Костеняк

(Приказка за едно българско село)

Между три хълма, разположени като три силни опори — за гръб срещу полския вятър и дивите зверове — има едно село. Покрай селото тече обичайната река, без която никое българско село не може да съществува. В далечината трепка като в мараня гръбнакът на България — старият Балкан. Старо е това село — толкова старо, че от старост е изгубило и паметта си и не знае как се казва. И ако в неделен ден минеш презсред селото и виком извикаш: „Хеееей, има ли някой тукаааааа?“ — дори ехото няма да ти отговори. Защото и ехото отдавна си е тръгнало от това българско село и няма как да узнаеш не само името му, но и екот, дори частица отглас от това някогашно име, което със синовна ласка са изричали заровени отколе в българския чернозем уста.

Но по някакво тъжно-весело хрумване на съдбата, за това село разбра цяла България. Не, никакво избраничество не може да се търси тука — село Безименно не бе избрано за такова посещение, поне не повече отколкото трън, който вятърът е довял от нявга хлебородна пустош и е закачил на първата изпречила се пред духновението му стреха.

След като селото бе заличено от картата като… — как казват днес на мъртвите села така, че живите да не ги прониже страх и опасение? — както и да е, село Безименно бе заличено от картата скоро след като последния му жител си отиде от него, сиреч, завърна се в по-голямата България. Неговите къщи можеха спокойно да се разсипват, черноземът можеше да си пусне брада — непокорна и гъста като на образцов демократ — и да поеме по свой собствен път, спокоен, че вече рало не ще го пореже и човешка нога не ще го стъпче. Дори най-буйният мечтател вече можеше да склопи очи без опасения, че някаква луда мечта за завръщане — към онова, неудобното поради жизнеността и устоите си минало — ще прелети тревожно над съня му и ще го ранѝ.

Един ден обаче някакъв български журналист, който бе решил да си вземе дъх от работата и да се поскита из непознатата България — бедният вярваше още, че опознавайки родината, можеш я обикна! — взе карта и като затвори очи, спусна пръст наслуки и тоя прозорлив пръст взе, че стъпи точно върху равното поле, гдето по заповед на картографията трябваше да няма нищо. Като видя това, журналистът лекичко потръпна — професионалният му инстинкт да дири хората, а не глухите поля, се обади възмутено. Той обаче реши да последва Божията отредба и да не се меси на съдбата. Огледа картата за пътища, минаващи недалеч от празното поле, напълни раницата си с продоволствия за два-три дни, качи се на автомобила си, който предвидливо бе заредил с гориво догоре, и още с първите лъчи на съботното утро настъпи газта към „кривата круша“.

Понякога единствено нищо неразбиращият страх ни пречи да стигнем дори до кривата круша, която стои, скрита в облаци от човешко задоволство, от навик да не променяме света и от любов към уседналостта.

Поел нашият журналист към пустошта да догони Михаля и да го пита къде си е забравил ключа за тринайсетата стая, в която мъдрата общественост и здравият разум не го пускали. Поради страх, че от какво друго? Карал така няколко часа, спирал, гледал картата, излизал от колата си да свери посоката и по слънцето, което ставало все по-безпощадно. Най-сетне, след дълго лутане той намерил път, който липсвал на картата. Това разбудило любопитството му — а огладнее ли любопитството на един журналист, той е готов да мине през огън и вода, за да го нахрани и напои.

Хванал момъкът пътя към нищото (на картата де) и в устата му се появила слюнка при мисълта за плодовете на кривата круша. Пътят се виел нагоре, по някакъв хълм, обрасъл в храсталак и ниска гора. Журналистът намалил, защото на всеки метър имало някакъв подпис на времето, който можел да съкруши и най-упоритата джанта. Помотал се нагоре, ала когато стигнал върха на хълма и пътят кривнал надолу, упорството му било възнаградено… А дали това може да се нарече награда? — пред очите му, проснато на припек, лежало мъртвото село (да ме простят живите села!) и неговата съпруга тишината, която се била заклела да не проговори и след хиляда години.

Журналистът ахнал, спрял машинално и взел картата в ръце. Слухът му се напълнил с песента на житарчета, които се опитвали да му кажат нещо. В тяхната мудна песен имало нещо древно, забравено от човешко ухо. Русокосите поляни сочели пътя му надолу, гдето се синеела наивна като небето речица.

„Да, това е мястото, не ще и питане!“ — уверил се журналистът и се замислил. После разбрал. Поколебал се. „Е, като съм дошъл, ще сляза, ще хапна и ще разгледам това гробище.“ Когато умът му изрекъл последната дума обаче, той потръпнал. Не от нея, а от мисълта, че времето за връщане било недостатъчно и той трябвало да намери в „гробището“ място, где глава да подслони макар за една нощ. А всички, дори децата, знаем, че който спи на гробища трябва да очаква страхотии — ако не наяве, поне на сън.

