За звателните форми на личните имена и… българската църковно-народна култура

Имахме малък спор за звателните форми. Отсрещната страна твърдеше, че обръщенията на -о звучали грубо; че изобщо, обръщенията с промяна в звателен падеж звучали като нагрубяване. Иванке; Боряно-Борянке (сал ти ли си мома); Донке; Иване; Страхиле… Опитвах с всякакви имена и нито едно не ми прозвуча нито обидно, нито грубо, нито „селянско“… Едва днес случайно ми просветна за причината.

Църковните и богослужебните ни книги, като носители на нашия коренен, стар език, изобилствуват с имена в звателен падеж. Боже, помогни ми! – не „Бог, помогни ми!“; „Богородице Дево, радвай се!“ – не „Богородица Дева, радвай се!“ „Свети великомъченичЕ ДимитриЕ, моли Бога за нас!“ – не „Свят великомъченик Димитър, моли Бога за нас!“. Звателната форма изразява отношение, незвателната – дистанция; промяната в окончанието е като обръщане към човека, на когото говорим, очи в очи; липсата на такова е като говорене, без да го погледнем. Такова отношение е вградено в народопсихологията ни и езика ни и може да звучи „свойско“, „на ти“, неприемливо за „рафинираното европейско чувство“. Дори когато някъде името в църковните книги е на „отрицателен герой“, например: Арие, Иудо, Вараво… и там ореолът на благородството, пренесен от езика, витае около името неотлъчно.

Воден от такива размисли, постепенно се убедих, че „отпадането на звателните форми“ не е никакво „естествено развитие на езика“, а най-вече – заместване на българската култура и мисъл от чужда и отпадане на съвременната реч и мисъл от старата (църковно-народна) българска култура. Напълно съм уверен, че българите, пропити с църковното слово, българите, които посещават храмовете и внимателно слушат богословието на химните и песните духовни в тях, трудно биха приели, че … звателност, това звучи грубо.

Изчезването на звателните форми е свързано, освен със загубата на църковността и усета за народностно звучене на езика ни, и с наводнението от чужди имена, които… „не се скланят“ дори пред царствения език на църковността. Иоане, звучи естествено в храма, ала английското му съответствие: Джоне, звучи подигравателно на улицата. Сблъсъкът между звателност и незвателност е сблъсък между старинна култура и посткомунистически нихилизъм, между църковност и нецърковност, между храма и улицата. И най-учудващото е, че това пренебрежително звучене е – парадоксално! – „заимствувано“ без нужда от заем именно от неестественото звучене на чуждото име в родния ни език („Пиере“, „Зигфриде“, „Малколме“). Но не на чуждото име въобще, а на нецърковното чуждо име. Моисее, Христофоре, дори Игнатие звучи „правилно“ в ушите на въцърковения и образован българин. Още по-голямо объркване тук внасят женските имена с мъжки окончания, напр. „Никол“, вместо например „Николина“, за което просто не съществува звателност.

От гледище на църковната българска култура обаче, при кръщение не би следвало да се дават имена, необвързани с празник на светец (имен ден) или поне с някакъв църковен празник. Отстъпването от тази традиция е белег на същото явление, довело до пейоративното звучене на звателния падеж.

И така, отдалечаването от църковната и народностната българска култура, заедно с възприемането на чуждоезична лично-именна култура са двата основни фактора за постепенното лишаване на езика ни от красотата на звателността. Вторият фактор, както показах, също е свързан с обезцърковяването на съзнанието ни, на живота ни и на езика ни. Връщането към нашата народностно-църковна култура е един от пътищата за преодоляването на тази езикова деградация.

(Севлиево, 4 декември 2019 г.)