Развалини

Отсрещните баири притъмняха. Изток още синееше като прозрачно морско дълбине, от чието дъно свети съкровище. А от юг се усилваха гърмищата. Светкавиците зачестиха — бели и остри. Но напрежението пред буря бе притъпено от една планинска тишина и особена величествена замисленост. Най-подире заромоля по тревите чаканият майски дъжд.

Щом се избистри небосклона, тръгнах. Стигнах до руините на някакви вехти къщя, може би още от турско време. Има нещо плачевно, нещо, дето не дава на душата покой в гледки като тая.

Къщите се намират на едно подвъзвишение, до тях се спуснах през широка и равна поляна, служеща като превал свързващ две съседни била. Още щом ги наближих, нагазих в гъста, висока трева, смес от всякакви бурени, билки, планински цветя и треви, които бяха заселили тоя нявгашен двор. Тишината на забвението се ломеше единствено от шарената птича песен и откъслечните проглашания на щурци. Слязох досами къщите. Първото впечатление бе повече от плачевно — главната, дето навярно са живели стопаните, бе наполовина срутена, от едната стая бе останала само стена с дървено черчеве. Тук явно от месеци, а може би и от години, не е стъпвал човешки крак. Лъхна ме силна миризма на старо, огнило дърво и вехт камък, на селски праг и далечно минало. Отстрани имаше малък обор за животните, гдето още жълтееше сламица. Наоколо къщите тревата бе възраснала до пояс. Няма печал се издаваше от всеки кът тъдява. Глухата трева, из която се синееха ярки съзвездия от планински омайничета, още по̀ усилваше предсмъртното мълчание на тия къщи…

Усещам се век назад. Тук е имало живот. Изтъканата от цветя ливада е слушала весели детски песни. Там, на онзи прогнил сега клон, тогава навярно е висяла люлка, а в нея е лежало златокъдро детенце — син на земя-робиня. И на пладне, след усилно плевене, или косене, или копане, край таз люлка е присядала морна планинка, та го е полюлявала и пяла му е български тъжни песни. Мустакатият ѝ мъж е бил или в близкото село, или със стадцето си из баирите планински, или дори нейде по гурбет, а тя, заедно с поотрасналите си дечица, е гледала къщата и невръстната си рожба. Тука е било подредено и натъкмено грижливо и с мерак — както знае българинът от онуй време. Всичко това го е видял Балканът отсреща, що сега е проснал величествено заснежените си хребети отпреде ни. Той обаче мълчи и не знае, горкият, отде да почне тая прескръбна история. И от мъка е плакал, та е народил тоя пущинак от бурен, злак и цветя.

Сега тук, из гъстеещите треволяци, владее пълното забвение. Изтлели са отдавна и стопанинът на къщата, и грижовната му жена, че и техните жадени рожби. Минавали са десетки години. Падал е тежък сняг, люти ветрове са къртили от градежа и дворовете. Пролет върху бедния имот са се леели дъждове; изотдолу пък са никнели бурени, копривак, жилави треви с хиляди. Дърветата са слушали техния стогласен растеж и са забравяли човешките слова. Само онова, дебелото и прогнило вишнево дърво не ще забрави нивга скръбните майчини песни, дето е слушало преди век и още време. То затова е и най-изгърбено, и най-изкорубено от всички — от премного майчина мъка… а сетне, подир смъртта на майката, го е натискал и давил споменът за майката… за Майка-България!…

Писано от натура в китния роден Балкан, 2001 г.