Тишините в живота

Колко различни тишини има!
Тишината, когато младостта е в силата си и звездите шепнат на щурците.
Тишината, която безгрижният сън на детството ни е подарил.
Тишината, която по-късно изпъдихме, защото ни носеше скуката да бъдем със себе си…
Тишината след трийсет години „преход“ — сиреч, преминаване — когато повечето селски дворове са преминали в невъзвратимото и я няма прежната петльова песен, когато вече никой от „родените по-късно“ не може да каже какво означава „първи петли, втори петли, трети петли“…
Тишината, когато в квартала на детството вече идва ново поколение шум.
Тишината, която оставят един подир друг на заминаване истинските приятели и близки.
Тишината на черна предутрин, когато купонясването най-сетне е приключило и в небитието, що е оставило след себе си то, кънти болката на едно необяснимо безсмислие.
Тишината, която помним, че съществуваше някога, когато нямаше такава гъста мрежа от невидими вълни и електромагнитни, лепкави паяжини около нас.
Тишината, която не помним, но за която са ни разказвали отдавна отлетелите от земния ни свят дядовци и баби — тишината на техния свят без шума на прогреса: тишината на уморените от труд ръце, на напоените със зелени морави и кърска синева очи, на изповяданата болка или рана, на светлото очакване за по-човечно бъдеще, на вярата в опрощението след честна изповед и примирение с ония, що ни мразят…
Тишината, която вечер ни говори, че ставаме все по-ненужни на тоя свят, непонасящ сам себе си, ала стремящ се да се излекува чрез все по-непоносими безумия.
Тишината, с която заспивахме в скута на мама.
Тишината, която ни връща в нас самите.
Тишината, която забравихме, защото бързахме напред, напред и все по-напред…
Отново ухаят липите наоколо!
Ухаят с оная ненатрапчива тишина, която е най-чистото щастие в тоя кратък живот!
Севлиево, юни 2019 г.