Не „образование“, а детство!
Отново за задължителното „образование“ на 4-годишни деца
Вчера случайно ми попадна някаква споделена статия, че бюджетът, нужен за включване на 4-годишните деца в системата на образованието е не запомних колко си милиона. Това ме впечатли на фона на постоянния несправедлив (поне в моите очи) недостиг на средства именно за образованието и културата. Но едновременно с това усетих, че в тази, а и в другите статии и официални изказвания, липсва нещо много, много по-важно. И реших да проверя. Отворих една по една много намерени по израза „задължително образование 4 годишни“ статии. И неприятното ми усещане се оказа вярно. Там се говори единствено за бюджет (пари) и бройки (деца). Никъде не срещнах главния проблем – учителите. Това породи у мен рой неприятни мисли в няколко направления.
Първото, естествено, е, че на 4-годишна възраст децата получават не образование, а възпитание. Всяко знание, което им се преподава, е част най-вече от някаква ценностна култура (или липсата ѝ). Точно тогава (до 7) се изгражда моралната основа на тяхната душевност, на тяхното последващо образование. Употребата на думата „образование“ в тази възраст очевидно е повече пожелание, нежели реалност. Второ, образованието е отношение между учител и ученици. Думата „учител“ просто липсва в статиите за „задължителното образование на 4-годишни“. Проверете сами. В статиите, които отворих (първата страница на търсачките ми бе достатъчна), никъде и помен няма от учители. При днешната официално заявена криза за учители! С други думи, не е важен капитанът и екипът на кораба, важното е да има още пътници и още кораби?!
Сега, ако искате, направете малко разследване защо за пари и бройки, а не за учители и ученици се говори. Аз не искам. Имам още лоши предчувствия и просто не желая да ми се сбъднат. Да имаш две шепи, но да искаш да загребеш с тях четири шепи – това говори за възможност да гребеш и за невъзможност да прецениш реалността и последиците от твоите „амбиции“. Замисляли ли сте се колко нелеп е изразът „предучилищно образование“? То е като „предварително начало“, „начало пред началото“. Образованието и училището не са неразривно свързани, но дори да бяха, именно училището поставя начало на образованието. Неучилищното „предобразование“ е просто претенциозен израз, който разширява не образованието, а „обхвата“ над децата. Това, което го прави спорно, е не качеството му, а задължителността му. Тоест, липсата на възможност за избор. Как се наричаше това на неполиткоректен език? Не съществува „предграмотност“. Началото на преподаването на грамотност е и начало на грамотността. Няма „предучители“, няма и „предученици“ – как тогава може да има „предучилищно“ образование? Предродителско раждане на умове?! В логиката на самия език е изказана ненужността от подобни каламбури и начинания.
Вкъщи се учим по учебник по аритметика от 1959 г. за първи клас. Тогава образованието е започвало на 7-годишна възраст. Нивото на знания, което децата са достигали в тогавашната система на 8-годишна възраст, е по-високо от това, което виждам в учебника на сина ми за втори клас (т.е. 9-годишна възраст.) Да направим сравнение: през 1960 г. децата от 7 до 8 години усвояват повече математически знания, отколкото днешните български деца от 5 до 9, а сега вече – и от 4 до 9. Една година тогавашно образование = 5 години сегашно. Разбирате защо не искам да асоциирам думата „образование“ с думата „предучилищно“, нали? Или още не?
Ето ви още един пример тогава: трудовото обучение го нарекоха „технологии и предприемачество“. За пред чии очи не знам. Защото моят второкласник, след двугодишно „стажуване“ в областта на „технологиите и предприемачеството“ все още не знае какво означават тези две думи. И по-добре да не знае. Няма да го свърже с изрязването, лепенето и ръкоделието. Същото бих посмял да кажа и за „образованието“ на 4-годишните, за което учителите са непозната тема – по-добре децата да не го знаят като „образование“. Защото няма да го свържат с грамотност. А образованието е преди всичко ограмотяване. „Възпитателна“ роля може да имат само организации с доказан нравствен светоглед, защото оценки по „ценности“ не могат да се дават: няма двойки и шестици за трудолюбие, честност, другарство, взаимопомощ, нали? „Оценките“ за възпитание и нравственост са съвсем различни от тези на образованието. Изпитът за тях не може да се институционализира. Не може да бъде представен чрез бройки и парични цифри. А социализацията?
По мое време децата си избираха детската среда – приятелите. Дори осигуреният от държавата „социум“ (детската градина) се цепеше на малки „държави“, основани на приятелства. Разбира се, тогава идеологията бе задължителна и тя влечеше след себе си и задължителна „социализация“, и развиването на „правилен светоглед“. Но дори тогава разликата между нашите „извън институционални“ приятелства и тези вътре в „системата“ бе, че те бяха свободни, от нас избрани, и неконтролирани от възрастни. Те бяха не „образование“, а детство.
14 февруари 2020 г.
