограничаватъ, а вече и цензуриратъ само и единствено въ стеснения крѫгозоръ на плътския неолиберализъмъ. Плътьта, прѣвърната въ висшъ критерий за свобода, парадоксално постига обратното на свободата – хората съ духъ, поробенъ на плътьта, днесь сѫ мнозинство. Тѣхниятъ гласъ (гласуване) опрѣдѣля насоката на развитие на човѣчеството. Но плътскиятъ човѣкъ е неосъзнатъ робъ, който съ готовность изпълнява всѣка заповѣдь на своя господарь, тѣлесностьта, и нѣма дори волята да мисли въ посока, несъгласна съ нейната логика (каква ирония отново! – логика е производна на Логосъ). Така постепенно се оформя парадоксалниятъ днешенъ робъ, който изживѣва въображаемата си свобода подъ формата на „хлѣбъ и зрѣлища“. Единствената надежда за нѣкакво пробуждане се оказва посегателството върху неговите „хлѣбъ и зрѣлища“, но едно е събуждането поради дискомфортъ, причиненъ отъ намалени дози хлѣбъ и зрѣлища, а друго – пробудата поради гладъ и жажда за Истината!
Човѣкъ отдавна сѣкашъ е изгубилъ и понятие за това, че истината не е онова, което можешъ да видишъ, пипнешъ (и присвоишъ), че тя е отъ царството на Духа, а не на храната и питието. Това е промѣнилъ въ мисленето му „либерализмътъ“, който изобщо не е ренесансово-просвѣщенски продуктъ, а много по-древенъ. „Стратегемата на знанието“ е първата, употрѣбена срѣщу човѣка, отъ сѫществото, станало символъ на коварството и измамата. Мрѣжата изглежда непосилно яка и вездесѫща. Но нека не забравяме какъвъ отговоръ е получилъ свети Антоний Великий, когато видѣлъ разпрострѣнитѣ дяволови мрѣжи и съ плачъ попиталъ Бога: „Кой може да ги избѣгне?“. Богъ отговорилъ съ една дума: смирението! Смирението да се откажешъ отъ привидната свобода и да осъзнаешъ, че човѣкъ е ограничено сѫщество, което може да се възстанови отъ тежката си болѣсть само когато напълно, като робъ, прѣдаде себе си на всесилния Лѣкарь. Лѣкарството сѫ заповѣдитѣ. Цѣлебната имъ сила обаче не е въ тѣхъ самитѣ, а въ свойството имъ да отварятъ въ нашата природа пѫтища, по които Божията благодать навлиза, пропива ни, прѣобразява ни и ни лѣкува. Тая благодать прави възможно падналия отъ Дървото плодъ да не изстине и огние „освободенъ отъ клона“, а да се възкачи отново на това Дърво, нагорѣ, при най-великата възможна свобода – небесната.
Севлиево, 22 ноемврий 2020 г.
