Власт над хляба

Това се случи неочаквано. Пътувахме с моя приятел чичо Иван към София с автомобил от един далечен град. Вече наближаваше обед и тъкмо минавахме през някакво малко населено място — пропуснах да забележа табелата с името. Всъщност, не съм уверен имаше ли такава… Още преди да влезем, чичо Иван предложи да спрем на една поляна — имахме по един сандвич, — да хапнем набързо и да продължаваме, че имаше още поне два часа до София.

— За какво да бързаме — възразих аз, — ще влезем, ще намерим някоя закусвалня, ресторантче, все ще има, ще седнем и като хората ще обядваме, а? Поне един магазин за хранителни стоки все ще има, хора живеят тука.

— Както искаш, на мен не ми се разкарва — отговори ми той.

— Ако искаш да ме изчакаш, аз ей сега ще ида да купя поне малко хляб, по един сандвич няма да ни засити?

— Щом настояваш! Аз обаче ще остана тук, на тревичката е по-хубаво, ще хапна моя сандвич и ще те чакам. Ако има нещо, звънни ми!

— Тъй да бъде — съгласих се аз и тръгнах по една уличка.

Градчето имаше две улици, успоредни една на друга; вървях, що вървях по едната, не видях нито закусвалня, нито ресторантче, нито магазин дори. Ама че работа! Но видях двама-трима души, запътени нанякъде. „Чакай — викам си — да тръгна след тях.“

Поехме по една напречна уличка и стигнахме до втората голяма улица, успоредна на тая, по която бях поел. Оказа се широк, хубав път, по който от време на време минаваха превозни средства — явно главната улица на това градче. Но ми направи впечатление нещо странно в хората, които вървяха пред мен. Имаше един стар дядо, някаква жена на средна възраст и някакъв мъж. Не чух да проронят ни дума през цялото ни кратко пътуване.

В мига, кога излязохме на главната улица, видях две магазинчета на отсрещния тротоар — едното бе явно за хранителни стоки: през големите стъкла към улицата, отдясно на вратата, се виждаха няколко тарги с хляб. Отляво на вратата, където бе широката част на щанда, имаше лавици със стока, която не можех да видя ясно от моята страна на пътя. Магазинът отляво бе за битови стоки и той не ме интересуваше.

Междувременно спътниците ми вече бяха пресекли шосето и едва сега забелязах вътре в хранителния магазин опашка от десетина души. Странна работа — по обедно време, в такова безлюдно наглед градче — то дори от селце по-малко, но видът му градски — опашка за хляб! Или може би не е за хляб, някаква важна стока май са им доставили?

Прекосих шосето, изчаквайки няколко коли от двете посоки да ми го освободят. Влязох в магазина и се наредих на опашката. Докато чаках, обърнах очи надясно, към таргите с хляб. Имаше два вида, единият тип заводски, другият тип ръчен. Ах, колко вкусно изглеждаше ръчният! Направо ще взема цял, реших аз, в София такъв хляб не съм виждал. Но… отново странна работа: всеки хляб беше в найлонова опаковка, всички хлябове нарязани на филии, една опаковка скъсана и няколко филии липсват. Ама че работа! Огледах внимателно, доколкото можеше без да направя впечатление никому, всички тарги. Не видях неопакован, ненарязан хляб!

Наближаваше моят ред. Дядото пред мен, същият, когото бях видял първо в напречната улица по пътя към магазина с другите двама, поиска само хляб.

— Колко? — попита го с лека досада продавачката, снажна, късо подстригана българка с ъглесто лице с неособено здрава кожа и студени очи — казвай, че виж колко народ чака след тебе!

Дядото отиде при най-горната тарга, вгледа се с жадни очи в хляба и като преброи наум малко повече от половината останали от него филии, посочи на продавачката откъде-докъде иска да купи. Едрата жена отиде при хляба, преброи филиите от посочената част, върна се на мястото си и отсече:

— 15 лева!

Не повярвах на ушите си! Че един цял хляб в София струваше лев, лев и нещо. Най-скъпите, ръчните уж, бяха до три, айде четири лева, нещо вносно ако е. Какъв е тоя хляб, дето хем е нарязан, хем на филии го продават и да кажем 2/3 струват от него… 15 лева!?

Дядото се колебаеше, търпението на продавачката се стапяше бързо, а зад мен чух шепот, който явно някой искаше да чуя:

— Хлябът по 20 лева!

Толкова. Прозвуча ми като оплакване, но в гласа нямаше толкова ропот, колкото страх да не бъде чут говорещия. Затова не се обърнах да погледна човека.

