Дърветата на детството

Пред нашата спретната къщурка имаше две липи. Изобщо, по цялата улица „Еделвайс“ имаше много повече дървета, отколкото сега. Дърветата са като ентите във „Властелина на пръстените“, те стоят неподвижни, но в същото време са като сянката, която ни следва навсякъде. Важно е, много е важно във всяко детство да има такива „две липи“, но дори „две праскови и две череши“ да е посял дядо, те остават стражи на детството. Ентите-липи се пробуждат само когато орките и чудовищата в „зрелия живот“ станат тъй много, тъй нетърпими, тъй зловонни, че хобитът в нас няма где другаде да се скрие, освен в разрасналите се, зашумени клони на тия две липи. Но в детството те са живи и ние не можем да си представим улицата без тях. Те са, защото са. Двете липи пред къщичката на детството са българско спасение на детството. Та, на нашата „Еделвайс“ имаше много липи. Пред къщата на дядо Гатьо съседа, дето после я взеха Марин и Христина, имаше две крепки дървета, тъкмо срещу входа на детската ясла на отсрещния тротоар… или бряг. Защото улицата беше повече река, нежели прозаичен асфалт. Къщата извиваше наляво към „Сава хаджи Ангелов“. Там, точно на този загадъчен за мен завой – защото виждали ли сте къща, чиято стена извива, а на извивката ѝ грее със заниците огромен, извит прозорец? – там имаше огромно дърво. Като че ли кестен? Не помня. Сегашните десет-петнайсет стъпки от нашата врата до оная чудна извивка тогава бяха разстояние между две различни царства. „Сава хаджи Ангелов“ бе улицата на други детства.

Точно срещу нас, на „територията“ на детската ясла, имаше голямо дърво. Зарзала. Тая звънка думица научих от този „ент“. Всъщност, тогава не знаех, че е ент. Че изобщо има енти. Сега, десетилетия след като тая зарзала биде отсечена и вероятно изгорена, аз зная. И ми се плаче за този ент, превърнал в пепел част и от моето детство. От зарзалата беряхме вкусни зарзали. По-големите момчета ги събаряха с камъни, а аз намирах каквото намирах на земята. Момчетиите от махалата се надпреварваха кой ще обере повече, затова ги късаха дори неузряли.

Дърветата по нашата малка улица се редяха на през три метра. Пред всеки дом. Пред дома на доктор Ашков и леля Павлинка нямаше дървета, но това бе единствената къща, чийто двор бе отпред, а не зад къщата. И в него растяха, растат и сега, два огромни вече бора, чиито корени са разчупили тротоара и са го нагънали досущ като пръстите на енти. Този двор, колчем съм минавал оттам като дете, винаги ме е изпълвал със загадъчни представи…

Няма ги вече тези енти. Техните стопани и садители са отлетели на юг, не издържали и дърветата, па си тръгнали и те. Но най-тъжното е, че когато си тръгне от една улица дърво, значи тръгнал си е и един спомен, една родна памет, едно възпоменание за нечий живот, труд и мечти… А това е тъжно, безкрайно тъжно. Хора, не сечете дърветата. Ще дойде ден и ентите ще се върнат при вас, когато зимата е безутешна и душата ви е объркана, без път и пътека… И ще ви протегнат костеливи, грубокори ръце. И ще усетите милувка, по-нежна и от тая на най-нежната човешка длан… Защото тя ще е милувката на най-истинското време от живота ви – на вашето детство.

Втората липа, тази пред „Еделвайс“ №11, на нашите комшии и ортаци дядови, сега също я няма. Но с нея имам един странен спомен, чието място не е тук, в най-ранното детство. Все пак, ще го кажа:

Било е в 1978 г. Тогава тръгнах в „нулата“ – предучилищния клас, равняващ се на четвърта група в детската градина днес. Нашата „нула“ бе в училище „Кирил и Методий“, в стаята отдясно на главния, южен вход. Помня от това време няколко руски песни, които учихме. Защо точно тях? Може би защото езикът ми звучеше тъй близко по думи, ала тъй непонятно по смисъл – за елхичката, дето зиме ѝ било студено в леса, „пойду ль я, выйду-ль я да“, което си го разбирах и пеех „пайдуля-въйдуляда“… Но мелодията помнех и тя медоточеше с детска радост. Помня, че като дете не обичах да ме целуват. Сякаш нарушаваха някакво недопустимо близко пространство. И точно в тая „нула“ някакво момиче, на име Детелина, взе, че пред всички ме целуна. По устата. Бях ужасèн – що за вкус, що за безобразие. А другите деца се смееха. Детелина живееше съвсем наблизо до „Еделвайс“. Харесваше ме и идваше на нашата улица да играем заедно – опъвахме един ластик между двете липи пред нашата къща. Помня я и сега как скачаше „на ножица“ между двете линии на ластика. И с това комай свършва този спомен, съхранен от ентите на „Еделвайс“.

Друг спомен, от по-късна времева зона на детството, бе брането на лѝпов-цвят (тогава за мен, една дума). Дядо разтваряше на А една стълба и скоро гостната стая, гдето никой не живееше, заухаваше на детство. Много български детства ухаят най-силно на лѝпов-цвят! И днес, кога в края на пролетта липите заглушат с уханията си всички други миризми в града, Севлиево се пренася в миналото си и изтръгва от душите ни, чрез пръстите на тия паметни липи, най-свидни изповеди от незабравимото ни детство!

Из книгата ми „Пръски от детски боички“