Неразрешениятъ все още въпросъ за българския правописъ
Единъ нескученъ, богатъ на знания, любопитни подробности и свѣдѣния, пък било и нѣкѫдѣ заядливъ, другадѣ придирчивъ не по мѣра, нѣкѫдѣ и противоречивъ вѫтрешно, разборъ на правописанието отъ негово врѣме на акад. Стефанъ Младеновъ. Заглавието е дадено отъ менъ. Източникъ: Проф. Д-ръ Стефанъ Младеновъ, «Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ», София, Хр. Г. Дановъ, 1941 год., с. ХІІІ—ХVІІІ.
(П. Хиновъ)
Въ предговора на речникъ, който е не само етимологически, но и правописенъ, се налага да се спремъ и на т. н. правописенъ въпросъ, който въпрѣки сѫществуването на „официаленъ правописъ“ не е разрешенъ напълно и правилно или, по-точно казано, тъкмо съ официалния правописъ отъ 1923. год. криво бидоха разрешени нѣкои основни правописни въпроси, така че въ хиляди и хиляди случаи сегашниятъ ни „правописъ“ е кривописъ.
Има три важни и сѫществени въпроси, които се разрешиха въ 1923. г. не тъй, както трѣбваше, и за които е говорено и писано вече доста отъ нашенци и чужденци, отъ учители, писатели и учени специалисти. Въ правописния законъ на министра Ст. Омарчевски имаше нѣкои грѣшки, които трѣбваше да се поправятъ, та по този начинъ тъй наречениятъ правописъ на г. Омарчевски да станѣше наистина правописъ. Така на първо мѣсто трѣбваше да се замѣни ѫ въ срѣдата на думитѣ съ ъ, както се изисква отъ историята на езика и както пишеше дори единъ Пенчо Славейковъ, който не бѣше поклонникъ на нашенскитѣ божемъ филолози.[*]) Вмѣсто да сторятъ това, съставителитѣ на сегашния официаленъ (Цанковски) правописъ натрапиха да се пише въ едни случаи ъ, а въ други ѫ, като ужъ се излиза отъ старобългарски. Въ думи като тънъкъ, тъменъ, тъмница, пъстъръ, пъстрота, пъкълъ, пъкленъ, пъхвамъ и мн. подобни по старобългарски се пише не ъ, а ь, така че съставителитѣ на правописното упѫтване трѣбваше да бѫдатъ последователни и да въведатъ писането и на ь въ срѣдата на думитѣ, както пишеше до края на живота си въ 90-тѣ години на миналия вѣкъ заслужилиятъ народу си Найденъ Геровъ. Ала до тамъ въ опаката „етимология“ не отидоха реформаторитѣ отъ 1923. година.
И така, тѣ намѣриха за необходимо да каратъ днешнитѣ българи да пишатъ за тъмния звукъ въ езика ни ту ъ, ту ѫ, та трѣбва сега да пишемъ вънъ съ ъ, но вѫтре съ ѫ, гълѫбъ съ ъ следъ г, а съ ѫ следъ л, но гѫска, гѫсеница съ ѫ, дъждъ, дъска съ ъ, но дѫга съ ѫ, късен ъ, късно съ ъ, а кѫсамъ, кѫсче съ ѫ, лъжа, лъжецъ, лъжица, лъвъ съ ъ, а лѫкъ, лѫка съ ѫ, мъска (муле), мъхъ съ ъ, а мѫжъ, мѫка съ ѫ, пъхтя, пъхамъ, пъшкамъ съ ъ, а пѫть, пѫтека, пѫтувамъ съ ѫ и т. н. и т. н. Кому е потрѣбно това ѫ въ тѣзи не десетки, а стотини и стотини, ако не и хиляди случаи, напр. въ цѣлото спрежение на глаголи като мѫча, мѫча се, измѫчвамъ, пѫтувамъ, пропѫтувамъ, отпѫтувамъ, сѫдя, сѫдя се, осѫдя, осѫждамъ и толкова др.? При писането на съвършено непотрѣбното ѫ въ тѣзи многобройни случаи личи турщината на gyavura izet, „на невѣрника мѫка“… Невѣрници, които трѣбва да бѫдатъ мѫчени, сѫ въ случая всички български ученици и граждани… Следъ като сами филолозитѣ, включително и проф. Л. Милетичъ, доказаха неоснователностьта на писане ту ъ, ту ѫ за старобългарски ъ, ь, ѫ и следъ като дори Пенчо Славейковъ прие да пише само ъ въ коренитѣ на думитѣ, нѣмаше вече никакви разумни основания да се връща правописътъ назадъ, та да се измѫчватъ людетѣ да помнятъ де трѣбва ъ и де ѫ. Натрапването на непотрѣбното ѫ въ срѣдата на думитѣ би могло да се нарече отъ нѣкого правописенъ садизъмъ .. .
