Зимният прозорец
На татко и мама
Малкото дете седеше край прозореца и гледаше. Снегът се сипеше спокойно и колкото по-дебел ставаше, толкова по-леко падаха върху него нови и нови сребърни пухчета. Вън бе тихо като в сън. Залепило носле върху стъклото, детето слушаше как в печката пукаха и пращяха горящите дърва — сякаш се опитваха да кажат на тънещата в белота улица колко топло е у дома!
Изведнъж в източния край на улицата, където стоеше контейнерът за боклук, като голяма, черна птица, се яви някакъв дрипав старец. Той бавно-бавно се носеше всред преспите като странен кораб в млечнобяло море. Но всред това море той диреше не белотата, а друг мръсен кораб — контейнера. Старецът се огледа плахо, преди да спусне две треперещи ръце в ямата на контейнера. След малко извади нещо, което приличаше на парче изхвърлена баница, остави я за малко в пряспа сняг, взе две шепи сняг, «уми» ръце, «уми» и баницата, и я поднесе със страх и глад към сцепените си от мраза устни.
Малкото дете не познаваше тоя старец. Това бе нявгашният пощальон. Тоя стар щърк бе изоставен от своето ято, отлетяло в топлите страни, отдето никой не се връща — наказан сякаш да доживява дните си в търсене на трохи от чуждите трапези и в жажда за трохица човешка доброта. Но зимата бе изстудила човешката доброта — тая зима бе вече почти на тридесет години. В нейното начало той продължаваше да разнася писма и вестници, но както отлитаха останалите в ятото му щъркели, тъй отлитаха и силите на тоя дребен човек. Зимата ставаше все по-мразовита, а с всеки отнет му другар в душата му засядаше по една буца лед.
Старият пощальон пое към западния край на улицата. Детето го следеше с любопитен взор. Още малко и той щеше да мине покрай прозореца му, който делеше светлия зимен свят от топлата, полутъмна стая. Някаква тревога се промъкна в детското сърце: «Ами ако ме погледне?»
Когато старецът довлече нозе до мястото, над което светеха любопитните детски очи, той плахо вдигна взор и видя момчето. Две хубави, черни детски очи срещнаха две дълбоки, сини езера, в които плаваха късове неразтапящ се лед.
Тогава старият пощальон си помисли нещо, което детето никак не можеше да си помисли сега. «Сякаш това съм аз!»
Мисълта литна по-бързо и от птица и старецът престана да вижда света. Нещо топло грейна в душата му и късовете лед в очите му изгубиха ръбовете си, заоблиха се като кристални топки, свиха се и се откъснаха от двете сини езера. Търкулнаха се и се изгубиха в утъпкания сняг на улицата.
Тогава детето си помисли нещо, което старецът никак не очакваше тъкмо сега.
«Сякаш тоя дядо е гладен!»
След миг вратата на дома се отвори и две детски ръце протегнаха към пощальона парче димяща баница. Дядото стори две-три колебливи стъпки и спря почти при тротоара. Детето направи две-три неуверени стъпки до ръба на тротоара и отново протегна баницата. Поеха я две треперещи ръце.
След малко две детски очи гледаха отново към улицата през тихия прозорец. От време на време те срещаха две топли езера, преливащи от тайна светлина.
После старият пощальон пак погледна сведените над него сякаш от небесата детски очи и повлече крака към контейнера в източния край на улицата.
Тежко и сиво, зимното небе пречеше на слънцето да огрее града, заровен в безгрижна белота. Снегът се сипеше, сипеше…
В края на улицата, старецът спря и отново потъна в мислите си. Улицата се завъртя, къщите се разместиха, той се обърна назад и без малко не се спъна в шейната, която стоеше пред него и го канеше да я яхне. Огледа се. Улицата гъмжеше от деца. Нито един автомобил.
— Нено бе, айде, що не се пързаляш!
Объркан, Нено се завъртя. До него беше Красен! Неговият мил другар, с когото живяха като съседи кажи-речи цял живот. Детето се обърна и не видя и помен от контейнера, гдето бе тръгнало да рови. Досрамя го при мисълта, че бе тръгнало към боклука. С алени от студ и свян бузи Нено натисна облегалото на шейната си и заедно с Красен се засилиха към другите деца. Сега улицата бе широка като река, а радостта от зимата — безбрежна!
— Нено-о-о-о!
Гласът на дядо му! Открехнатата врата на дядовия дом светеше.
— Хайде бе Нено, докога ще те чакаме? Че погледни небето, звездите вече излязоха!
Изведнъж нещо изпищя. Свистене и остри викове продъниха слуха на Нено. Детето потръпна от ужас и обърна очи. Някакъв огромен автомобил се носеше, без да може да спре, право към него!
