Село на 16000

С колата стигнахме в подножието на планината – могъщата българска Родопа. Но това беше непозната, ширна, висока планина.

– Къде е селото ти? – попитах моя приятел, който ме водеше да ми покаже родното си село.

– Нагоре, по високото. На 16000 метра надморска височина.

Първата мисъл, която ме споходи при това обяснение, бе не дали е възможно, а ще успеем ли да стигнем навреме.

– Не се тревожи, ще стигнем по-бързо, отколкото можеш да си представиш.

Наистина, не усетих как се намерихме пред самото село. Пътят бе хубав, вървенето бе меко. Посрещнаха ни кичури от борове, измежду които се виеше нашата пътека. А отстрани пътеката имаше ниски, отрупани със странни плодове дървета – толкова ниски, че трябваше да се навеждаме да си берем. Аз не смеех да пипна нищо, ала другарят ми току ми слагаше в устата едно-друго като ги назоваваше по име. Не запомних нито техните имена, а името на селото не се сетих даже да попитам.

Здрачът вече падаше отвъд хоризонта. Селските къщи – не мога да си спомня вида им, но помня тяхната спокойна и гальовна жълта светлина – вече грееха в младата нощ. Моят приятел ме въведе в някаква огромна зала, която в началото бе ресторант, а сетне, след една стена, се намерихме в друга, малко по-слабо осветена зала, където имаше музиканти. Те обаче не свиреха. Аз съм си такъв, видя ли музиканти, допява ми се песен. Една баба разбра желанието ми и ме попита искам ли да пея.

– Да, с радост!

– Но първо имаме ние едно хоро и една песен.

И се захвана едно хоро, изредиха се всички на него. И пееха някаква песен за техен си, от селото, юнак. Неговото име запомних – Миле. Особена мелодия, хем родопска, хем … неземна. Аз се дръпнах настрана към ъгъла на залата, защото не можех да играя такова хоро. А пееха всички, младите гласове обаче бяха повече от старите (нещо необичайно за българско село в 21 век). Сетне видях на хорото множество млади жени, направо момичета, стройни, с дълги бели дрехи, препасани с пояс; с кърпи на главата. А лицата им едни миловидни, тъжни някак. От телата им иде неземен аромат на чистота, младост и… нещо толкова българско, че в гърлото ми заседна буца. Въртеше се хорото, пееха хората за Миле, а като спря, момите веднага излязоха, сякаш се срамуваха от чуждия гост. Преди да тръгнат обаче, някой в залата се подвикна:

– Я кажете на гостенина, колко от нас носят името на Миле!

Веднага се обадиха няколко десетки души, а в гласа им имаше и гордост, и радост.

– Айде, пей! – дойде при мен бабата. Гласът ѝ беше троснат някак.

– И да не вземеш да пееш нещо класическо! – недоверчиво додаде тя.

Учудих се. Не само съвременна, но и класическа музика ли не пеят? В същото време стана нещо необяснимо. Хората изчакаха съвсем мъничко, и взеха да се разотиват. Аз исках да изпея една родопска песен, която обичах. Но не щеш ли, ушите ми бяха тъй заглъхнали, че не можех да чуя гласа си. Тревога и страх ме сграбчиха. По едно време – залата бе почти опразнена! – ушите ми се освободиха, слухът ми се върна и запях силно:

– Горице ситна зелена…

Навън вече беше тъмно. От вратата на залата ме гледаше само едно-единствено лице – една стройна, слабичка, висока девойка. От красивото ѝ лице светеше пленителна тъга. Сърцето ми се сви от неописуема болка и любов към тая българска мома.

После се събудих. Селото на 16000 метра надморска височина бе останало там горе, в недосегаемото царство на сънищата. Едно българско селце там – на висота едни Хималаи над Хималаите! – където са сега пълните с живот и младост, ухаеща на девствена чистота, нашите български предци. А аз бях слязъл отново тук, по-скоро спуснат от незнайния си приятел-родопчанин, и сърцето ми бе склещено от едно трудно за описване чувство, от което очите сърбят и се мокрят.