Па да бѣше най-сетне тоя списъкъ на думитѣ съ ѫ поне научно и свѣстно съставенъ, а той блести съ невежественость и гъмжи отъ грѣшки и опущения, които посочи на времето си проф. Б. Цоневъ и поради които въ тая точка официалниятъ ни правописъ продължава да бѫде мѫчителенъ и дори мѫчителски кривописъ.
Вториятъ още по-важенъ и сѫщественъ въпросъ въ новобългарския правописъ е въпросътъ за употрѣбата на старобългарския белегъ ѣ и за изговора на новобългарскитѣ думи съ ѣ. Дриновъ бѣ запазилъ буквата ѣ, и по неговия правописъ тя се употрѣбяваше въ всички новобългарски думи, образувани отъ старобългарски коренъ и основи съ ѣ. Въ тая точка Дриновиятъ правописъ бѣше всецѣло етимологически и представяше нѣкои мѫчнотии, защото налагаше писане на ѣ и въ случаи, дето нѣмаше подкрепа въ изговора (фонетиката) на съвременния български езикъ.
Младитѣ филолози отъ 90-тѣ години на миналия вѣкъ имаха до нѣкѫде право да бѫдатъ недоволни отъ тоя правописъ и да искатъ неговата поправка. И като имаха предъ очи двоякиятъ изговоръ на ѣ въ новобългарски, тѣ излѣзоха съ едно много разумно и правилно предложение за ѣ — да се намали неговата употрѣба до необходимия минимумъ, като се запази само въ ония новобългарски думи и форми, дето по книжовно-български се изговаря ятово, приблизително като я, а въ всички останали случаи да се пише е, както се изговаря — само снѣгъ съ буква ѣ = „ять“, защото литературно се изговаря ятово („снягъ“), а въ всички други облици да се пише съ е, понеже, нѣма ятовъ изговоръ — снегътъ, снегове, снеженъ, снежни, снежинка и т. н., сѫщо така само сѣнка зарадъ ятовиятъ изговоръ („сянка“), но сенки, сенчестъ, сенникъ и т. н. и т. н.
Това разрешение на ятовия въпросъ имаше всички изгледи да бѫде всеобщо прието, понеже то по най-сполучливъ начинъ разрешаваше и мѫчния въпросъ за единството на българскиятъ езикъ откъмъ ѣ. Доброто въ случая бѣ, че не се занемаряваше хилядогодишната българска книжовна традиция и въ сѫщото време се зачиташе новобългарския вече неятовъ изговоръ въ хиляди и хиляди случаи. Съ задържането на ѣ въ съвсемъ ограниченъ брой случаи не се дразнѣха никакъ и западнитѣ българи.
Но като че по внушение на нѣкакъвъ зълъ гений наскоро българскитѣ филолози измѣниха мнението си по ятовия въпросъ — тѣ извършиха единъ главоломенъ скокъ, направиха една злокобна грѣшка, съ която завинаги се изложиха като недостатъчно разумни, непримирими, непоправими и дори съвсемъ побъркани буквоядци, които не искаха да знаятъ за единството на своя народъ. Тая злокобна грѣшка е сѫщинско престъпление отъ гледище на българското езиково единство и на общобългарскитѣ интереси. Нашитѣ „филолози“ се отметнаха отъ първото си решение да се ограничи употрѣбата на ѣ до необходимия минимумъ и започнаха да проповѣдватъ ужъ дълбокомисления принципъ, че въ правописа трѣбва да има толкова букви колкото звука. И понеже въ азбуката си имаме буква я, отъ това следвало, че буква ѣ съ звукова стойность „я“ не била потрѣбна и трѣбвало да се изхвърли, а въ всички новобългарски думи, дето старобългарскиятъ звукъ ѣ се изговаря като я, трѣбвало да се пише я: „снягъ“ съ я вмѣсто старобълг. ѣ = „ять“, но снегътъ, снегове, снеженъ, снежинка, сѫщо „сянка“ съ я вмѣсто сѣнка съ старобългарски ѣ = „ять“, но сенки, сенчестъ, сенникъ и т. н.