Времето напредвало и здравият разум надделял — момъкът се спуснал с колата и решил, че ще е най-добре да спре на селския мегдан и оттам да реши накъде. Минал мостчето и неволно се загледал в тучната зеленина край течащата, макар и залиняла от жегата, селска речица. От водите ѝ го погледнало детството му. Лъхнал го аромат на мокри камъни, песъчлив бряг, влажни треви и спокойно прекарани дни. Ярки небесни отражения позлатили челото му и някаква тиха радост, като пред очакване на свиден гостенин, просияла на челото му. Той се пипнал, очаквайки да намери там звездата от приказката.

Стигнал мегдана, спрял колата и преди да се разшумоли вестникът — тая народна покривка за храна на открито — журналистът напрегнал слух да чуе. Какво да чуе? Нищо не очаквал той, но в душата му все още имало страх от призрака на миналото, който все още може да не си е тръгнал от селото. Сетне запалил двигателя, за да използва прохладата на климатика, разгънал вестника и наредил по него скромен обяд. Докато се хранел в главата му се рояли куп странни мисли. Мислел си кога за последно тук е минавал човешки крак? Какво ли е чувствувал последният жител на селото, когато си е заминавал от тук? Дали не са живи някъде внуците и правнуците на нявгашните селяни. После забелязал на покрива на някакво двуетажно здание с представителен вид българско знаме. Но не байряк, прокъсан от ветрове и бури, каквито се срещат днес и в живите села. А знаме. Ярко и ново, силно като млада кръв! Журналистът потъркал очи, но като ги отворил, знамето си било там. Увиснало от безветрието, то все още сияело тъй, сякаш пеело: „Горда стара планина…“ Младият мъж се вслушал и… представете си, в тоя миг чул глас на кавал — спокоен, пропит от българска тъга.

— Не може да бъде! — с тия думи залъкът му паднал от устата му.

Той веднага спрял двигателя на колата и отворил тихо вратата — да не уплаши сякаш тоя странен глас, дошъл от никъде.

…

Топлата песен на кавала все още загадъчно долиташе на мегдана някъде изотзад. Дамян слезе от автомобила и усети как някакво чувство, неизпитвано от много отдавна, засяда в гърлото му, а небето се размива пред погледа му като в детски акварел. Обърна се към посоката на песента. „Ела!“ — му прошепна тя. И той тръгна, като през сън, към омаята, която никой не може да опише. В душата му се отвориха някакви нови очи и колчем ги обърнеше към покритите с дебел слой пепел и паяжини, тук-там строшени прозорци на мъртвите къщи, оттам го гледаха, бледи и заключени, живи лица, до едно млади и тъжни. Но страх у Дамяна не бе останал — той напредваше, спокоен като детски сън, през зноя на малките улички, все към гласа на кавала — все по-ясен, все по-надежден пътеводител. Най-сетне пред него се оголи отново реката. Той я прегази през една плитчина, осеяна с камънак и когато се промуши по една патешка пътека през шубрака, що я делеше от песента, той замръзна на ръба на една малка поляна. Насред поляната седеше овчар на средна възраст, който свиреше нежно с кавала си, а около него пасеше малко стадо овце.

Овчарят не го беше забелязал, а и не се бе разнесъл лай на куче, тъй обичаен край стадата от едно време (защо ли си помислих за „едно време“? — рече си наум Дамян.). Затова журналистът се чудеше дали да се открие. И как да се открие тъй, че да не стресне човека? Ами ако това е просто мираж, роден от жаждата да има някой тук — някой, без когото това мъртво село нощем ще е зловещо и навярно пълно с таласъми, бесове и страхотии? Дамян се ощипа по ръката. В същия миг очите на овчаря срещнаха неговите и леден пръст полази тялото на журналиста. Песента на кавала секна. Овчарят вдигна ръка и обърса потта от челото си с ръкав, сетне вдигна същата ръка и махна на Дамян.

Страхът изчезна. Дамян изопна ръце надолу като войник и с все още колеблива, бавна стъпка приближи непознатия.

— Добре дошъл! — по лицето на овчаря се разля приветлива усмивка.

Едва сега Дамян забеляза тъничкия му рус мустак. Очите му — сини. Носът прав, леко широк при ноздрите, лицето скулесто, честно, леко прегоряло-поруменяло от слънчев пек и полски вятър.

— Добре заварил! — отвърна след почти минута мълчание журналистът и пое подадената ръка.

Потна, топла, корава от труд българска ръка. Нищо призрачно, нищо страшно. Без сам да го бе очаквал, Дамян бе стигнал до кривата круша. Какви ли щяха да са плодовете ѝ?

— Кое е това село? — бе първото, което журналистът се сети да попита, когато се опомни от силното чувство на откривател.

— Не зная името му — отговори мъжът и обходи с поглед овцете си. — Зная само, че някога тука са живели прадядо и прабаба… преди да се изселят завинаги, дядо и баба са идвали тук в почивни дни. Аз съм се родил късно и не съм идвал тогава. Преди мама да почине, тя ме закле да я погреба тука; чувствувала се виновна, че е избягала от родния край. Когато дойдох тук, нямаше никого. Обезлюдено, празно. Погребахме я с мои другари от детството, после се върнахме в града. Ала оттогава нещо отвътре взе да ме гложди, нощем сънувах селото, а от прозорците на къщите ме гледаха тъжни хора…

От тия думи журналистът потрепери и веднага попита:

— А на тебе как ти е името?

