(Анти)иконизацията на езика

– „Не мога да дишам!“
– Пречи ти маската. Свали я и дишай!

Изнамирането на „явления“ като „политкоректен език“, непозволени думи („език на омразата“) и пр. е признак на опит за „(анти)иконизация“ на езика – творба на извратени умове, които „не позволяват“ съществуването на изразни средства „извън канона“ – самоподигравка на „либерални умове“, които презират свободата на ума и словото.

Едно е, когато човек сам ограничава словото на ума си, за да го пречисти и възвиси; съвсем друго е, когато се упражнява контрол над чуждия език, за да се ограничи той до „рамките на канона“. Онова, в което либералния светски човек обвинява Църквата, е всъщност негова съкровена мечта – (анти)канон на правилния либерално-иконичен език. „Фашизъм“ е неуместен термин, във всеки случай. В опитите си да „унизи“ възвишеното, либералният творец на канони е изгубил битката за оригиналност и се е превърнал в „законоположител на (анти)канони“ – срещу онова, което му се струва „черно-бяло“, е противопоставил „пъстротата“ на собствената чернобяла сивота. „Многообразието“ му е съ-образено с неговите „правилни образи“ на това „какъв“ е „правилният човек“ – а той е много елементарен: това е същият онзи „човек на греха“, описан в новозаветните послания. „Пъстротата“ е само знаме на онова, което е износено от древност, онова, което му се струва либерално, но още не е достигнало онези „откровеност“ и „безразличие“ (дори омраза) към християнския човек, поради „разсейките“ от духовно наследие, които все още са оцелели в християнския европейски дом и срещу които мислители като Ницше са изрязили много ясно и категорично мнение. Либералният човек вече разполага със собствени „канонични“ изразни средства, извън които съществува само „фашизъм“, „расизъм“, „език на омразата“ и… казано просторечиво: язък за думи като „свобода“, „равенство“, „братство“ и пр.

Всъщност, „политкоректният“ и „немразещият“ език са продължение на „иконизацията“ на злото, под формата на сантиментално-безчовечен, парадоксално-опростяващ редактор на самите корени на изразимото-човешко: словото. Редакторът, сдобил се с власт, няма нужда от определения като „фашизъм“ и прочие овехтели етикети, служещи да приспиват мисленето и будят напрегнатата емоция. Редакторът с власт е „иконописецът“ на въздигнатата в култ деградация по същия начин, както болестта е „новото здраве“, затвореното общество е „следващ етап на развитие на отвореното общество“, а „новото нормално“ е стъпка към изграждането на световния концлагер.

Севлиево, 17 юни 2020 г.