Преди тридесет века

Докъдето погледът стига, безбрежно море се простира. Вълните му бавно се вдигат и спущат, приливат-отливат, донасят пясък и го отнасят. Водите му са течна светлина, в която дреме небесният лазур. Прозрачни са като сълза на младенец водите морски, а едностайният им шум изпълва цялата природа с предвкус на безметежна вечност.

На пясъчния бряг лежи, утомен от нощния си труд рибар — мъж на средна възраст. От кръста нагоре той няма дрехи, а гащите му са от бяло платно, изсушени от вятъра, избелени от слънцето. Кожата му е като от бронз, нозете му —сякаш от восък изваяни. Той спи по гръб на пясъка, а сънищата му са огненорижи като лъчите слънчеви, що проникват направо през затворените му клепачи; до него седи четири-петгодишно момиченце и си играе с пясъка, от време на време ляга и слага ухо насред гърдите на баща си — да чуе тупти ли още сърцето му! — сетне успокоено отново се отдава на игра с пясъка. Понякога детенцето със смолно-черни, гъсти, къдрави коси, вдига очи от играта си и се заглежда в безкрая на морето. Вълните прииждат и отиждат, и сякаш ѝ говорят, а тя ги слуша и мислите ѝ се отнасят подир тях оттатък хоризонта.

„Дали и там има свят? Или зад оная далечна-далечна черта, където небето и морето се допират, свършва всичкият свят?“

А рибарят в своя плитък, предобеден сън, мисли за това дали хората са били по-щастливи преди стотици години? Колко време още ще съществува светът? Все тъй несправедлив ли ще бъде? Понякога го пронизва дълбока тъга, придружена с обида: „Колко бързо отлита животът! Как да живея, за да не изпусна нито миг от кратката му песен? След хиляда години кой ли ще е тук? Ще ме помни ли някой подир тридесет века?…“

По неведоми пътища неговата тъга, неговата мисъл достигат до сърцето ми днес и аз в следобедната си просъница му отговарям:

— Праотче! Тука сме още децата на твоите деца! Твоят прах е вече забравен, но твоят глас се връща за ония от нас, които се вслушваме в древността и във вечността. Вълните на твоето море не са тъй прозрачни, небето над нас е отеготено и омърсено от човешки своеволия. Но ние сме още тук. Моята дъщеричка все така слуша сърцето ми, когато ме унася сън, за да се увери, че тя е там, в него, че аз дишам зарад нея. Какво са тридесет века пред вечността, където ти и аз отново ще се срещнем? От бащи на синове и дъщери — тъй протича времето! — и ние пресипваме пясъка му от шепа в шепа и от век във век, но нивга не си тръгваме нито от шепите, нито от пясъка, нито от вековете, където сме оставили най-обичните си деца и най-сърдечните си словеса!

14 септември 2019 г.