Най-накрая, може би миг само преди продавачката да избухне, дядото махна с ръка и с почти разтреперани нозе излезе от магазина. Дойде моят ред. Реших да действувам без страх, да покажа на тия свити мои сънародници колко струва българският хляб!

— Един хляб — посочих с ръка най-горния от втората купчина тарги, дето бе примамливо запеченият ръчен хляб. — Цял.

На последната дума натъртих с някаква тиха победоносност.

Продавачката ме погледна и на лицето ѝ се появи усмивка. Първата, откак бях влязъл в магазина. И гласът ѝ прозвуча много по-победоносно от моя:

— 100 долара!

Погледнах я почти зашеметен. Трябва да е шега! Усмихнах се и ѝ казах:

— Извинете, но няма хляб с такава цена. А в България все още ползваме левове!

— С-т-о д-о-л-а-р-а! — натърти тя с още по-нахална усмивка и в този момент ми приличаше 100% на мис Трънчбул.

— Госпожо или госпожице — опитах с вежливост — нали се шегувате?

— Следващият! — отсече тя с такава властност, че неволно се обърнах да погледна народа.

Лица, вкопани в земята. Мълчание. Погледна ме само един млад мъж и вдигна рамене. „Тук е така! — сякаш искаше да каже той — И хлябът, и ножът е у тях!“ Тия думи бяха тъй ясно изписани на лицето му в мига, когато той посмя да го вдигне към мен и да ме погледне, преди отново да зарови очи в земята, че сякаш ги чух с ушите си.

Обърнах се рязко. И гледката ме зашемети: около „Трънчбул продавачката“ стояха четирима-петима мъже, високи, едри, не мускулести като телохранителите от гангстерските филми, но несъмнено много яки, охранени да бъдат охрана. Те мълчаливо и нагло ме гледаха и с очи ми казваха: „Купувай или се махай!“

— Купувай или се махай! — почти с рев ми рече снажната продавачка. — Следващият!

Реших и аз да опитам с друг вид сила — все пак живеем в демократична, свободна държава!

— Госпожо — рекох твърдо, защото Трънчбул.бг не ми приличаше вече ни най-малко на госпожица — Аз съм журналист и ще пиша за тоя случай…

Усмивката ѝ почна да расте. Тя мълчеше, а двама от охранените минаха зад мене и затвориха вратата с гърбовете си. Въпреки това продължих смело:

— Ще публикувам дори в интернет, ще напиша историята и на английски, за да разберат по цял свят каква деспотия цари в тоя град… Как се казва градът?

Всеобщо мълчание. Хляба си пазят!

Вече ми кипна. Трънчбул.бг отиде в дъното на магазина. Аха, ще се крие. Извадих подвижния си телефон, „Хуауей“ с много качествена оптика, и направих снимка на магазина с охраната, панорамна дори. Мислех, че едрата продавачка ще скрие лицето си и съжалих, че вместо първо да снимам, аз започнах кавга. Но най-неочаквано Трънчбул.бг се обърна, дойде до щанда и с най-широката си усмивка рече:

— Магазинът няма да продава хляб докато тоя… (щеше да каже нещо, но все пак се въздържа) не си обере оттука журналистическите круши!

Снимах я! Тя не помръдна. Стоеше с пълна невъзмутимост и ме чакаше. Направих още една снимка в близък план. От цялото същество на Трънчбул.бг лъхаше… безнаказаност. У тях хляба, у тях и ножът.

Направих още две-три снимки на мястото, от различни ъгли. Хората стояха тихо, ненатрапчиво. Сякаш там нямаше хора! И охранените стояха без да помръднат от местата си, даже когато ги снимах!

Разбрах, че нищо повече не мога да направя. Свободата и силата на словото стигаха само дотук.

Тръгнах към вратата. Охранените ми сториха път и дори подигравателно ми кимнаха с глави. Уважение към свободата на словото, нали?

Когато се озовах отново на улицата, облекчението ми бе тъй огромно, че вече не ми се и обядваше. Вдигнах телефона и набрах чичо Иван. Никой не вдигаше! Отново го набрах. Пак нищо. Тръгнах с раздразнение към полянката, гдето бяхме спрели за обед. Ама че объркано пладне!

В същия миг някаква ръка натисна рамото ми отзад тъй неочаквано, че подскочих. Обърнах се.

С мълчаливи очи чичо Иван ми подаде пакет селски ръчен хляб. Преди да отворя уста, той прочете въпроса в очите ми и рече:

— По „народната цена“ е, за 25 лева ръчния!

Понечих да го попитам как, но той отново ме превари:

— Мълчах като другите.

Севлиево, 4 април 2019 г.