Овчарят веднага отвори уста да каже, ала се спря. Нещо му хрумна и той отговори:

— Костеняк.

— Какво?

— Името ми…

— Що за име е това?

След няколко мига колебание мъжът отвърна:

— От кореняк — човек, роден при корените на рода си. И понеже съм решил да бъда костелив, името ми е Костеняк!

— Коста? Костадин?

— Не. Костеняк!

Дамян се замисли. Това човешко име ли е?

— Слънцето се спуща, ще прибирам стадото. Ти тук ли ще нощуваш? — попита го овчарят.

Сега вече у журналиста се бе стопил и последният страх и на мястото му отново се бе върнало любопитството, дето го бе довело тук.

— Ако има място при тебе, на драго сърце ще остана.

— О, разбира се, бъди ми гостенин, място да искаш — ръката на Костеняк описа дъга над селото.

В одая от забравени времена Костеняк бе застлал изпрани, пъстри черги. Край огнището, в което весели пламъци се преплитаха под клокочещ медник, бе турена кръгла като месечина софра — паралѝя ѝ викат по тоя край — а върху нея, скромна гозба и селски хляб. Отвореният прозорец бе пълен със звезди и щурчови песни.

От дума на дума Дамян разбра всичко, що му бе нужно за живота на тоя Костеняк. Балканджия, чиято кръв не бе станала водниста слуз. Като погребал майка си и останал сам на света, някакво дълбоко възмущение, някакъв клокочещ гняв вдън душа не му давал мира докле не решил да напусне града и да се върне в заличеното от картата село. В душата си чувал майчиния шепот. Сърцето му се пълнело с думи, които мислел, че вече бил забравил. Всяка самотна нощ сънищата му се пълнели с горчиви спомени и изведнъж у него гневът, тъгата и решимостта сплели пламъци и в душата му лумнал пожар. Нищо вече не можело да го спре. Каквото бил спестил — вложил го в земеделски сечива, разсад, семена, животните заловил да гледа от малки. Земята на селото се разтворила пред неговата решителност и, след дълго бездействие, тя сякаш с благодарност взела да му дарява щедрите си плодове — пшеница се родила, овошките се отрупали с плод, стадото било здраво.

— Сега само невяста ми трябва и ще възкръсне селото! — завърши простичкия си разказ Костеняк.

— А ти вярваш ли, че няма да ти омръзне? Че няма да изстине тоя порив, дето те доведе тука? — с непресторено недоверие го попита Дамян.

— Не знам — въздъхна честно Костеняк. — Знаеш ли, на тоя свят има неща, които никой не може да убие. Аз нямам план за бъдещето. Тук съм единствено защото вътре в мене онова нещо… от мама — очите му се просълзиха — ме гори. Още ме гори. Не вярвам мама да угасне в мен. Не вярвам! Да! Ще остана тука, ако ще никой да се не реши да дойде с мен. Но аз вярвам, че ще се реши! Не всички на тоя свят гледат да им е добре, да им е всичко наготово. Знам, че има и други костеняци. Виж каква земя са ни оставили нашите деди! Аз като тръгна сутрина по ливади и поля, една сила ми идва отвътре — ора, сея, жъна, мазоли ми излизат по ръцете, пот се лее, отначало боли, много боли. Но тая болка пълни душата ми с едно нещо, дето преди го нямах — един огромен смисъл. И знаеш ли, само от мисълта, че това село вече е живо и че отгоре ме гледат хиляди очи и плачат от радост, че не всеки си е тръгнал оттук да дири мек живот — и знам, усещам с истина и дух, че те наистина ме гледат и ме благославят! Ей това не мога да ти го опиша с думи! Един огромен смисъл, в който всяка болка, тъга, пот, усилие, мъка потъват като в море и от него, от тоя смисъл, в мен тече вода, жива вода. Нощем не сънувам, спя като дете. Сутрин стана преди зората да сипне, прекръстя се, погледна към побледняващото небе и ми иде да подскачам като дете от радост, че съм се намерил. Себе си съм намерил, мили мой! Това чувство е неописуемо! Затова тъй ще ме запишеш в тефтеря си: Костеняк. Името ми е Костеняк!

На другия ден Дамян пое обратно към своя град. За пръв път той не си води записки, не написа нищо. А в душата му бушуваше море от мисли, чувства, спомени и надежди. И той сякаш усещаше как и в него бяха паднали искри от огъня, що след смъртта на майката на Костеняк бе лумнал в честното му сърце.

Когато автомобилът се изкачи на хълма, отдето за пръв път журналистът бе зърнал заличеното от картата село, той спря, разгъна картата и с мек молив нанесе върху нея, точно там — при кривата круша, дето бе чул кавала на непознатия овчар — една огромна, блестяща точка. А под нея написа с уверена ръка и големи букви:

СЕЛО КОСТЕНЯК.