Аполитичните
Автор: Мигел де Унамуно
Направи ми силно впечатление по време на моя престой на Канарските острови, че много често и с особен тон хората при разговор ми казваха: «Трябва да ви предупредя, че аз с политика не се занимавам.» Произнасяха тези думи сякаш за да се защитят срещу някакво мълчаливо обвинение или за да спечелят благоволението ми с тази препоръка. На всяка крачка чувах да се казва за някого: «Онзи ли? Оставете го вие него, той е политик!» Там за хората, които се занимават с политика, се говори изобщо като за особен род хора или като за хора, които са се посветили на някаква омразна професия. Много, твърде много хора дори се хвалят, че гледат на политиката с равнодушие. Преценявам това тяхно поведение като една от най-големите злини, споходили тези вълшебни острови, които заслужават да са щастливи, а не са така щастливи, както би трябвало да бъдат.
От същото зло страдахме и продължаваме да страдаме и ние в останалата територия на Испания, но за щастие на път сме да се излекуваме. Броят на тъй наречените неутрални, на тези отвратителни неутрални, на хората, които се отнасят с равнодушие към плодотворните политически борби, намалява все повече и повече.
Аз не се възхищавам прекомерно на демокрациите, но днес те са вече неизбежни. Демокрацията е може би необходимо зло като войната, може би и като самата цивилизация — а кой знае дали не и като самия живот. Човек трябва да я приеме или да загине. Задълженията и тегобите, които демокрацията ни налага, са повече от правата и привилегиите, които тя ни дава. Първото задължение, което демокрацията ни вменява, е да проявяваме интерес към начина, по който се ръководят обществените дела, res publica.
«Държавата не ми дава нищо!» Това е неизменната глупост, която немалко егоисти и други потребители редовно изтърсват, когато биват подканени да участвуват в политическите борби. Те не си дават сметка, че ако държавата не им дава нищо, тя прекрасно може да им отнеме доста неща, и то именно защото се въздържат да участвуват в обществения живот. Този, който гледа с пренебрежение на участието си в политическия живот дори и като избирател, член на някоя партия и участник в митинги и събрания, няма право след това да се оплаква, в случай че даден закон или правителствена наредба накърни интересите му.
Гражданинът трябва да има на първо място гражданско съзнание, защото не може да има родина, истинска родина, в която гражданите да не се посвещават на обществените дела.
Там, на Канарските острови, ме учудваше и опечаляваше наблюдаваното от мен безразличие по отношение на големите политически проблеми, един от които — разпределението на данъчното бреме, би трябвало много живо да ги интересува. Не можех обаче да разбера и онези дребни местни партийки, които издигат амбициозни лозунги и се различават една от друга само по личността на местния водач или дерибей, когото следват котерийно съставени групировки за по-добре устроено настъпление към обществените служби и за изкористяването им. «Политика ли е това!» — ми каза веднъж с тържествуващ тон един от най-върлите привърженици на аполитичността. На което възразих: «Прав сте, че това не е политика, или, по-точно казано, това е лоша политика, но не носите ли вината, че такава политика изобщо може да цъфти, вие, които си стоите по домовете и не участвувате в обществения живот?»
Усилията ми да вникна и да разбера политическия живот на Канарските острови ми напомниха усилията, които бях положил преди това, за да разбуля политическата атмосфера в латиноамериканските републики. Всички наши класически политически категории, важещи за Европа — либерализъм и консерватизъм, социализъм и индивидуализъм, тоталитаризъм и анархизъм, монархизъм и ултрамонтанизъм, и пр. и пр., почти всички тези категории не са в състояние да помогнат, за да се категоризират партиите в по-голямата част от тези републики. В тях човек се чувствува, както в малки испански селища, те също така са раздробени на партии, основани изключително на личностното начало.
Казвал съм и друг път, че в нашите малки градове и в селските райони на Испания има винаги поне две партии, партията на противниците на Хикс, които следват Игрек срещу Хикс, и партията на противниците на Игрек, които следват Хикс срещу Игрек. Забележете, че аз не ги наричам партии на привържениците на Хикс или на Игрек, защото те са в основата си и по същество прояви на негативизъм. Членовете им не са привърженици на една личност, а са противници на друга. Може да се каже в общи черти, че нашите републиканци са само антимонархисти и че нашите монархисти не са нищо друго освен антирепубликанци.