Съ такъвъ правописъ си служеха българскитѣ филолози въ месечното литературно-научно списание „Български прегледъ“ презъ Ѵ-та и ѴІ-та му годишнина въ самия край на миналия вѣкъ. И могоха да се похвалятъ съ единъ успѣхъ — Пенчо Славейковъ, който не можелъ да търпи ѣ, защото върхътъ на тая буква стърчелъ надъ всички други и като че бодѣлъ човѣку въ очитѣ, Пенчо Славейковъ, който инакъ не одобряваше почти нищо отъ буквоядскитѣ предложения на професорския крѫжецъ около тогавашното списание „Български прегледъ“, започна да пише я вмѣсто ѣ въ ограниченъ брой случаи, като се води по днешния североизточно български говоръ…
Що се отнася до предложението на филолозитѣ да се пише е вмѣсто ѣ въ всички ония случаи, дето се изговаря днесъ е, то стои надъ всѣка критика. И то именно трѣбаше да се възприеме въ 1923., защото е абсурдно да се пише хиляда и повече пѫти ѣ въ производнитѣ отъ грѣхъ само заради единъ единственъ ятовъ изговоръ: изговаря се наистина само думата грѣхъ съ „ять“ — „гряхъ“, но членувано грехътъ, мн. ч. грехове, прилаг. грешенъ, сѫщест. грешка, глаголъ греша (грешѫ), съгреша и т. н. и т. н. — повече отъ хиляда думи съ изговоръ е, а официално писани съ ѣ=„ять“. Това е наистина тежъкъ недѫгъ и мѫчно простимъ грѣхъ на „официалния правописъ“ … Да имаше тукъ повечко мѣсто, би трѣбвало — за изобличение на безсмисленото ятописане споредъ официалния правописъ — да се приведатъ поне хилядата и нѣколко десетки думи отъ корена въ грѣхъ, които се пишатъ съ „ять“ („ѣ двойно“), а не се изговарятъ ятово. И така бихме почнали: „грѣша“, „грѣшишъ“, „грѣши”, „грѣшимъ“, „грѣшите“, „грѣшатъ“ — шесть форми съ ѣ, „ять“, дето нѣма ни следа отъ ятовъ изговоръ; сѫщо въ минало несв. вр. „грѣшахъ“, „грѣшеше“ и т. н. все безъ ятовъ изговоръ; и въ мин. свърш. опред. вр. „грѣшихъ“, „грѣши“ и т. н. пакъ тъй; въ мин. свърш. неопред. вр. пакъ: „грѣшилъ съмъ“, „грѣшилъ си“ и т. н. и т. н., цѣли страници съ никому непотрѣбни ятове и словомъ хиляда и стотина безсмислени ятописания само заради една единствена ятова дума! Не е ли това „правописъ“, за който биха могли да ни завидят китайцитѣ?
Трѣбвало, разправятъ заслѣпени правописци, да се пази „коренътъ“ на думата!… А забравятъ, че ние въ хиляди случаи не се водимъ отъ тоя „принципъ“, напр. когато пишемъ седя, седишъ, седна, седнахъ и т. н, съ е, а сѣдамъ, сѣдашъ съ ѣ поради ятовиятъ изговоръ; така и легна, легнешъ, легнахъ…, но лѣгамъ, впрегна, впрегнешъ, но впрѣгамъ и т. н. и т. н.: сѫщо девица, девически, девственъ, девственость…, но подѣвка изговаряно ятово; леска, лешникъ, но Лѣсковецъ и т. н. Дори английскиятъ правописъ, който е всеизвестенъ по своя краенъ консерватизъмъ, допуща измѣнение на коренната самогласна, когато се налага отъ изговора — англ. foot „кракъ“, но мн. ч. feet, tooth „зѫбъ“, но мн. ч. teeth, goos „гѫска“, но мн. ч. gees и т. н. И въ нашиятъ езикъ се налага да пишемъ грѣхъ съ ѣ = „ять“, но мн. ч. грехове съ е, па нататъкъ и хилядата производни съ е; снѣгъ съ ѣ, но мн. ч. снегове и т. н.
