Слѣдкарантинно

Мисля си, какво ще е българското общество слѣдъ карантината. Научихме ли се да пазимъ другия? – нали затова бѣхме затворени? Научихме ли се, че грижата за здравето е въ прѣдпазването, а не въ нехайното отдаване на порочни навици, пъкъ „лѣкаритѣ да му мислятъ, нали затова имъ плащаме“?

Лично у менъ остава боязънъ. Като буца мѫка непрѣглътната. Като топка тежка руда унижение, засѣднало въ гърлото. Страхъ, но не отъ вируса, а отъ дълбокия душевенъ разломъ, въ който ни вкара унаслѣденото дѣло на „септемврийския“ нихилизъмъ прѣзъ послѣднитѣ трийсетъ лѣта.

У менъ се задълбочава чувството, че отъ трийсетъ години съмъ въ все сѫщото извънредно положение – извънъ реда на здравата, народолюбивата държавность. Нищо не се промѣня, защото сѫщото, което е било, просто се задълбочава. Но принудителната изолация ни показа друга страна отъ собствения ни животъ – сѫщината е не вънъ, а вѫтрѣ въ насъ. Вѫтрѣшниятъ животъ ни жадува – врѣме е да се върнемъ къмъ тихия, осмислящъ, книжовно-богатъ, сърдечно кротъкъ вѫтрѣшенъ човѣшки животъ. Възможностьта да бѫдемъ себе си – безъ медии, безъ щабове, безъ корони – пакъ ни зове. Образованието се оказа по-близо до насъ, когато и самитѣ ние се озовахме по-близо до себе си и до дѣцата си. Показа ни, че не е страшно да носимъ отговорность, че не е честно да прѣхвърляме на учителскитѣ плещи собствената родителска отговорность. Показа ни, че родителството е може би най-хубавото, което животътъ ни е дарувалъ, макаръ и за толкова кратко.

Дано оцѣнимъ тѣзи, а и многото други съкровени уроци, които получихме и получаваме отъ краткото си заключеничество!

Севлиево, 2 май 2020 г.