Успях да си обясня, и то доста добре, какво точно делеше унитаристите и федералистите по времето на Росас и Сармиенто в Аржентина, но не можах да разбера какво означават точно «белите» и «червените» в Уругвай.
В Испания градовете започнаха да подхождат правилно към поставянето на политическите проблеми. Политическата борба в градовете не е вече само борба на личности. Политическият водач в града, градският трибун, трябва да застъпва повече или по-малко определени политически идеи.
Точно сега Испания изживява един от най-раздвиже- ните си в политическо отношение периоди благодарение на дейността на Каналехас. Фокус на това раздвижване е станал през тези дни родният ми град Билбао, един от най-политизираните градове на Испания, в който живеят най-малко неутрални. Отедна страна, миньорите стачкуват в подкрепа на искането си за намаление на работния ден, а, от друга страна, католиците се опълчват срещу мероприятията на сегашното правителство, които те окачествяват като антирелигиозни. И двата случая са много поучителни.
Едно от съображенията, може би единственото, на което собствениците на мините се позовават, за да не отстъпят на работническите искания въпреки посредничеството на Института за социални реформи и на самото правителство, е, че една евентуална отстъпка би била унизителна за тях и че работниците са подстрекавани от политически агитатори, които всички смятат за елементи, чужди на работническите среди. Аз не мога да разбера за какво унижение може да става дума в случая. Борбата между капитала и труда е война, точно такава, каквато е истинската война, и принципът «по-добре да умра, отколкото да се предам» може да се окаже много вреден в една война, колкото и героичен да изглежда той на пръв поглед. Да се предаде една крепост не е никога унизително.
Стачката се свежда в същност до някакъв пазарлък и един умен собственик, чийто мозък не е помрачен от мъглите на гордостта и честолюбието на човек, който се е издигнал може би в живота, тръгвайки от най-ниско стъпало, изчислява загубите, които една стачка може да му причини, преценява какво точно могат да изтръгнат от него работниците чрез своите искания, прави си равносметка и решава дали му е изгодно да отстъпи. По-добре е да се лиши от три хиляди песети годишно, отколкото да изгуби сто хиляди наведнъж. За разумния човек честолюбието в такива случаи е съвсем неуместно.
Аргументът, че има намеса на политически агитатори, които се окачествяват като чужди елементи, е още по-забавен. Тези господа капиталисти си въобразяват, че конфликтът между тях и работниците е въпрос, засягащ изключително спорещите страни, а ние, всички останали граждани, трябва да се примирим с ролята на зрители. Хубава представа имат те за социалната солидарност!
«Защо се интересувате за тези неща? Защо се бъркате в работи, които не ви засягат?» Често ще чуете тези думи, които са квинтесенция на аполитичността.
Всеки трябва да се интересува за всичко, а икономическите борби са политически борби, които засягат всички ни. Един конфликт между собственика и неговите работници не е частен спор, а обществено дело. Неговото разрешение се отразява върху цялото народно стопанство.
Политически агитатори! Да, разбира се! Има ги и трябва да ги има, за да предизвикват и ръководят борбите между капитала и труда. Тези борби трябва да станат политически, за да бъдат стройни, добре организирани, законни, цивилизовани. Социализмът е и трябва да бъде политика. Гледището, че държавата трябва да се въздържа от участие в тези борби, е остаряла теза на Манчестърската школа, която днес едва ли някой може да защити.
«Свобода на договаряне!» — крещят някои. А това значи — оставете ни свободни, нека никой не ни се бърка, той има — също както и аз — свободни мишци и може да се бори. Мишците му са действително свободни, но краката му са оковани.
Не може да се говори за свобода на договаряне, докато земята не стане собственост на общността, докато има хора, които, където и да стъпят, все на чужда земя стъпват и нямат друго собствено късче земя освен това, което ще им се определи за гроб, когато умрат! Дотогава не може да се говори за свобода на договаряне.