Ако Пенчо Славейковъ не бѣше се увлѣкълъ въ неодобрението си на ѣ вм. я по естетически съображения, неговиятъ (Пенчовиятъ) правописъ щѣше да бѫде днесъ и правописъ на българския книжовенъ езикъ, единственъ истински официаленъ правописъ, защото третиятъ и сѫщо така важенъ недостатъкъ на сегашния „официаленъ“ правописъ е изхвърлянето на ѫ и ѭ отъ 1. л. ед. ч. и 3. л. мн. сег. вр. на глаголитѣ съ ударение на края: правилно е да се пише въ ед. ч. ида, бѫда, пиша, пия, пѣя, ходя, нося; уча, а въ мн. ч. и датъ, бѫдатъ, лишатъ, пиятъ, пѣятъ, ходятъ, носятъ, учатъ ит. н., понеже а (я) безъ ударение малко се различава отъ ѫ и ѭ, както се пишеха тия глаголи по стария, Дриновски правописъ, но съ Иванчевия правописъ, който е сега „официаленъ“, се изхвърли изъ азбуката ни старобългарския белегъ ѭ и староб. ѫ отъ глаголитѣ въ сегашно време, така че ние повече отъ четиридесеть години се подчиняваме на „правописъ“, който въ десетки хиляди случаи е кривописъ. Литературниятъ български изговоръ, както се вижда отъ римитѣ на новобългарскитѣ поети и както се чуе въ цѣла североизточна България и часть отъ северозападна, не е „четатъ“, „плетатъ“, „бератъ“, „стоятъ“, „вървятъ“, „спятъ“,, „горятъ“ и т. н., а четѫтъ, плетѫтъ, берѫтъ, стоѭтъ, вървѭтъ, спѭтъ и т. н., както се пишеше преди 1899. година и както пишеха Пенчо Славейковъ, Ст. Михайловски и др. до смъртьта си. Сѫщото важи и за глаголитѣ въ 1. л. ед. ч. сег. вр. съ крайно ударение („чета“, „плета“, „вървя“, „спя“)…
Както се отмѣни правописътъ на министъръ Ст. Омарчевски, който налагаше да се пише и спомаг. глаголъ „са“ вмѣсто сѫ, така трѣбваше да се поправи и грѣшката на министъра Т. Иванчевъ, като се кажеше, че съ а и я се пишатъ глаголитѣ въ 1. л. ед. ч. и 3. л. мн. ч. сег. вр., когато не носятъ ударение на края (идатъ, носятъ), а при ударение на крайната сричка се пише ѫ и ѭ (четѫтъ, вървѭтъ).
По желание на издателитѣ въ тоя речникъ се прилага официалниятъ „правописъ“, като само на нѣкой мѣста се дава пѫтемъ и друго написание, по-близко до правилниятъ изговоръ и до истинската етимология, напр. лъчъ вм. офиц. „лѫчъ”; плѣнъ, римувано не у другиго, а у Ив. Вазовъ съ Шишманъ, е правилно по книжовно български съ ятовъ изговоръ, (по офиц. кривописъ „пленъ“!), пѫча се (въ старобълг. коренъ пѫк-!), тѫтенъ поради старобълг. тѫтьнъ съ Супрасълския сборникъ („офиц.“ тътенъ), вѫгърецъ („вѫгарецъ“) поради старобълг. ѫгрь, Асѣновградско по старобълг. съ ѣ и др. На мѣста се прави разлика между преходни глаголи на -ѣя, -ѣвамъ и глаголи на -явамъ, които нѣматъ ѣ въ основата. Не може да бѫде одобрено и следвано произволното и невежествено, както показа проф. Б. Цоневъ, „правило“ за пъленъ и непъленъ членъ при имената отъ м. р. въ единствено число, особено въ едносложнитѣ. Българскитѣ народни говори и римитѣ на всички новобългарски поети сѫ нестихващъ протестъ противъ тоя граматикарски произволъ, който би трѣбвало вече да бѫде премахнатъ.
*
* *
Писачътъ на тѣзи редове дълбоко вѣрва съ Черноризеца Храбра, т.е. съ светого Кирила и брата му Методия, че Богъ всичко устроява и не оставя човѣцитѣ безъ разумъ, но ги води къмъ разумъ и спасение. И затова трѣбва да вѣрваме, че когато свѣтътъ се малко поумири, ще се поправятъ тритѣ основни грѣшки на сегашния нашъ правописъ и ще се възприеме доброволно отъ всички българи правописътъ на Пенча Славейковъ, но съ ѣ вмѣсто „я“ за старинния изговоръ на ѣ. Въ сѫщность това не е правописъ Пенчовъ, а правописътъ на Μ. Дриновъ съ необходимитѣ поправки, посочени отъ българскитѣ филолози, преди да ги обвземе буквоядски и буквопоклонски духъ.
Тоя истински („Пенчо Славейковски“) правописъ може да се прокара отъ почитаемото Министерство на Народното Просвѣщение съ едно окрѫжно писмо отъ три точки:
1) въ корена на думитѣ и въ началото на дума ѫгълъ и про- изводнитѣ отъ нея не се пише ѫ, а ъ.
