Ръце, които прегръщат…
Топла е стаята, потънала в предутрин мрак. Тиха, печална музика се носи в малкото, съкровено пространство. Болното бебе лежи между мама и тате – то е тъй мъничко и беззащитно, че до него те изглеждат като две планини, изпълнени с докрайна обич. Невръстното детенце се усеща надеждно между тия планини, те го топлят, хранят и пазят, доколкото могат, и от най-малкото зло. Опора, закрила и покровителство на китайски език е 靠山, буквално «планина, на която можеш да се осланяш». Планинска е и българската земя и нашите планини са свързани с историческата ни съдба и личната ни душевност. Мама и тате са нашите две топли планини, две осезаеми личности, които обичат.
Точно в този миг ме прониза като утринен мраз и мисълта за другата планина, която взе да се мержелее напоследък – желязната, студена планина, която иска да отмести мама и тате и да си присвои детето: «държавата». Но мама и тате са личности, а държавата е планина без лице, която може да бъде опора само когато стои невидимо зад мама и тате, за да ги подпира и пази. Ако тя бъде поставена пред мама и тате или на тяхно място, със своята безличност и сурова «безпристрастност» тя ще смаже децата ни. Защото родителската пристрастност произлиза от любов, а държавната – от невидима корист. И защото всичко човешко в тоя свят е лично и личностно и нищо добро не може да произлезе от абстрактни, макар и най-добри намерения. А най-топлата личностност, «планината, на която можеш да се осланяш», това са родителите: те имат сърца, каквито държавата няма. Държавата може да пази домовете и семействата отвън, но в никакъв случай – отвътре, от съкровената стая, гдето е човешката постеля, гдето всичко е потопено в светлината (или мрака) на личностността.
Странни мисли в тихото, мразовито утро. Стаята е топла. Мракът се огъва като топъл юрган по телата на мама и тате, между които болното бебе е спокойно – защото милостта, любовта и ласката са винаги топли като човечни, лични, непреодолимо близки ръце, които прегръщат.
(13 февруари 2019 г.)