А това обвинение — обвинение ли е то? — че политиката се намесва в икономическите борби между капитала и труда, това смехотворно обвинение — обвинение ли е в същност? — са отправили някои неосъзнати либерали срещу католиците от Билбао и от другите области, населени с баски, които пожелаха да се съберат в Сан Себастиан, за да протестират срещу антиклерикалната политика на правителството. Либералите претендират, че про тестът бил политическа акция… Така е, разбира се! Така и трябва да бъде! Католицизмът е политически, той е и трябва да бъде политически. Тези нещастни неосъзнати либерали започват веднага да говорят за Христос и за Евангелието, сякаш Христос и Евангелието не са се вече толкова отдалечили от католическата църква и католицизма… А не са ли дори и Христос и Евангелието политически фактори? … Не трябва ли да са такива?
Когато юдейските народни маси поискали да провъзгласят Исус за цар след чудото с хлябовете и рибите, Христос се отдалечил от тях, за да избегне това. Когато фарисеите, за да го изкусят, го запитали дали трябва, или не трябва да се плаща данък на кесаря, той взел една монета, запитал кой я е сякъл и когато му казали, че тя е кесарева, той отговорил: «Дайте кесаревото кесарю и божието Богу!» (което означава, че на царя или на държавата трябва да се даде това, което е негово или нейно, монетите, които сече, парите, а останалото, което не е пари, да се даде Богу, който не се нуждае от сребро). Когато го разпнали, написали на кръста с насмешка «цар на юдеите». Но това още не значи, че делото на християнското спасение не е било политическо в своята дълбока същност. Да искаш да отделиш религията от политиката е лудост, толкова голяма или дори по-голяма от стремежа да отделиш икономиката от политиката. Не само католицизмът, а християнството и всяка религия трябва да са политически.
Политически акт бе, че католиците баски пожелаха да изразят протеста си в Сан Себастиан, политически акт е също, че правителството забрани те да осъществят намерението си. Правителството постъпи много добре, съвършено добре, политически целесъобразно.
Непохватност, огромна непохватност е да се отреди на политиката ограничено поле за действие. Политиката не е някаква специалност. Политиката е начин да се възприема, поставя за разрешение и разрешава всеки проблем. Политиката е обвивка на всеки обществен проблем. Има икономическа политика, религиозна политика, здравна политика, културна политика, това са големите човешки проблеми, които са поставени пред една демокрация.
Може да се поддържа, че политиката е създала вечното величие на Атина и на цяла Гърция и че философията на Платон, лириката на Пиндар, драмите на Есхил, историята на Тукидид — а да не говорим за красноречието на Демостен, се дължат на политиката. Гръцките демокрации са били преди всичко школи за политика, също както и италианските републики. Там, където народът не се интересува от политика, западат науката, изкуствата и дори промишлеността.
Това, разбира се, не значи, че всичко трябва да се обхване от политическа агитация без някакво идеологическо съдържание. Но дори и от тази агитация ще израсне в края на краищата идеология.
По време на буен политически кипеж изглежда на пръв поглед, че изкуствата, науката и културата остават в сянка или забавят развитието си. Увлечени в тези нажежени до бяло борби, хората дават вид, че не се интересуват за останалите проблеми на живота и на културата. Но тези проблеми продължават да водят свой вътрешен живот и водят този свой живот благодарение именно на политическото раздвижване.
Няма да ми се втръсне да повтарям — защото известно е вече, че страдам от манията да натяквам до безкрай за някои неща: политиката е една от най-удобните наблюдателни точки при разглеждане на какъвто и да е проблем.
Ясно е, от друга страна, че човек може да се интересува от политика и дори да развива усилена политическа дейност, без да членува в нито една от съществуващите в страната политически партии. Такъв съм например аз. Някой ще възрази: «Ама че егоцентричен човек!» Аз ще му отговоря, че ако давам себе си за пример, то е, защото съм си най подръка.
Аз например мисля, че съм един от испанците, които най-много са се занимавали с политика в отечеството си, и въпреки това не съм член на никоя партия. Не смятам, че това е препоръчително във всички случаи, но на мен лично ми е давало голяма свобода на действие.
Едно е сигурно. Ние трябва да се постараем всички до един да сложим край на това ако не антисоциално, то поне асоциално чувство, на криещото се зад фразата: държавата не ми дава нищо. Всички правителства на всички страни дават и вземат много — често повече вземат, отколкото дават — от гражданите, управлявани от тях. Но където няма интензивен политически живот, културата е колеблива и е без корени.
(Публикувано в «La Nación», Буенос Айрес, 11 септември 1910 г. Превод от испански: Тодор Нейков)