2) въ 3. лице множествено число сегашно време и въ 1. лице единствено число на сѫщото време въ глаголитѣ съ ударение върху окончанието се пише ѫ или ѭ (четѫтъ, вървѭтъ…).
3) за старобълг. ѣ се пише пакъ ѣ само въ онѣзи думи и форми, дето се изговаря ятово: само грѣхъ, само снѣгъ, а членувани и производни съ е; списъкътъ на ятовитѣ думи е даденъ отъ проф. Б. Цоневъ.
Стефанъ Младеновъ
София, 12. февруарий 1941. г.
[*] „Филология“ е гръцка дума и значи любословие, както я превежда преди почти сто години (1842) нашия заслужилъ книжовенъ деецъ Константинъ Фотиновъ. Филологъ ще рече любословъ или любословецъ, човѣкъ, който обича словото и творенията на човѣшкия духъ въ словесенъ обликъ. Вмѣсто да бѫдатъ вѣрни последователи на единъ такъвъ отличенъ филологъ, какъвто бѣше на времето си нашиятъ историкъ Маринъ Дриновъ, нашитѣ млади филолози отъ края на миналия [ХІХ] вѣкъ се заловиха за буквоядство и даваха често поводи да бѫдатъ осмивани тѣхнитѣ правописни „реформи“. На чело въ реформаторското движение стояха двама души — живиятъ още г. Д. Теодоровъ Баланъ, когото проф. Н. Балабановъ съ пълно право нарече „ненаситенъ буквоядецъ“, и покойниятъ сега проф. Л. Милетичъ, който, по силата на Хегелевия културно-исторически законъ за теза и антитеза, къмъ края на живота си отъ истински буквоядецъ стана краенъ буквопоклонникъ. Тия двама български филолози съ нѣкои свои съмишленици къмъ края на 90-тѣ години отъ миналия вѣкъ представиха на просвѣтния министъръ Т. Иванчевъ единъ проектъ за правописна реформа, въ който се изхвърляха редъ букви. Министрътъ ги изслушалъ, но не ги послушалъ изцѣло и не приложилъ тѣхнитѣ буквоядски тъкмежи. Ала въ една точка министъръ Иванчевъ послуша филолозитѣ-буквоядци и направи голѣма грѣшка и пакость на българската литература. Филолозитѣ бѣха поискали да се изхвърлятъ изъ азбуката между друго и буквитѣ ѫ, ѭ и да се замѣстятъ въ завършъцитѣ на глаголни форми съ а и я, а въ срѣдата и началото на думитѣ ѫ да се замѣсти съ ъ. Министъръ Иванчевъ запази ѫ въ срѣдата и началото на думитѣ и въ края на глаголъ сѫ, а въ всички други случаи прие да се пише а и я — глаголи въ 1. л. ед. ч. „бера“, „плета“, „спя“, „горя“ и въ мн. ч. „бератъ“, „плетатъ“, „спятъ“, „горятъ“ и т.н.
Хубаво, че сте прѣпечатали текста на Младеновъ. Нуждно е обаче да го коментирате подробно. Критикитѣ въ уводния абзацъ трѣбва да бѫдатъ обосновани. Мене ме подразни тази за вѫтрѣшната противорѣчивость, защото такава, мисля, нѣма. Отъ една такава обосновка може да тръгне и полезна дискусия.
Благодаря Ви за небезразличието! Тъкмо написахъ единъ обстоенъ отговоръ, и screensaver-ътъ ми се спусна и затри цѣлия ми трудъ. Затова отговарямъ прѣдѣлно сбито: противоречието е въ смѣсване на фонетиченъ принципъ съ етимологиченъ (ѫ/ѭ), а особено въ субективната мотивация, подчертано емоционалната ѝ защита съ аргументи отъ областьта по-скоро на религиознанието (“истински правопись”), отколкото на опрѣдѣлена научна позиция. За менъ правописътъ на Пенчо Славейковъ е своеобразенъ по единъ типично балкански начинъ. Критиката на нѣкои страни на промѣнитѣ на министъръ Иванчовъ е основателна, но като цѣло статията за менъ не е приемлива именно поради субективизма си и едно демонстративно самочувствие, което парира евентуални логични въпроси по сѫщия начинъ, по който Славейковъ младши е “париралъ” поетическото творчество на Вазова. Съжалявамъ, но не бихъ могълъ да напиша повече тука.