Изведнъж Нено почувствува тласък и главата му се завъртя в утъпкания от колелета и ботуши сняг. Небето над него закръжи, но това трая само миг и сетне падна беззвездна нощ.
Когато се свести, намери се облегнат на контейнера. Нено попипа лицето си и удивен дръпна ръка — убоде се на остра брада. Последната светеща лампа на улицата мъждеше нейде надалече, а двете близки тънеха в мълчание и мрак.
После чу гласове.
Млади и силни ръце го дръпнаха.
— Абе дядка, тука ли намери да спиш!
Когато Нено вдигна очи, някакъв юмрук се носеше към лицето му. Миг само преди момчето да вдигне крехката си ръка да се запази, юмрукът секнато увисна във въздуха.
«Татко!»
Нено видя как баща му здраво стискаше нахалната ръка, що бе посегнала на беззащитния старец, сгушен в пряспата до контейнера.
— Ох!
— Как смееш да посягаш на момчето ми! — каза баща му тихо, но със сила.
— Тоя е луд! — каза друг младежки глас. — Какво момче, бе! Глей го, на дрипав дядка момче му вика!
Младежът, чиято ръка бе стегната в желязната хватка на непознатия мъж, изохка болно. Бащата на Нено отпусна стягата и отново рече с кротък гняв:
— Махайте се тук и да не сте посмели да докоснете детето ми!
«Татко!»
Нено не можеше да проумее какво става. Болката го събуди от унеса и той осъзна, че беше същия оня грохнал, никому ненужен пощальон, а до него, с десетилетия по-млад, стоеше татко му.
— Какво ме гледаш така?
— Татко, ти си жив!
— Че как! И аз, и майка ти, и всичките ти другари сме живи и всеки ден ви гледаме тебе и другите деца.
— Какви деца? Я ме виж…
— Ти никога не се ожени, сине, нямаш деца, затова не знаеш, че дори на сто години да станеш, дори родителите ти да са в другия свят, ти винаги ще си тяхното дете, а те никога не ще те изоставят. Когато тоя нещастник понечи да те цапне, аз виждах само как някой иска да причини болка на моето дете и веднага се явих, защото ти бе тъй беззащитен, тъй неспособен да се пазиш сам. Но ние много рядко се явяваме. Бдим невидимо, но неотлъчно.
— Но защо, защо съм изоставен сам? Защо не поискаш от Бога да ме вземе при вас? — гласът на пощальона бе почти ридание.
— Защото всеки човек си има време. Днес едно дете ти стори добро, знаеш ли ти, че някога това добро ще го спаси от нещо страшно? Всяко наше дело, всяка мисъл дори, пишат нашата съдба. Понякога едно-единствено добро може да ни спаси от нещо страшно! Не се меси в Божите работи. Благодари за всеки миг живот, дори червеи да глождят плътта ти отвътре и отвън! После ще разбереш колко много смисъл е имало всичко в нашия живот, даже най-дребното! Хайде ставай, че ще замръзнеш тука, има още много да претърпиш, да се окъпеш в студ и сняг, да станеш чист… пък тогава…
Бащата на Нено не довърши думите си, но се обърна и пое по току-що натрупания пресен сняг. Вървеше той, а стъпки не оставяше. Миг-два и се стопи в снежната нощ.
* * *
— Хайде, Петьо, изяж си и втората филийка! — каза майката на малкото момче.
Петьо се ослушваше и от време на време поглеждаше към прозореца, гдето грееше новият зимен ден.
— Малко по-късно, мамо.
— Аз трябва да тръгвам на работа, обещаваш ли, че ще я изядеш?
Детето се колебаеше.
— Не се тревожи мамо!
— Добре, хайде, тръгвам. И да кротуваш, не излизай на улицата, че светът е пълен с лоши хора, ще те отвлече някой; а и карат като луди тия коли, място не остана от тях за децата в града!
— Добре, мамо! Аз ще си кротувам тука, не се бой.
Когато жената излезе на улицата, Петьо веднага долепи носле на прозореца. Тя се обърна, видя го и му махна с ръка. Махна ѝ и той, прибра се за малко, колкото да се изгуби тя от погледа… После отново се качи на леглото край прозореца и гледаше навън — ту единия, ту другия край на улицата. После се сети нещо, слезе от леглото, зави в салфетка оставената в чинията му «принцеса», нежно я пъхна в найлонов плик — да не изстине! — и пак се качи, та вторачи нетърпеливо поглед навън, в прясно натрупалия сняг.
Петьо очакваше гладния дядо тъй както някога са чакали писмо от пощальон.
(Севлиево, 15 декември 2018 г.)
